Светослав Овчаров, кинорежисьор: Самотата на съвременния българин в пустошта на материалното ме плаши

Самотата на съвременния българин в пустошта на материалното ме плаши

Светослав Овчаров, кинорежисьор

© Анелия Николова

Светослав Овчаров, кинорежисьор




- Няма по-опасно нещо от простите истини


- Границите между човеколюбие, равнодушие, бездушие, цинизъм са се изличили


- В Европа има политика за съхраняване на интелектуалния елит, у нас е обратното


- Как да очакваме, че от толкова много нелюбов ще се роди красота



- Няма по-опасно нещо от простите истини


- Границите между човеколюбие, равнодушие, бездушие, цинизъм са се изличили


- В Европа има политика за съхраняване на интелектуалния елит, у нас е обратното


- Как да очакваме, че от толкова много нелюбов ще се роди красота




Пред Коледа - за какво си мислите най-често, как отделяте важното от маловажното?
- Преди няколко дни пребиха сина ми.  Намерих го в "Пирогов", изглеждаше неправдоподобно облян в кръв. Ако това беше сцена от филм, щях да кажа, че са прекалили с червената боя. Лекарят в спешния кабинет, човек с уморени очи, ми каза кротко: "Синът ви не е здравно осигурен!"


Показах му електронната карта със здравната осигуровка на сина ми, който е студент във Виена. На картата пише с получер шрифт: "Важи във всички страни на Европейския съюз!" Лекарят дори не я погледна. "В Европейския съюз може и да важи, но тука е България. Ако заплатите, ще обработим раните." Разбира се, че платих.


А ако синът ми беше сам и нямаше 104 лева и 36 стотинки? Щяха ли да го оставят "необработен"? Седях пред операционната, зад олющената зелена врата няколко чудесни професионалисти шиеха главата на сина ми. Окаченият таван в коридора беше изтърбушен, виждаха се "карантиите" от оплетени кабели, тръби и прахоляк.


Тук-там нелепо висяха лилави коледни гирлянди. В този свят нямаше граници между празнично и уродливо. Както са се изличили границите между човеколюбие, равнодушие, бездушие, цинизъм, човеконенавистничество.


Жалко и несъпоставимо е всичко това с вашите професионални успехи през 2010 г. Как оценявате изминалата година, какво очаквате от следващата, какво си пожелавате?
- Обади ми се вчера Стефан Мавродиев да ме кани на рожден ден. "Абе, викам, Мавро, кога мина една година, та пак имаш рожден ден?!" А Мавро ми отговаря: "Напоследък все по-често имам рожден ден..." И аз като него мога да кажа: 2010 г. мина бързо. Опитвам се да отделя някакви събития: в началото на годината завърших филма "Зад кадър".


Същият филм откри "София филм фест". Спомням си пресконференцията по тоя повод и как се опитвах да убедя един неизвестен за мен почитател на киното, че нашият филм не е римейк на "Животът на другите", който спечели "Оскар" преди няколко години, но представя живота по времето на социализма през очите на хора, които никога не са помирисвали комунизъм.


След "Зад кадър", понеже ме питате за отиващата си година, ме засмука работата по следващия филм  - документалния "Човека и Народа", за Тодор Живков. Знам какво искам да разкажа, все още не зная в каква форма. Има хора, на които животът и изкуството са им ясни. А няма по-опасно нещо от простите истини.


Пътувах със "Зад кадър" до Корея, на фестивала в Пусан. Това е най-големият филмов фестивал в Азия. Хората се редят на опашка за билети от ранни зори. Стряскащо е, когато видиш дисциплинирано подредени стотици хора, които чакат да си купят билет. Включително и за "Зад кадър", който участва в програмата World cinema.


Към всичко това искам да добавя ежедневната си работа като шофьор, хамалин, монтажист, редактор, собственик, сценарист, юрист, рекламен агент и момче за всичко в поддържането на кулинарната телевизия "Фиеста тв". Смея да твърдя, че сме направили стилна и интересна телевизия. Телевизия без компромиси с пошлостта. Имаме своята вярна едномилионна аудитория на месец.
Тъй че 2010 г. мина, докато мигна. Очаквам, че 2011-а ще се движи със същата скорост.


Как намирате финансиране за филмите?
- Както всеки един от моите колеги, многократно съм кандидатствал за субсидии и многократно съм пропадал. Намирам това за съвсем естествено. Комисиите са за това да вземат решения. Понякога – грешни. Друг път – справедливи. Ясно – справедливи са, когато решенията им са положителни, а грешни – когато са отрицателни! Няма да съм българин, ако не го кажа... Майтап!


Средствата в България са толкова малко, а кандитатите – толкова много. На всяка първа лекция на студентите си в НАТФИЗ казвам, че са се захванали с безнадеждна работа. Те ме гледат скептично. В ума им е червеният килим, наградите, славата. Всъщност парите са малко, наместо слава има повсеместна омраза, а червеният килим е... миг.


И все пак вие минахте по червения килим в Кайро само преди две седмици...
- Това е много богат и престижен фестивал и килимът му е дълъг поне триста метра. Сред огромното количество мъже със смокинги и жени в бални рокли вървяхме трима българи – фестивалната лъвица Поли Желева, актрисата Касиел Ноа Ашер – в златнообшита арабска роба, и аз – в блейзър, който е най-официалната дреха в гардероба ми.


Настаниха ни сред почетните гости. Първата награда, която обявиха, беше наградата на критиката – за нашия филм. Трябваше да изляза на сцената. Станах. Точно в този момент се скъса копчето на сакото ми. Единственото, за което мислех на сцената, е, че нямам копче на сакото. Благодарих на журито, позирах с наградата за десетките фотографи, а те ми крещяха: "Вдигни наградата нагоре!" Да бе, да се види, че нямам копче!


Седнах си на мястото и си казах: "Ох, свърши се!" След 20 минути трябваше да изляза отново на сцената, за да получа и наградата за режисура. Като съобщиха името ми и името на филма, вече не ми пукаше за копчето. То и досега сигурно се търкаля под столовете в операта в Кайро. На излизане разказах на Касиел за копчето. "А, нищо, каза тя, догодина ще се върнеш в същата зала като жури!" Това е то – еврейска мъдрост в арабска страна...


Печелите ли от филмите си?
- Никой в Европа не печели от филмопроизводство. Ако в Щатите е според формулата на Маркс - "пари – филм – пари прим", то в Европа винаги е било "пари – филм – филм прим".


Киното в Европа е средство за борба с повсеместното оскотяване. Защото оглупяването на народите, "вбигбрадаряването" им не е само нашенско явление. Но ако все пак в останалите страни на Европа има политика за съхраняване и възпроизводство на интелектуалния елит, у нас е обратното. Това, което се случва в областта на образованието, науката, здравеопазването, културата, е пагубно...


От 70 кандидати в специалността "Кинорежисура" в НАТФИЗ почти половината не знаеха кой е авторът на "Записки по българските въстания". Хайде, ние ги скъсахме, но в останалите учебни заведения ги приемат, защото си плащат. Подслушах случайно разговор между две момичета в тролея. "Взе ли държавния изпит по счетоводство" – попита едната. "Всичко преписах! Егати глупостите " – отговори гордо другата. Олеле, рекох си, утре тези момичета ще дойдат да ми водят счетоводството!


Явно отиват в университетите, без да им харесва самото учене?
- Но тогава как да очакваме, че от толкова много нелюбов ще се роди красота? Учиш нещо, което не обичаш и не разбираш. Работиш работа, която мразиш. Ненавиждаш страната, в която живееш... Самотата на съвременния българин в пустошта на материалното ме плаши.


Но всъщност – нищо ново. Преди 110 години Алеко Константинов възкликва: "Хей, българино, не хлебом едином жить будет человек!" Тоя му вик виси повече от век в пространството. Може би все някога ще го чуем? Нали сме в навечерието на Коледа – остава да се надяваме.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK