Иван Димитров, поет, писател и драматург: Моето поколение иска да скъса с битовизма в театъра

Иван Димитров

© Ивайло Петров - Haze

Иван Димитров



Този месец 28-годишният поет и писател Иван Димитров издаде дебютната си стихосбирка "Поет на портрет", която се появява след сборника с разкази "Местни чужденци", романа "Животът като липсваща лъжица" и пиесата "Раздяла от пръв поглед".


Междувременно втората му пиеса "Очите на другите" ще бъде представена в Ню Йорк, след като беше селектирана от журито на фестивала HotInk at The Lark. Тя е една от десетте избрани от общо 400 заглавия от цял свят и ще се играе от американски актьори, а преводът на английски е осъществен от Анджела Родел, която участва като актриса в сериала "Седем часа разлика". Същата пиеса спечели голямата награда на международния фестивал "Нова българска драма" в Шумен.


Димитров е също така част от "4х4" - поетичен пърформънс, в който участват още Радослав Чичев, Ясен Василев и Мирослав Христов.




Отдавна пишете поезия. Защо чак сега излиза дебютната ви стихосбирка?


- Всъщност не чак толкова отдавна. Като студент пишех поезия за известно време, но си казах, че съм прозаик, и така се бях възприел. В продължение на 4-5 години не бях писал никаква поезия и може би преди 2-3 години неочаквано се върнах към нея. Нямам идея какво го провокира.


Доколко "Поет на портрет" е автопортрет?


- Стихосбирката е по-скоро автопортрет на мен като поет, а не на истинския Иван. Въпреки че повечето стихотворения са написани в аз-форма, голяма част от нещата са измислени. Също както при романа "Животът като липсваща лъжица", след който трябваше да обяснявам, че всъщност не съм наркоман. Имаше и притеснения заради корицата на книгата, тъй като там има един предмет, който държа в ръката си, и беше помислен за спринцовка или джойнт. Всъщност е писалка.


Не се ли получава едно раздвояване от толкова много изяви на толкова много полета?


- Доста е шизофренично всъщност. Особено когато захванах драматургията, усетих, че много съм се разхвърлял и че примерно в драматургичните текстове се появяват по-поетически моменти, което ме дразни. Но се опитвам да се балансирам. За мен е важно и интересно да опитвам в различни полета, тъй като всяко има различни закони.


Случвало се от една идея да излезе нещо съвсем различно - първата пиеса, "Раздяла от пръв поглед", беше започната като разказ, след това се превърна в новела, но в крайна сметка реших, че това трябва да бъде разказ – а той на свой ред е изваден от пиесата, но с малко преструктуриране. Но сега, когато ми дойде някоя идея, вече знам дали ще бъде разказ или нещо друго. С драматургията е различно – там някои истории не стават за разказ и ще са много по-ефектни, ако бъдат представени като пиеса. Напоследък чета много драматургия, въпреки че мисля, че не съм чел достатъчно. Харесвам много Олби, Мамет, Феникс, американската драматургия като цяло. Разбира се, и Чехов.


Как се стигна до селектирането на "Очите на другите" на фестивала Hot Ink in the Lark в Ню Йорк?


- Той се провежда всяка година и вече има единадесет издания. Първоначално е бил фестивал за американски пиеси, но през последните пет години се ориентира към неамерикански творби. Миналата година Георги Господинов участваше с "Апокалипсисът идва в шест вечерта". В рамките на фестивала се е изявявал и човек като Мариус фон Майенбург, познат на публиката с текстове като "Грозният", поставен от Василена Радева, а Явор Гърдев също направи постановка по него. Така че на него участват някои доста утвърдени драматурзи от цял свят, което е интересно, тъй като американският пазар е доста затворен като литература и доста по-трудно приема от чужди култури.


Знаех за съществуването на фестивала от Георги Господинов, а по същото време пиесата спечели награда на фестивала за нова българска драматургия в Шумен. Оттам се появиха едни пари и реших да ги инвестирам в писането си – дадох текста на Анджел Родел, вече превеждала един мой разказ и просто я изпратих. Един ден получих имейл, че пиесата е избрана сред общо 400 и започнах да скачам от щастие.


В Ню Йорк ще се играе част от нея, по която ще работи режисьор, който съответно също ще си наложи своята визия.


Иван Димитров

© Радослав Чичев

Иван Димитров


Всъщност се получава така, че в Ню Йорк за първи път ще видиш твоя пиеса да се играе на сцена...


- Да, ще е интересно преживяване, особено като се има предвид, че ще и на чужд език. Иначе се подготвя и поставянето й в Шумен, където видях някои откъси. Там има разни идеи за реализирането й и надявам се то да се случи.


Въпреки че са отличавани, твоите пиеси още не са поставяни – къде се губи връзката, след като би трябвало това да им даде по-добър старт?


- Доста по-трудно е да поставиш пиеса, отколкото да издадеш книга, тъй като става въпрос за по-сериозни разходи и по-голям финансов риск. Също така директорите на българските театри смятат, че поставянето на български пиеси е нерентабилно и неинтересно за публиката. А това не мисля, че е вярно, при положение че напоследък се появяват интересни текстове и има една вълна от млади драматурзи, която очаква шанса си. Но говоря от позицията на човек, който пише, а не от позицията на драматург, тъй като това е като образователен процес, който не съм завършил. Тъй като аз все още мисля за нещата си като текстове и докато не видя как те изглеждат поставени, аз не знам доколко са адекватни за театъра. Драматурзите се възпитават и трябва да има хора, които да им дават възможността. Тук е отговорността на театралните директори.


Как би изглеждал българския театър с повече българска драматургия?


- Основното е, че моето поколение иска да скъса с битовите теми в театъра. Има възможност да се разработят много различни теми. Малко е неприятно, че за разлика от други страни ние пренебрегваме драматургията си. Все пак театърът е език, пиесите се пишат по начин, който е актуален за времето си, и с теми, които ни обграждат.


В едно от твоите стихотворения се казва, че "България е над всичко, България е над културата/  тя е над писателите си/ тя взима мъртвите писатели и ги величае". Променя ли се все пак ситуацията по някакъв начин?


- Не виждам някакви особени опити за това, а протестите и акциите могат единствено да покажат, че свети една червена лампичка. Но ако няма кой отгоре да чуе, няма какво да се случи.


Какъв стимул може да трогва някой, който се занимава с изкуство в България?


- Знам ли – желанието за творене може би. От друга страна, това е добре, тъй като неблагоприятната атмосфера изгражда характер заради всичките съпротивителни сили към теб. Но не бива само да се оплакваме, че нещата са зле, а да работим по подобряването им. Има твърде много хора, които не си мърдат нито малкия пръст, нито онази работа.


Работите като барман, професия, която Ви среща с много и различни хора. Имало ли е ситуация, която да Ви е вдъхновила по някакъв начин?


- Винаги имам със себе си едно тефтерче, в което си записвам определени изказвания и идеи. В крайна сметка това са хората, от които съм обграден, и няма как да не ги наблюдавам.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK