Няма по-разрушителна мисъл от тази, че светът е създаден от Дявола, а не от Бога

Не те ли мъчи усещането, че у нас словото се обезцени, а човекът на словото се маргинализира? Поезията все повече се превръща в цехово занимание, а така нареченият интелектуалец няма какво да каже на своя народ...

- През последните десет години в България хората свикнаха да им се говори с езика на вестниците - едно към едно, политически директно, скандално. А да владееш словото, значи да владееш и изкуството на подтекста и алегорията, изкуството на мълчанието... Не ми се ще да вярвам, че в момента никой у нас няма нужда от поезия. В света на унизените и оскърбените нейната отронена в прахта сълза отеква често като ударите на камбана. Но у нас твърде бързо се промени вкусът и усетът към живота, оглушахме от декларации. Едно време всичко беше "в името на човека", сега - на демокрацията... Не си ли забелязала колко бързо така нареченият човек от народа развива инстинкт към всекидневното удоволствие. Душевните си смутове той възприема като заболяване, от което час по-скоро трябва да се отърси... От друга страна, човекът на словото е лишен от елементарен достъп до публиката - друго е вече мястото му в медиите, не е толкова желан вече нито в телевизията, нито по вестниците...

Това не драматизира ли още повече сегашната мисия на интелектуалеца? Той доста суетно предпочита ролята на неразбран. Доста гузно се сбогува със спомените за някогашния си социален комфорт. И все още измерва степента на своята значимост с дистанцията или близостта си до властта както това ставаше преди десетина-дванайсет години...


- Излишно е да се припомня, че поетите и писателите от онова време, колкото по-широка на пръв поглед трибуна имаха, толкова по-малко неща казваха... Просто им се създаваше усещането, че участват в обществения живот. И бяха дресирани да не казват почти нищо. Предимството на онази власт беше, че си създаде естетика и наводни литературата ни с удивително беззъби, но понякога съвършени в езиково отношение произведения... Докрай не се отиваше никога. Докрай значеше край. Дори невъзвращенец като Георги Марков не можа да извърви докрай моста Ватерлоо над Темза. Епиграмите на Радой Ралин "Люти чушки" излетяха през комина на Държавната печатница. С лисичите арабески на разказите и пиесите си неподражаемият Радичков правеше разногледи ловните дружинки на Тодор Живков, но беше принуден постоянно да ги замита. Константин Павлов разруши господстващия поетичен език, но с цената на троен инсулт и на днешната си немота, огласяна от нечленоразделните вопли на неговите епигони. Развалините, с които осея литературното ни поле, са, уви, единственият строителен материал засега. Разбирам най-младите днес, които се чувстват изиграни от обществото ни, задето ги лиши от национално самочувствие и върна с половин век назад в "бордеите на Европа", както писа някога Иван Методиев. Разбирам, че за да се самоопределят и завладеят час по-скоро своя територия, те бързат да му я изземат, гаврейки се и рушейки най-безогледно наследения от него фалшив морал и език. Но мисля, че бъдещето на литературата ни е в нейните традиции, като престанем да ги отъждествяваме с политическите повели на деня...

През последните години ти имаше възможността да пребиваваш част от времето си на Запад. Това ли отстранение те кара да търсиш обяснение за кризата на българската словесност извън съблазните на моментните политически диагнози?

- Западната култура се гради изцяло върху това, че дава шанс на човека да се самопознае и самоосъществи, да бъде индивидуалист. Тя е зачената в един дълбоко метафизичен и много стар разговор за мястото на отделната личност в мирозданието... Това е много по-рационална култура от нашата, която се крепи на съвсем друг тип традиция и предание. Докато новата ни словесност бележи началото си отпреди стотина, сто и двайсет години с песните на Добри Чинтулов и се опира главно на устния фолклор, на народната песен. Тя е предимно емоционален отговор на битови проблеми, на моментни вълнения. Оттук тръгва и линията в нея да "тича на глас народен", да се смесва с настроенията на тълпата, на колектива, самоизкушавайки се с идеите за обществената си мисия. Пенчо Славейковската линия на западния индивидуализъм е далеч по-непопулярна от ботевските поетични страсти... Така е и до днес. Само че на днешен език тази дилема означава следното: нашият интелектуалец трябва да се раздели с мисълта, че ще излезе на бял кон на площад "Девети септември" или "Александър Батенберг" и ще поведе множеството подире си. Нашият интелектуалец трябва първо да работи върху себе си и след това върху другите, останалия свят.

Струва ми се, че избягваш да назовеш сегашната криза на българския интелектуалец с истинското й име: досега той обитаваше една дълбоко нерелигиозна култура и в крайна сметка днес няма духовните инструменти да обясни и да говори за ставащото и непосредствено край него, и в света...

- България е родина на най-страшната ерес в света - богомилството. Тя тегне и до днес върху нея като проклятие. Да допуснеш, че светът е създаден от Дявола, а не на Бога, значи да убиеш съзидателното начало в човека. Тази разрушителна стихия у българина, тази отрицателна енергия тече още по вените и земите ни. Мисълта за проклятието на богомилството ме занимаваше и когато писах поемите си "Живият бог" и "Вторият син"... Смятам, че цялата ни национално-историческа съдба е свързана с предопределението ние да родим богомилите в света.

И интелектуалците трябва да изкупят този грях?

- Той продължава да се изкупва и не само от тях. На картата на света България отсъства. За нас се говори или лошо, или нищо, ние нямаме лоби в нито една страна. Самите българи са талантливо племе и поотделно много добре се справят в чужбина, но никога заедно... Някои от тях дори си сменят имената, самоличността... За да се почувстват успели истински... Неотдавна в популярното телевизионно предаване на Бернар Пиво "Бульон на културата" беше представен Цветан Тодоров. И когато Пиво го подкани да потвърди: "Вие сте българин, нали?", той отвърна: "Да, за нещастие..."

Затова ли с такъв инат и през последните години продължаваш издаването на списание "Факел" - защото на неговите страници представяш главно руски писатели, руски поети, изобщо представители на култура, която независимо от жестоките репресии никога не е прекъсвала метафизичните си връзки с Бога, с православието? Натоварил ли си "Факел" с такъв тип компенсаторна мисия?

- Освен всичко друго "Факел" според мен спори с наслоените предубеждения у нас към руската и изобщо към славянската литература. Защото доказа, че без метафизични прозрения словото си остава само със заканите да отговори на народните тежнения... Моята мечта е дори "Факел" да стане изцяло българско списание, но на равнището на това, което се е публикувало досега на неговите страници. Ако съм му дал 20 години от живота си, то е било и защото съм смятал, че българската култура има нужда от достъп до литератури с идеи и способност да се самопознаят и самообяснят. Освен това, за да се проумее ставащото в България дори и през последните десет-дванайсет години, то трябва да се разбере не само като последица от половин век народна власт, но и като пълна зависимост от някогашния съветски режим.

Значи ти виждаш "Факел" не толкова като продължение на традиционни българско-руски контакти, колкото възможност за познание, което ние сами не съумяваме да предложим на самите себе си.

- Да, като изключим факта, че "Факел" днес е единственото литературно списание, в което българинът е свикнал години наред да търси информация за това, което става в Русия. Проблемите, които изживяваме в момента, също не могат да минат без внимание към руската тема - не само в политиката, но и в една литература, която, както, мисля си, е в подем... Защото истинската литература днес е толкова рядка, колкото истинските мъже и жени. Вложил съм много енергия в това списание и вярвам, че се предава и на читателите.

Има ли опасност списанието да спре? Усетих, че говорим за него в минало време...

- Ако "Факел" загине заради баналната вече липса на пари, ще се усъмня дълбоко в духовните потребности на днешното ни общество и неговите водачи, в способността му да се самосъхрани.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK