Румен Аврамов: У нас капитализъм се римува само с контрол

© Асен Тонев

Румен Аврамов е роден през 1953 г. До 1990 г. работи в Икономическия институт на БАН, след което е икономически съветник на президента Желев и един от основателите на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към Министерския съвет. От края на 1994 година е програмен директор в Центъра за либерални стратегии, в периода 1997 - 2002 е член Управителния съвет на БНБ. Работи в областта на макроикономиката, паричната политика и стопанската история. Автор е на тритомника "Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало".

20-годишнината от падането на стената съвпадна със световната криза. За икономическите успехи на прехода не се отнася, но дали недостатъците и пороците му няма да бъдат заметени под нейния знаменател?
- В световен план кризата на пръв поглед обърна ценностите, изведнъж като че ли направи приемливо всичко онова, което 20 години се смяташе за лошо – спасителни държавни помощи, дефицити, безогледно рефинансиране. Това обърка перспективата и котвите на прехода. Целта се измести, а по движещи се цели се стреля по-трудно. И ако слушаме говоренето на Запад по повод кризата и това на Изток за 20-те години преход, ще установим, че те не са много различни - разочарование, носталгия... Антикапиталистическото говорене царува от двете страни на някогашната Стена.

Не е ли силно подвеждащо да се слага такъв знак на равенство?
- Подвеждащо е. Едни манипулират в една посока, други - в друга. Истината обаче е, че в дълбочина се е променило много по-малко. Въпреки риториката основни принципи от последните три десетилетия остават необратими.

Това означава ли, че са правени едни и същи грешки?
- Историята не прави грешки. Тя е това, което е, случило се е това, което е трябвало и можело да се случи. При нея няма дубли. Упражненията по алтернативни ретроспекции са интелектуално привлекателни, но безсмислени.

Все пак за 20 години до какво състояние доведохме пазарната икономика у нас?
- В чисто структурно отношение днешната българска икономика е много различна от тази в началото на прехода. Тя е частна, отворена, донякъде "икономика на услугите". Но това, което имаме след 20 години, си остава един архипелаг от пазари с различна степен на зрялост. Някои от тях са по-развити, обикновено в по-дребните сектори, където съществува подобие или даже истинска конкуренция. Други продължават да са зависими от произволни решения, най-често на държавата (била тя централната или местната власт) и на корпоративни интереси. Общото усещане е, че пазарът като цяло не работи добре заради прекалено много интервенции от неприсъщи му сили.

Тоест пазарът не успя да се превърне в очаквания регулатор, а държавата си остана в тази роля?
- Държавата е вредна не когато е арбитър, а когато е брутален участник, който тъпче с ботуши.

Приемате ли гледната точка за "назначения" преходен капитализъм в България?
- Безусловно в началото имаше белязани атоми, които бяха заредени с повече енергия при Големия взрив. Но по-интересният въпрос е последващата траектория на това множество, доколко то е продължавало да бъде направлявано и зависимо. От една страна, 2, 3, 5 години след началото възможността за "централно управление" без съмнение намаляваше, още повече че онези от първия набор бързо започнаха да влизат в конфликти помежду си, да се самоизяждат или да отпадат по некадърност и така да генерират хаотичност. От друга страна обаче, този набор носи една култура, придържа се към една стилистика, остана под един политически чадър и запази много общо в поведението, мисленето, връзките и биографичните зависимости. "Назначените капиталисти" все пак принадлежат към една общност.

А какво се случи с икономическата свобода, която трябваше да роди средната класа?
- Без съмнение сега има много по-голяма степен на свобода, отколкото преди 20 години. Поне в избора, в движението... Ала да не забравяме, че непосредствено преди 89-а в нишите на контролираната, но неуправляема икономика вече се беше появила свобода от друг тип. Тя се превърна в школа за предприемчивост за много хора, които по-нататък - кой с куфарчета, кой без - стъпиха върху усвоеното в онези условия. Същевременно от своя опит много от тях запазиха усещането за всепозволеност и вкуса към ъндърграунда.

По-късно разбирането за икономическа свобода беше облъчено от различни влияния, идващи най-вече отвън. В началото беше МВФ с неговите по-либерални икономически принципи. Около смяната на хилядолетието започна все по-силно да се чувства привличането на "Европа". Тя незримо променяше самия "идеал" за капиталиста. В "идеологията на фонда", най-общо казано, преобладаваше либералната традиция от XIX век, представата за предприемача като "капитан на индустрията" и иноватор, като човек (корпорация), поемащ и рисковете на новото, и последиците от неуспеха.

Докато пътувахме към ЕС и особено след като влязохме в него тази представа беше постепенно изместена от друг образ на капиталиста – положителният герой на нашето време е отличникът, попълнил успешно тонове формуляри за поредния европейски проект или за полагащите му се субсидии от Европа. Той, разбира се, разполага и със съответните връзки във властта, защото брюкселските пари неизбежно минават през държавната машина. Това са две доста различни фигури. Едната - по-либерална и по-чужда на нашата традиция, очаквано не се случи. Другата, много по-близка до битуващите представи и историческа памет, роди идеала за капиталиста с финансиран от данъкоплатци проект в джоба.

Това попълване на графи означава и някакъв вид контрол и може би такава представа се приема по-добре.
- Не съм сигурен, но във всеки случай промяната потвърждава, че у нас капитализъм се римува само с контрол, което значи с недоверие и с дърпане на конци. От чисто материална гледна точка вероятно след 10 години ще има неща, направени с дошлите от Европа пари, някакви резултати, които ще са видими. Еталонът и таванът на мечтите за близкото бъдеще обаче си остава Южна Европа – горе-долу прилични пътища, изглеждаща по-уредена материална среда и в същото време политически просмукана икономика - като при гръцките ни съседи например, които днес са стигнали до напълно продънен бюджет.

Един читател преди време се чудеше във форума на "Дневник" защо дори само при някои изявления на правителствени представители в други страни борсите моментално реагират нагоре или надолу, а у нас изобилието от скандали не я помръдва.
- Там пазарите са зрели, работят законите за големите числа, има ясна връзка между декларирани намерения на властите и техните последици. Нашата борса е тясна като обем на сделките, слаболиквидна, лесно манипулируема. Тя не е сърцевината на българската икономика – нито е представителна за нея, нито е толкова важна. И въпреки това световните тенденции й се отразяват. Когато глобалните капиталови пазари се сринаха, това се случи и у нас, когато те се обърнат - и тук ще започне съживяване.

Всъщност проблемът не е ли, че нямахме време, за да минем напълно през либералния модел?
- Да се очаква, че той ще се наложи в условията на десетгодишни "смутни времена" беше доста илюзорно. А и исторически той никога не е работил у нас. Обществото ни не е имало нито стремежа, нито капацитета да го възприеме. Ние нямаме памет и прецеденти в това отношение, за да се върнем към някогашни "добри практики". "Първият български капитализъм" не е образец за подражание.

Онова, което все пак се промени през последните 20 години, беше по-скоро макроикономическата схема на развитие. След 1997 г., когато се сложи истинското начало на промените в това поле, България изостави познатия й от комунистическо време и от много преди това растеж чрез трупане на външен дълг. Страната поемаше и обслужваше задълженията си до момента, в който попадаше в дългов капан, откъдето изходът минаваше само през поредната платежна криза. Тази история се повтаряше (според конкретните обстоятелства) до следващата засечка.

От 1997, или по-точно от началото на хилядолетието, икономическият ни растеж беше поет от притока на чужди инвестиции, което е принципно нов модел за България. Той е "мързелив", доколкото предполага, че спестяваме малко и разчитаме някой друг да прави това за нас. Схемата работи само ако икономиката ни попадне на пътя на световна капиталова експанзия, която тук да намери привлекателна доходност. Моделът е в известен смисъл по-здравословен от дълговия, но изцяло зависим от два фактора: стратегията, страховете, настроенията на външните инвеститори; преимуществата, които им предлагаме, най-вече като ниски разходи. Тази схема не е български патент, тя проработи във всички "нововъзникващи (emergent) пазари".

Днес те зависят изцяло от състоянието на световната ликвидност и понеже през последните 7-8 години (до началото на 2008 г.), парите бяха "лесни", то всички тези държави - и ние с тях - отлепихме. Въпросът вече беше не дали, а колко ще скочим. Съпоставките не са особено ласкателни. Даже носени на това летящо килимче, не постигнахме нещо умопомрачаващо – 6% растеж през двете върхови години. При чужди инвестиции в България, които в отделни години доближаваха 40% от БВП, това е скромен резултат. Други със същия модел постигаха 8 - 10% растеж.

Какво правеха другите, за да го постигнат?
- Нищо по-различно. Разликата опира най-общо до "качеството" на обществото, т.е. до способността му да гради по-устойчиви и работещи институции.

А може ли да се каже, че и качеството на външните инвестиции е било по-различно?
- Разбира се, в инвестициите, които идваха в Източна Европа, имаше известни различия, но те не бяха колосални. Навсякъде присъстваше силен спекулативен, в смисъл на легитимно търсещ бърз оборот, компонент. Навсякъде имаше относително евтина работна ръка, никъде не се създаде автономна и неуязвима собствена база за развитие.

Като се погледне цялостната структура на инвестициите, от които голяма част са в имоти, как през тях може да се определи и стабилността на икономиката?
- Този тип инвестиции така или иначе вкарваха пари в икономиката, поддържаха краткосрочно равновесието на платежния баланс. Но и другаде в Източна Европа - там, където индустрията получи тласък - в момента има проблеми, защото заводите трудно изнасят. А там, където бумът почиваше на финансовите услуги (Естония, Ирландия...), ударът беше още по-силен. Това са принципите на глобализацията. Растеш по-бързо и падаш по-рязко, растеш умерено (като нас) и се свиваш по-скромно.

Можеше ли държавната политика да промени нещо?
- Не. Това са големи пари, които се задвижват от глобални стратегически решения на западните банки и институционални инвеститори. Шумно прокламираните местни мерки за стимулиране на инвестициите и за подобряване на "бизнес климата" са дъвка за Световната банка и за държавните чиновници, които отчитат активност. Дори по-сериозни решения, като например въвеждането на плоския данък, оказват в най-добрия случай периферно влияние, което не е решаващо за обема и за характера на инвестициите, които влязоха в България.

Повтарям - няма алтернативност, няма пропусната възможност, която да е можела да промени облика на прехода. Хубавото е, че между взетите решения имаше и едно мъдро, каквото беше въвеждането на паричния съвет. То се оказа изключително смислено и успешно не защото решава конкретен проблем, а тъй като премахна хроничен източник на нестабилност – греховната връзка между емисия на пари и безотговорна бюджетна политика. Говоренето, че нещо в борда трябва да се пипне, да се дооправи, да се "модифицира", е заинтересувано внушение. Икономическите основания на тези предложения не издържат критика, а частният интерес в тях е съвсем прозрачен. Красотата на паричния съвет е в неговата простота, която затваря вратите за злоупотреби чрез паричната политика. Всякакви усложнения или "активни управления" връщат възможностите за такива злоупотреби и имат дестабилизиращи последици. Опитите нещо да се майстори по паричния съвет преди влизането в еврозоната са вредни, внасят шум и напълно ненужни рискове в системата.

Нуждаят ли се банките у нас от вкарване на свеж ресурс от държавата под различни форми, за да размразят кредитирането?
- В момента търсенето на кредит е свито. Дори банките да се напълнят с пари какво ще правят с тях? Нещо подобно се случи непосредствено след финансовата криза от 1996 - 1997 г. и последвалата стабилизация (докъм 2000 г.), когато всички се оплакваха, че банките не дават кредити. А те не даваха просто защото рискът в реалния сектор беше голям, защото току-що бяха преминали през криза, която ги бе декапитализирала и защото икономиката още не се беше задвижила отвън. Да се мисли, че може да се вдъхне динамиката от 2006 - 2007 г. с "вътрешни" средства без оживление на чуждите инвестиции, е напълно илюзорно. Икономиката в момента работи на много забавени обороти и очаква външния тласък.

Правителството може ли да си позволи това изчакване при твърденията, че кризата у нас в следващите месеци ще се задълбочи заедно с безработицата?
- Нека си даваме сметка за мащаба. През 1998 - 1999 г. безработицата беше стигнала близо 20%, а преди това, в началото на 90-те, производството беше паднало с 30% и повече. Сегашната криза не е като предишните, тя е криза в "мирно време", не е свързана с обстоятелства като смяна на политическия или на паричния режим, с остри геополитически катаклизми и "географски закрития" като изчезването на СССР. Колкото и да е особена днешната криза, тя е и един "обичаен" цикъл, през който минава всяка капиталистическа икономика. Въпреки многото бодрячески твърдения в миналото цикличността никога не е бивала "изглаждана". А правителството и политическата класа, разбира се, ще продължат да предъвкват грижовни за народа планове. Всъщност единственото, което българските управляващи имат и трябва да правят в момента, е да държат балансиран бюджета.

Преди 20 години българите бяха недоволни от тогавашното положение, сега са недоволни от сегашното. На кого се сърдят и на кого би следвало да се сърдят?
- Най-баналният упрек продължава да е към държавата. Когото и да спрете на улицата, ще ви каже, че държавата е виновна - тя е боксовата круша, защото продължава да се очаква всичко от нея. Най-лесното е да се сърдиш на нещо безлично, безадресно, безименно. По-трудното е да виниш за резултатите най-напред себе си – като личност, като част от институция или общност, върху която имаш влияние.

Излиза, че 20 години сме се възползвали предимно от свободата да се сърдим на държавата, защото преди това я нямахме.
- Държавата не е нищо повече от огледало на обществото. Да не забравяме, че преди 20 години, преди падането на режима, воплите и вайканията също бяха насочени към нея. Тогава бедите бяха в дефицитите, в топуза на неуправляемите предприятия или в трескавите, параноични реорганизации, подвеждащо наричани реформи.

Очакванията в началото на прехода бяха грешно калибрирани и формулирани. Създаваше се надежда за някаква смътно разбирана "нормалност", без да се казва (или осъзнава), че всяка нормалност плува в своите собствени проблеми. Надигаше се надежда за свободно противопоставяне на идеи, докато преходът се оказа в минимална степен интелектуална история. Онова, което се случи навсякъде в бившия лагер, но особено ясно в България, бе не толкова борба на стратегии – истински важните събития бяха разместванията на хора, пари, активи и пасиви в икономиката, сред които комунизмът успяваше да мимикрира, за да се проявява отново и отново в персонални прераждания, в най-неочаквани рецидиви на манталитет и на стопанско поведение.

Наред с това преходът беше възприеман крайно провинциално, с едно болезнено вторачване в някаква си "българската уникалност", която – при по-широк поглед – се оказваше сходна, макар и различна в степените на онова, което се случва наоколо. На края от прехода се очакваше да срине стените, тогава, когато - това често се повтаря тези дни - те са вътре в нас. Манталитетната бариера с Европа остава. А очакването, че материалната ще бъде ликвидирана от провъзгласили се домашни месии, звучи смехотворно при историческата даденост, която ни е отреждала последните места по благосъстояние в Европа не от вчера, а от повече от столетие.

Покрай годишнината силно се заговори за вълната от носталгия по комунизма, която заливала източната част на континента.
- Дори да има някаква носталгия, тя не се отнася за все по-голямата част от населението, каквато са младите поколения. По-възрастните трудно ще затворят разлома на 1989 г., но за младите предишната система е история, те нямат собствена житейска връзка с нея и просто не успяват да я разберат. Носталгия можеш да имаш само към нещо хубаво от личното ти минало.

Значи и преходът е по-скоро демографско понятие...
- Не за първи път биологичните закони играят ролята на социални. В началото на 80-те години на миналия век трябваше да преживеем три погребения на генерални секретари в Москва, преди да се излезе от "застоя". А иначе към всяко минало може да се погледне по различен начин и в крайна сметка обществото ще погледне на комунизма от всички възможни гледни точки. В близка перспектива едва ли има кой да предложи нещо подобно. Но в по-далечна кой знае – човечеството е виждало всякакви социални мутации.