Живко Георгиев: Активното население е изгубеното поколение на българския преход

Кое е новото в методиката на това изследване, с какво се отличава то от всички досегашни проучвания на прехода?

- Опитахме се да съчетаем в рамките на един изследователски проект гледните точки на социологията, социалната психология, антропологията и да включим повече индикатори и подходи в тази наистина крупна проблематика, която стои зад темата "Състояние на българското общество". Освен интердисциплинарния характер на проекта специфично в случая е и това, че в изследователския екип са привлечени хора с твърде различни методологически, граждански, човешки пристрастия. Трети специфичен момент е, че се постарахме да съчетаем проучвания, които са с национален обхват, с изследвания, фокусирани върху локални проблеми. И накрая, в рамките на проекта, успяхме да използваме освен индикатори, които достатъчно добре описват настоящето, и такива, които дават възможност за реконструиране на индивидуалните жизнени траектории в годините на прехода.

Кой е най-значимият, най-открояващият се генерален извод от изследването?


-Най-силно според мен се открояват удивителните стойности, които описват по какъв начин преходът се е отразил върху самоизживяването на българските граждани. Използвахме десетстепенна скала като индикатор на обществен статус и приканихме респондентите да се самооценят къде са били в 1989 и къде се поставят сега в тази скала. И се оказа, че от цялата извадка, която е съставена по всички правила за репрезентативност, само 8 процента от българските граждани са реализирали вертикална мобилност, тоест оценяват се като извървели път нагоре по социалната стълбица. Други 8 процента смятат, че са запазили своето положение от 1989. Всичките останали 84 на сто от българите са загубили статус, извървели са низходящ път към декласиране - в една или друга степен. А едва 1-2 процента са хората, които оценяват себе си "над средната класа". Огромната част от българите се поставят близо до социалното дъно, с основна цел оцеляването.

Какви са преобладаващите оценки на хората за преходния период дотук?

- Оценките за целия преход, за неговите резултати се предопределят до голяма степен от усещането за загуба на позиция, на социални перспективи. Затова и не е изненадващо, че преходът се оценява преобладаващо негативно.

А какво е отношението на хората към целите на прехода?

- Точно тук е интересното: резултатите от прехода дотук се оценяват негативно, близката перспектива се доминира от висока тревожност и в същото време мнозинството от хората приема декларираните цели и посоката на прехода. Постигнат е консенсусът, че ако целите на този продължил доста дълго преход са създаване на устойчиво демократично общество, правова държава, намалена престъпност и корупция, работеща пазарна икономика, развито гражданско общество, интегриране към европейските и евроатлантическите структури - хората вече са ги приели. Тоест онова, което се проблематизира от хората и генерира тяхната неудовлетвореност, са начините и методологията, по които се реализира преходът. Ако целите са тези, които са декларирани, мнозинството от хората откриват, че за 12 години движение в общоприеманата посока се получава отдалечаване от очертаната визия за бъдещето.

Кой е виновен за това - според запитаните граждани и според вас като специалист?

- Резултатите от изследването сочат еднозначно, че вината се търси в политиците. Гражданите изразяват своята убеденост, че българският преход е реализиран по начин, който облагодетелства политическата класа и близкостоящия до нея бизнеселит. На открития въпрос кои социални групи спечелиха от прехода получаваме на първо място отговора: политиците. Чрез други въпроси откриваме, че не всички българи разсъждават за вината в рамките на политиците изобщо, симпатизантите на отделните политически сили изключват от определението за виновните политици лидерите на партиите, на които симпатизират. Но така или иначе, политиците са станали основата на обяснителния модел за лошото, което се е случило на хората в преходния период. Дори престъпните групи и криминалният свят са след тях. Това показва много висока степен на отчужденост на гражданите от тези, които би следвало да са представителите на техните интереси. Резултатът е отчуждение във всичките му измерения - не само от политическите партии, но и от демократичните институции на държавата, както и отчуждение от колективното действие; 50 на сто от хората не виждат смисъла в общите действия за постигане на някаква цел.

Засилват ли се или отслабват очакванията и претенциите на хората към държавата?

- В сравнение с началото на прехода, когато етатизмът беше много силно изразен, сега очакванията са до голяма степен отслабнали. Не в смисъл, че са изчезнали претенциите към държавата - в демократичното общество те си остават, но изчезва вярата, че държавата може да разреши някакъв достатъчно значим проблем на личността и на различните социални категории. В масовите представи политическото, държавата, фигурират като инструменти за удовлетворяване на някакви групови интереси на елита.

Кои ценности крепят хората, след като не вярват нито в държавата, нито в колективното действие за промяна?

- Мнозинството от хората се крепят чрез солидарното действие в малките общности. Тоест те намират стимулите не на равнище общество, а на равнище общности. Този процес не може да има еднозначна оценка. От една страна, отчуждението от обществените процеси убива мотивацията за колективно действие. От друга страна, позитивното е, че там, където има жизнеспособни локални общности, в различните групи и категории, се заражда и потенциал за колективно действие, което може в перспектива да послужи като предпоставка за развитие на устойчиво и еманципирано от държавата гражданско общество. Надеждата е, че подобни общности в перспектива ще преоткрият като своя задача и контрола върху й. В момента сме в ситуация, когато текущите процеси са в етап ферментация. И дали от ферментацията ще излезе вино или оцет, зависи от това дали обществото ще успее да си изгради доверие в политическата система, защото няма друга сфера, където да се дебатира нашето бъдеще, да се формират ефективни национални политики, да се търси единна мобилизираща визия за бъдещето ни като общество. Обратното - ако не се реабилитира политическото действие, това може да доведе до кантонизация, до разпад на масовото съзнание и да се озовем в положението да имаме 10-15 процента млади хора, които се изживяват като граждани на света и България въобще не ги интересува, и друга група хора, които пък се изживяват като граждани само на своето местоживеене. И ще останем с двете крайности, без онази много съществена прослойка на гражданите на страната, интересуващи се от съдбата на България.

Как са се отразили трудностите на прехода върху взаимоотношенията между хората, те станали ли са по-зли или обратното - по-състрадателни и по-мъдри?

- Когато губиш социален статус, губиш и обкръжение от хора, на които можеш да разчиташ. Когато си на дъното, приятелството тежи. И тогава ти остава тесният роднински кръг и онези от старите ти приятели, които имат сходна съдба. Но това не е българско изобретение, това е универсална тенденция. Когато хората са затворени от обективните трудности - 50-60 процента от българите не могат да си позволят да напускат населеното място, камо ли да пътуват, да почиват или да се срещат с роднини, живеещи далече, тогава силно се повишава стойността на семейството и най-близкото обкръжение. Децата остават с най-висок ценностен статус и работата, особено там, където я няма. Изобщо ценностната система на българина в момента представлява обърната класация на дефицитите в живота. И е нараснало разбирането, че човек трябва да се оправя сам, за сметка на колективното действие в национален мащаб: значи, тук, в малката общност заедно с останалите като мен може нещо да се направи, но в рамките на страната не може.

Вие положителен знак ли слагате на това отдръпване?

- Не. Но положението щеше да е много по-отчайващо, ако българинът си кажеше "и сам, и с другите - нищо не мога".

На кои групи най-силно се отрази преходът в негативен план?

- Най-загубилите от прехода, поне в матрицата, която изследваме, е активното население във възрастта от 35-40 до 60 години. Идентифицирам ги като най-проблемната група не защото те живеят по-зле от други, например от пенсионерите, които трябва да разглеждаме отделно. Тази огромна група хора в активна възраст са онези, които положиха много усилия да се адаптират, често против волята си, към условията до 1989. Тези хора, съпричастни към целите на прехода, понесоха най-тежко изпитанията, загубвайки работа и статус, особено в селищата извън няколкото горе-долу успешни големи градове, загубвайки и спестяванията си от голямата инфлация. Част от тях опитаха да стартират свой малък или по-голям частен бизнес и да се впишат в променените условия, но не успяха и вместо да решат проблемите си, ги задълбочиха. Всичко това ме кара да се отнасям с огромно разбиране и съчувствие към тях - изгубеното поколение на българския преход.

Формулирайте вината на политиците за отчаянието на българите от прехода?

- Проблемът на политиците е, че допуснаха да бъдат възприемани като каста, която представя и преследва своите частни, групови или партийни интереси като всеобщи. И че не успяха да постигнат поне минимални резултати в повишаването качеството на живота. Основният упрек към тях е, най-общо казано, че не са си свършили работата.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK