Доц. Калин Янакиев: Само църквата може да каже дали Симеон ІІ е цар

Доц. д-р Калин Янакиев е преподавател по средновековна култура в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на книгите "Религиозно-философски размишления", "Философски опити върху самотата и надеждата" и "Диптих за иконите". Той е сред най-изявените български медиависти редом с проф. Цочо Бояджиев и доц. Георги Каприев. Освен това е може би най-яркият представител на съвременната православна мисъл у нас.

Г-н Янакиев, как би трябвало да се обръщаме официално към Симеон?

- От гледна точка на монархическия статут би следвало да се обръщаме към него с Ваше величество, но той не присъства в политическия ни живот като монарх. Нещо повече, той съзнателно, по собствена воля се включи в републиканската политическа игра и участва в нея като председател по същество на една партия. Такъв прецедент в световната история няма. Поради тази причина е крайно трудно да определим какво трябва да правим. Можем обаче да се ориентираме по сходни казуси в Европа.


Вече беше забелязано, че в европейските парламенти и въобще в европейските политически институции участват благородници, наистина не от кралско или царско потекло непосредствено, но благородници. В тези страни, където благородническата титла може да бъде по някакъв кратък начин, както е в германо-езичните страни, те вървят просто с частицата в името, отбелязваща благородническия произход, но никой не ги титулува херцог еди-кой си, нито ги нарича Ваше превъзходителство. Следователно, ако се ориентираме по тези прецеденти, макар те да не се покриват напълно с нашия, Симеон би следвало да бъде именуван, доколкото той съзнателно и по своя воля участва в републиканската политическа игра - Симеон Кобургготски. Или даже още по-точно - Симеон Сакс-Кобург и Гота, защото това собствено е името. Това -ски е български, славянски суфикс.

Какво е мястото на "помазанието за царство" сред правилата за заемане на царския престол, защото съществува мнение, че Симеон не е помазан за царство?

- В Европа съществува един изключителен разнобой на правови норми, регулиращи това как някой заема престола на баща си. Тъй нареченото помазване на царство не е всеобщо правило. То произхожда от западно-европейските средновековни монархии, а във Византия императорът не е бил помазван за царство. От Западна Европа по един или друг начин обаче помазанието отива в Русия. От Русия именно то се усвоява в новоосвободените от Османската империя княжества.

Помазан за царство не е Фердинанд, тъй като той запазва своето католическо изповедание, както е предвидено в Търновската конституция. Борис ІІІ е помазан за царство, а Симеон ІІ, доколкото аз знаех доскоро - не е. Скоро се пусна в обръщение един "апокриф", че той е бил помазан за царство, когато е напускал България, и това е било извършено от свещеник. Аз дълбоко се съмнявам, че това е така. По простата причина, че това е една история, която взривно се появи в публичното пространство веднага след като той дойде с намерение да влезе в политическия живот. Няма никаква логика той да бъде помазан, когато напуска България. Тъкмо тогава той е имал най-малки изгледи да стане някога монарх. Пък и защо трябва да бъде помазван, когато напуска България, при това от някакъв свещеник, след като, излизайки извън страната, той би могъл да извърши едно такова помазание много по-близко до редното, като го поиска от епископ. В Западна Европа православни епископи, даже български епископ, винаги е имало.

Въпросът за самото помазване е противоречив - дали то се явява нещо като потвърждение на непосредственото божие избраничество на някого за цар, или се явява акт, с който той става въобще цар. Ако се приеме процърковната концепция, която е изповядвана по-скоро на Запад от католицизма, кралят става такъв едва след като църквата го помаже. Според по-слабата концепция помазанието или друг някакъв църковен обряд трябва да бъде извършен, но той има смисъл само на потвърждение на вече веднъж извършеното божие избраничество. И то обикновено не на персоната, а на рода.

Един род е избран от Бога и поради тази причина всеки първороден в този род е благословен от Бога. Нещо, което църквата може да потвърди, а може и да не потвърди с някакъв специален обряд. Не е възможно обаче един християнски цар да се изживява като такъв и да твърди, че той получава кралската или царската титла просто по силата на кръвта. Трябва да има фикцията най-малкото за това, че този род, от чиято кръв той се ражда, е благословен от Бога.

Какво е становището на православната църква по този въпрос?

- Не е ясно, защото тя не се е произнасяла никога експлицитно по този въпрос. Не се е произнасяла експлицитно, първо, защото във Византия се изповядва това, че василевсът става такъв по силата на непосредствено божие избраничество. Нещо, което може да бъде засвидетелствувано по най-различни начини, включително ако той извърши успешен преврат. Това е знак, че той е избран от Бога.

Лично на мен ми се струва, че ако трябва да бъде изработена някаква позиция в този случай, ако допуснем хипотезата, че Симеон иска да стане цар, той трябва да се подчини на традицията, на прецедента, който вече е съществувал.

Тоест той трябва да бъде помазан за царство от предстоятеля или от висш представител на Българската православна църква. На мен много ми се иска някой журналист непосредствено да му зададе въпроса: Вие някога помазан ли сте за царство съгласно традицията на българското царско право или не? Ако сте помазван, кога и от кого? Там мисля, че той няма да може да отговори със своите любими "ще видим" и т.н. В случай че излъже, Симеон ще извърши кощунство и светотатство пред църквата. Нещо, което би следвало автоматично да го абдикира от престола.

Как приемате факта, че в доста храмове у нас по време на богослужението в общо молитви се споменава неговото име?

- Официалната позиция на православната църква, фиксирана в нейните богослужебни книги, издадени след 9 септември, т.е. когато България става република, е вместо за благочестивия български цар, да се отправят молитви за "благочестивий и православний български народ и правителствующийся синклит". Тази официална позиция на църквата остава и до този момент. За да бъде променена, трябва да има официално патриаршеско и синодално решение, което в никакъв случай не може да бъде взето предвид конфузната и безкрайно идиосинкразна ситуация, в която се поставя самият Симеон Сакс-Кобург и Гота.

Защото той обявява, че ще спазва републиканските политически правила и ще играе по тях. Поради тази причина той не може да бъде споменаван в молитвите като цар, тъй като не представлява царска власт в България. Дори да стане министър-председател, той ще бъде един представител на правителствующийся синклит, а няма практика министър-председателят да бъде споменаван поименно.

Битува клише, че християните по необходимост са монархисти. Бихте ли внесли малко яснота по този въпрос?

- Да, битува такова схващане. Но то не е вярно и не е точно. Църквата и монархията не са същностно обвързани една с друга. Друг е въпросът, че практика за подобно свързване, на тъй наречената синфония, съществува много дълго време в историята на православните страни във Византия и в Русия. Но същностно нищо подобно няма. Когато в Свещеното писание е казано, че всяка власт е от Бога, тя не е обвързана ултимативно с монархическата форма.

Във Ветхия завет, където е свещено-историческият прецедент за установяването на монархия над Израел в дохристиянските времена, установяването на царството е представено изключително двусмислено. От една страна, то е дадено от Бога, но е дадено от Бога по-скоро по снизхождение, поради неспособността на Стария Израел да се подчинява непосредствено на Божия закон, т.е. да живее в една непосредствена теокрация. Има твърде недвусмислени думи, казани там от Бога на пророк Самуил, който собствено осъществява първото помазване за царство.

Църквата е сотериологическа организация, т.е. в нея хората биват спасявани от Бога. Монархията, както и републиката са форма на светско съжителство в този свят. Следователно, макар те да съвпадат понякога напълно по обем, тези общества са различни по своята насока и функция. Може да бъде мислено най-много за това коя от земните форми на управление е най-подходяща за църковния живот на християните. Ако така бъде поставен въпросът, пак не бихме могли да кажем, че монархията е най-подходящата такава форма, тъй като това зависи от историческата ситуация и историческата променливост на земното битие. Дори да се каже, че монархията е най-удобната форма за спасителния живот на християните в църквата, това по никакъв начин не обвързва ултимативно църквата с монархическото обществено устройство.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK