Проф. Георги ФОТЕВ: Интелектуалците носят отговорност за духа на нацията

Директорът на Института по социология към БАН пред "Дневник"

Проф. Георги ФОТЕВ: Интелектуалците носят отговорност за духа на нацията

© Георги Кожухаров



Намирам проф. Георги Фотев в неговия потънал в книги кабинет на ул. "Московска" да слуша "Адажио" на Албинони. Наскоро той беше изненадан от българските социолози със сборник в негова чест, в който се включиха със свои статии светила в европейската социологическа наука като Зигмунт Бауман, Жак Буше и др. Проф. Фотев е олицетворение на строга, дори сурова взискателност най-напред към себе си и на безпрекословна защита на правото на личен избор, пишат неговите колеги и ученици в изданието.


Проф. Фотев, от един академичен кабинет като вашия как изглеждат светът и България пред Коледа?
- Няма да имаме истински празници - нито на Коледа, нито на Нова година. Застигна ги мрачната вест за повторната смъртна присъда на българките в Либия. И колкото и поводът да изглежда външно неподходящ, трябва да свържем смисъла на всичко, което правим, с най-високите ценности на живота. А те са способността да отеква у нас болката на конкретните хора.


Мисля, че нашето общество не беше подготвено да възприеме адекватно това и неподготвеността идва оттам, че ние сякаш дълги години останахме безчувствени за много такива несправедливости. Защото, както казва Ремарк, ние гледаме на тези например, които загиват по българските пътища, като на число. Ние гледаме на тези, които по различни причини живеят трудно и са безсилни пред изпитанията, също като на число. Свикваме да възприемаме лошите информации и убийствата, които се извършват посред бял ден, като нещо в реда на нещата, независимо кой кого убива.




Защо обществото се оказа неподготвено?
- Като търся обяснението, не бих могъл да остана при конкретния случай - смъртните присъди в Либия. И колкото и да изглежда неуместно в този момент, ще си позволя да припомня какво е ставало в България в първите дни и години след 9 септември 1944. Присъди не за 8 години, не за 8 месеца, не дори и за 8 дни са се произнасяли. Много хора казват - но защо се занимавате с миналото. Занимаваме се не заради мъст или взиране в черни страници. Смисълът е в събуждане и поддържане на чувството за ценността на човешкия живот, справедливостта и свободата.


Хората бяха неподготвени, защото първото просветляващо ума нещо е да знаеш, че насреща си имаш един тираничен режим. Режим, в който не се уважава достойнството на човека и неговите универсални права и свободи, всичко онова, което представлява великото откритие на Запада, на европейското човечество в смисъла на Хусерл, включващ и Европа, и САЩ. При нас доминиращото чувство е, че демокрацията не ни оправя живота, вместо да прозрем, че подобни неща вече не могат да се случат в български съд и в никоя демократична държава. И че не само Либия, а голяма част от света живее в условия на тирания и пълно пренебрегване на базисни човешки ценности. Затова, без да защитавам войните, бих попитал онези, чието единствено занимание е антиамериканизмът, какво би бил светът, ако нямаше кой да се противопостави на варварството и мракобесието?


Свързвам днешната ни болка с високите непреходни ценности, които са наша опора. Сега е времето за конкретни действия на държавата и нейните институции. Нашето съпричастие е неотделимо от това.
Анализаторите определят обществената инертност и липсата на солидарност като неразвитост на гражданското общество. Дали това е специфична черта на българина (докато не се подпали собствената му черга, не реагира), или е загуба на доверие в смисъла на обществената активност?

- Отговорът на този толкова радикален въпрос щеше да е много лесен, ако се обърнем към характеристиките
на нашия манталитет като нещо предзададено. Но не е така. Аз ще отговоря може би малко изненадващо: огромна отговорност за това състояние на аморфност и липса на нови форми на солидарност в обществото ни, за това изчакване и апатия носи онази особена група, която се подвизава във всяко модерно общество под името интелектуалци.


Вие също сте интелектуалец.
- В моментите, в които оставям заниманията си на академичен човек и излизам пред публичния форум, както сега пред вас, да, аз съм в качеството на интелектуалец. Всички, които участват в публичния форум на обществото, са интелектуалци - социолози, журналисти, анализатори, политици, които резонират върху обществените групи. Ние носим главната отговорност за състоянието на обществото.
Ние ще сме си свършили работата, когато видя в центъра на София паметник на най-големия български интелектуалец през втората половина на ХХ век, името му е Георги Марков.


Тоест куражът, смелостта да се противопоставиш на тоталитарния режим, пренебрегвайки опасността, или на конюнктурата, загърбвайки облагите, правят от писателя или журналиста истински интелектуалец?
- Не само куражът, а и духовната извисеност. Нормалното щеше да бъде книгите на Георги Марков, върхът на интелектуалната му дейност - "Задочни репортажи", да ги има в книжарниците в нови издания, да се познават масово, да се знае, че сме имали писател дисидент, който е платил с живота си, за да изрече публично онова, което мисли.


Може би защото някои хора смятат, че Георги Марков разделя, а гражданското общество означава солидарност, те не смятат, че той трябва да бъде героизиран? Виждате ли противоречие в такава теза?
- Добро предизвикателство... Две големи групи в нашето общество носят два тежки воденични камъка. Едната група са хората, които преживяват огромна горчивина, че се е сринала една система, а заедно с нея и техните илюзии и лични биографии. Трябва да се помогне на тези хора да се освободят от заблудата и носталгията си. Тази носталгия е не само техен проблем, а на обществото. Другият тежък воденичен камък са всички онези, у които е жива паметта за убитите невинни, изселените, прогонените, съсипаните съдби, както и онези, които не са лично пострадали, но съзнават античовечността на тираничните режими. И тъй като не беше осъден комунизмът по начина, по който беше осъден нацизмът - солидарно, тези хора очевидно ще си отидат от този свят с дълбоката горчивина за непостигнатата справедливост. И за това, че са останали без състрадание от другите.


Заварих ви да слушате Албинони...
- Слушал съм това "Адажио" хиляда пъти, защото тази музика можеше да бъде създадена едва след като приключва Ренесансът. Ренесансът открива човека в плът и кръв, както се изразява Унамуно, чувствителността, болката, страданието, любовта стават човешки и разбираеми. Когато навлизаме в барока и специално при Албинони, откриваме една невероятна тъга, една вечност, човешката любов се съединява с божествената любов.


Това е трудно за съвременния човек. Защото, ако се опитаме да намерим онези добродетели, характерни за нашето, а и въобще за модерното общество, много ще се затрудним. В предишните епохи не е било така. Във времето на Омир най-висшата добродетел е физическата сила, при Аристотел - разумността, при Августин и след него - това е Божията благодат и стремлението към нея. При Джейн Остин и викторианската епоха най-висшата добродетел е приветливостта и последователността. А в съвременния свят имаме много анонимни сили, които правят всяко действие двузначно, с положителен и отрицателен смисъл.
Затова и няма единна добродетел, много хора ще се опитат да намерят смисъл в хедонизма, в моментната наслада от празника...


Какво трябва според вас да направим ние, българите, за да стигнем до споделени добродетели?
- Няма готови отговори. Видна е обаче нуждата от внимание и грижовност към онези фундаментални ценности, без които е невъзможен нашият съвместен живот. Това означава прости неща: Опитай се да обърнеш внимание на другия. Отдели повече внимание на своята майка. Ако тя вече не е в този свят, спомни си за нея. Който обича майка си, той обича и родината си, дори и да е далече от нея.
Трябва да търсим онези опорни точки на миналото, които са формирали и човечеството, и нашия много изстрадал народ. Изпитаните, а не измислените ценности придават смисъла на живота, те всъщност ни крепят в беди и изпитания.


Тръгнахме съвсем случайно от Албинони, но именно музиката, която е без-образна, е неповторимият път до божественото. Тя ни показва, че каквото и да се е случило, човек има опора, щом има ценности. Страшното настъпва, когато започнеш да си мислиш, че единственото спасение е в преходните неща.
Нека да си помислим за най-вълнуващото в християнската религия, а то е, че Бог е любов. Който е изпитал любов, той не забравя хората около себе си, но не забравя и тези, които са в заблуда. Какво всъщност прави Христос? Той отива при заблудените, отива при прокажените, но не при проказата. Ние не трябва да отидем при злото, а при онзи, който не може сам да се освободи от злото, за да му помогнем.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK