Проф. Йехуда Елкана: Университетът на XXI век трябва да образова ангажирани граждани

Проф. Йехуда Елкана, почетен ректор на Централноевропейския университет

© Красимир Юскеселиев

Проф. Йехуда Елкана, почетен ректор на Централноевропейския университет





-
Главното е промяната на съдържанието на обучението


- Ангажиран млад човек е този, който схваща какви са проблемите на света



-
Главното е промяната на съдържанието на обучението


- Ангажиран млад човек е този, който схваща какви са проблемите на света




Професор Елкана, как си представяте университета на XXI век?
- Извън съмнение е, че в XXI век се нуждаем от различен тип образование, различен подход към това какво искаме да преподаваме, различен вид изследвания. Проблем според мен е, че навсякъде по света всеки се захваща с промени в структурите, в бюджета, разпределението на отговорности, оценката, но никой не се заема със съдържателната страна на учебните програми. Съдържанието обаче също следва да се промени, защото нуждите на XXI век са различни от тези през миналия век и не само заради глобализацията.


Типът гражданин, който искаме да образоваме, вече е твърде различен. Естествено, структурите са важни, но не можем да променяме само тях. Чух, че вашият министър на образованието иска един път завинаги да децентрализира системата за научни звания (ВАК - бел. ред.). Това е добре, но по-същественият въпрос е какво стои зад тези звания, с какво са подплатени. Ще ви дам пример с Германия, където понякога на 1 професор се падат 200 студенти. Сами разбирате, че ефективността е много ниска.


Къде е класическата задача на университета в дигиталната ера?
- Университетът на XXI век има няколко функции. Класическата - да продължава традициите, да пренася знанието и т.н. - естествено се запазва, но се добавя и задачата да образова ангажирани граждани. "Ангажирани граждани" съдържа и морално измерение, но аз говоря за познавателното. Ангажиран млад човек е този, който чете сутрешния вестник и схваща какви са проблемите на света. Една шеста от световното население е гладно, милиони хора живеят в бедност - това е световен проблем. Инфекционните зарази - СПИН, малария и т.н. - се разпространяват както никога досега, но те не могат да бъдат преборени само с молекулярната биология, с търсенето на ваксина.


Освен това никой млад човек днес не разбира как е възможно всички да са наясно, че има глобално затопляне, но най-великите експерти да не могат да постигнат съгласие кога ще дойде трагедията - след 2 или 100 години. Ако на това ниво студентите не могат да го разберат, то не можем да образоваме ангажирани граждани.


И още един пример: нефундаменталистката, ежедневна религия днес набира сила почти навсякъде. Но нито една политическа теория не обяснява каква роля играе тя в живота на гражданското общество.


Кой трябва да се опита да потърси решение? Не можеш да поръчаш научно изследване и да предпоставиш резултатите, но можеш да изградиш инфраструктурата, която да насърчава изследователската дейност. Например показателно е, че в нито един университет няма департамент по икономика, специално насочен към бедността. Защо? Защото икономическата теория в наши дни не може да се справи с бедността. Не можеш да се справиш с бедността, без да интегрираш нейните социологични, антропологични, исторически, научни фактори в скелета на икономическата теория. С други думи - университетът трябва да е мястото, където да се насърчава проблематичният избор на социалния характер.


А каква е ролята на хуманитарните науки?
- Дълбока, типична черта на хуманитарните науки е, че в тях няма линейно мислене. Линейният тип мислене характеризира физиката, химията - провеждаш изследване, предричаш резултати, получаваш резултати. Но повечето проблеми съдържат противоречия, въвличат те в различни видове решения, без да имаш инструментариум да решиш кое е правилното. Хуманитарните науки могат да преподават това. Литературата, историята, класическите знания могат да въздействат на природните науки и да ги подтикват да се заемат със социалните проблеми.


Струва ли ви се, че знанието губи стойността си в съвременното свръхинформирано и обвързано общество, а най-голямата ценност вече е самата информация?
- Ако човек няма интелектуалните инструменти да подбира информацията, тя самата е изгубено начинание. Задачата на университета е да даде тези инструменти, които ни позволяват да изберем информацията, нужна ни за определен проблем.


Много правителства орязват заради кризата разходите за наука и образование. Как се отразява това?
- Въпросът е двояк. От една страна, всички университети страдат от недостатъчно финансиране. Но от друга, главният проблем не е финансов, а интелектуален. Едва когато се промени съдържанието в учебните програми, идва финансовият проблем. Недостатъчното финансиране е толкова огромно, че няма правителство в благоденстващите западни държави, независимо ляво или дясно, което да има толкова пари, че да го реши. Нямам предвид Америка (тя винаги е била нещо различно), а Европа, където сме изправени пред увеличаващо се застаряващо население и все по-високи разходи за пенсии и здравеопазване. Според мен решението е да изоставим част от Хумболтовото наследство. Демократичните, егалитарни общества решиха, че за всеки има една най-добра учебна програма и всеки получава твърде скъпи познания, 95% от които никога не влизат в употреба, което е тотално разхищение на средства.


От друга страна, създадохме абсурдна ситуация. В повечето университети всеки професор трябва да публикува. Но същевременно 85% от публикациите във всички дисциплини не струват и хартията, на която са отпечатани. Хвърлена на вятъра енергия, която обаче принуждава хората да преподават малко, да публикуват много и резултатите са жалки. Преподаватели следва да са тези изследователи, които преподават по 15-16 часа седмично, но в същото време да не са задължени да публикуват. А не по 5-6 часа, както е масовата практика в момента.


В България възникна дискусия за БАН, в която се намеси и финансовият министър. Какво е бъдещето на подобни тромави и държавно финансирани структури?
- Да бъдат елиминирани незабавно. Убеден съм, че не всеки преподавател трябва да върши изследователска работа, но всеки изследовател трябва да преподава. Във висшата наука съотношението на преподаватели към обучавани трябва да е 1 към 6, не 1 към 200. В Централноевропейския университет съотношението е 1 към 6. Тогава можеш да правиш и изследвания, да създаваш интелектуална общност, да възпитаваш публично мнение. Социално неприемливо е да се издържат академици, занимаващи се с псевдоизследвания, без никаква връзка с качеството.


В есе от 1988 г. за холокоста пишете: "Историята и колективната памет са неделима част от всяка култура, но миналото не бива да се превръща в доминиращ елемент, определящ бъдещето на обществото и съдбата на хората." Доколко валидно е днес и как се съотнася към паметта за комунизма?
- Не можем да елиминираме миналото (за мен например е неприемливо събарянето на статуи, с изключение на първите моменти на възбуда), но можем да го култивираме. Неприемлив и ненужен е ловът на вещици срещу всички хора от бившите тайни служби. Сред тях със сигурност има престъпници, които са нанесли непоправими щети на други. Но повечето все пак са хора, които не са знаели как да се справят с натиска, с живота си и би трябвало да бъдат оставени на мира.


Замислете се защо бързо се изгради демокрацията в Западна Германия. Защото Аденауер беше достатъчно мъдър, за да не проведе дълбока денацификация. Той каза - ние се нуждаем от гражданския сектор, а тези хора са толкова засрамени от миналото си, че ще обучат децата си на демокрация. И това се случи. Мисля, че това е единственото здравомислещо поведение към миналото. Днес в Палестина хората използват аргумента кой кога е живял по тези земи - преди 3000 години евреите с Давид или преди 2000 години арабите. На кого му пука? Единственото, което си струва, е хората да останат живи, да могат да живеят паралелно, взаимно признавайки правата си.


Коя беше най-голямата илюзия, когато падна комунизмът?
- Най-лошата илюзия беше, че реформаторите смятаха и казваха, че комунизмът може да се преодолее за една година, а след това ще дойде идеалната демокрация. Няма пример в историята, в която една диктатура да изчезне за година. Смяната приканва към корупция, освен това се извършва чрез бавни и систематични промени, не и чрез лов на вещици. Най-голямата грешка на тогавашните реформатори беше, че тя бяха решени да елиминират всичко, което е било лошо, и да кажат, че сега изведнъж ще влезем в чистата демокрация.


Но как да преподаваме днес диктатурата, избягвайки носталгията и омразата?
- Същият е проблемът и с античния Рим. Днес не можеш да преподаваш римска история без това. Но моят съвет е да се опитаме да развием отношение сякаш става дума за много, много далечно минало. Не можеш да морализаторстваш нито за Цезар, нито за Калигула или за Нерон. Най-добрият подход е сравнителният. Хората продължават да вярват в илюзията, че са много полезни дебелите учебници, съвместно написани от евреи и палестинци, от американци и японци, но аз мисля, че са глупави. Студентите трябва да четат паралелно националните исторически разкази. Да, всеки от тях изхожда от собствената гледна точка, което е хубаво, но нека се четат паралелно. Младите хора са интелигентни, имайте респект към тях и заложете на сравнителния метод.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK