Паметта е моята отправна точка

Марио Варгас Льоса - доктор хонорис кауза на СУ

© Красимир Юскеселиев

Марио Варгас Льоса - доктор хонорис кауза на СУ



Препубликуваме го от портала "Култура" с позволение на редакцията.


Разговорът с Марио Варгас Льоса е публикуван след посещението на писателя в Бретан. С него събеседват Албер Бенсусан, неговият преводач на френски, и Клод Куфон, професор по латиноамериканска литература в Сорбоната.


Искам да ти задам един въпрос относно Градът и кучетата: в този роман разказваш за обучението в един военен колеж в Перу. Впрочем самият ти си учил в този колеж. В каква степен личният опит ти послужи за романа? А за останалите ти романи? За мен отправната точка на всичко, което пиша, винаги са паметта и споменът за нещата, които съм преживял или прочел. Те са зародишът на литературния проект. Това не значи, че творчеството ми е замаскирана автобиография, не, но преживяното от мен е отправната точка, подтикът. Някои преживявания са много богати от литературна гледна точка…, други не оставят след себе си следа. Но в случая с Градът и кучетата, моя първи роман, това е напълно разбираемо: детството ми беше, да го наречем, "много разглезено"; винаги съм живял с майка си и нейния род, които ме закриляха от всички несгоди; водех живот на перуанско момче от средната класа, което не познаваше нито света, нито Перу и огромните проблеми на перуанското общество…След което се наложи да заживея с баща ми, това за мен беше истински шок, защото баща ми беше много властна личност; аз изцяло се подчинявах на волята му и именно той ме изпрати във военното училище. Бях на 14 години. Една от причините да ме прати там, бе, че виждаше в мен наченки на литературно призвание и това го изпълваше с безпокойство. Донякъде го разбирам, понеже през 50-те години в Перу литературното призвание никак не беше препоръчително. Баща ми асоциираше писането с разпилян бохемски живот. И реши, че военното обучение ще ме излекува. Литературата се считаше за нещо маргинално, ексцентрично, също така не особено мъжествено… Любопитното е, че навремето военното училище в Перу беше една много особена институция. Перу е страна, чието общество е силно диференцирано, от абсолютно различни една от друга социални групи: бели, черни, метиси, индианци, богати, бедни. Групи, които не общуват помежду си, които дори не се познават. Една от малкото институции, където това разделено, фрагментирано общество съжителстваше заедно, беше военно училище! Там учеха младежи от добри семейства, изпратени, защото им е липсвала дисциплина; имаше хора от средната класа, които искаха да станат военни, авиатори или професионални моряци, и бяха там, за да се подготвят; имаше и перуанци от най-бедните класи, които бяха получили стипендии. С една дума, имаше всякакви хора, от Лима и от провинцията… А военната дисциплина беше наистина изключително строга. Така че за мен това беше огромен шок и едновременно с това голямо приключение. Докоснах се до свят, за който преди това дори не подозирах, че съществува. Насилието в перуанското общество, предразсъдъците, озлоблението, горчивината, омразата между различните групи…В действителност първият ми роман се основава най-вече на спомените ми от военното училище. По ирония на съдбата станах писател именно благодарение на баща ми и на военното училище!




Докато си писал втория си роман, Зелената къща, си живял в малък апартамент на парижката улица "Турнон"…


Това беше доста прочута сграда, тъй като навремето Жерар Филип е живял в нея. Зелената къща написах по спомените ми от един град в северната част на Перу, където живях в продължение на две години – много малък, но и много живописен град, в който неусетно изгубих невинността си. Сега изглежда невероятно, но до десетгодишната си възраст аз искрено вярвах, че щъркелите носят бебетата…Бях убеден в това, защото дотогава бях живял в много добродетелна и морална среда. Обясниха ми, че всъщност нещата са по-сложни…Но за мен това беше ужасен шок и ми беше необходимо доста време, за да приема истинския произход на бебетата!


Спомням си, че възприемахме секса като нещо, забулено в тайнственост и мистериозност…Беше ни страх и имахме угризения всеки път, когато говорехме за това…И в същото време бяхме напълно обсебени от този толкова "отблъскващ", но и изкушаващ "ритуал". Това беше и епохата на една вече доста отживяла институция: публичният дом. Той беше много важно място и в града имаше един, който се казваше "Зелената къща" – магическо място за нас, младежите, които живеехме напълно обсебени от тази къща. Именно въз основа на спомените ми от това място написах историята на Зелената къща.


Марио, бих искал да ти задам един не много дискретен въпрос: струва ми се, че неудобството, което си имал в ранните си години по отношение на нещата, свързани със секса, си го пренесъл по-късно и в романите си. Мисля, че няма твоя книга, в която сексът да не присъства. И искам да ти задам следния въпрос: творчеството ти не е ли по някакъв начин "пуританско"? Сексът за теб не е ли винаги свързван с някакво осъждане, с представата за грях? Защото в мемоарите си казваш, че си бил "ужасѐн" и "омърсен", когато си разбрал, че не щъркелът носи бебетата…Дали това не е нещо, което си пренесъл в творчеството си, което си идеализирал и украсил в духа на някакъв вид пуританство? Не в лошия смисъл на думата разбира се.


Възможно е в романите ми да присъства това схващане за секса като нещо "ненормално" и ексцентрично в живота на хората. Но в книгите си съм отразил един съвсем достоверен за мен и за хората от моето поколение факт: а именно, че сексът действително се възприемаше като нещо нередно. Свързваше се с греха, с престъпването на моралните норми. Той представляваше тайният живот на хората! Мисля, че бързо се отърсих от това негативно схващане и бързо разбрах, че той всъщност е извор на личностно развитие и на удовлетворение, че любовта може само да бъде допълнена от секса. Но за мен, въпреки че сравнително бързо проумях тези неща, сексът никога не се превърна в нещо "нормално": винаги съм го свързвал с някакъв вид "ритуал", който трябва да остане скрит за останалите. Да, възможно е в романите ми да има известно пуританство!


Вече говорихме за връзката между автобиографичното и литературното творчество. В Малките кучета (Los cachorros), където разказваш историята на няколко колежани, едно от момчетата е ухапано в слабините. Това действително ли ти се е случило?


Не, това не е автобиографичен момент. Написах този разказ, защото един ден прочетох във вестника ужасяващата история на малко момче, което буквално е било кастрирано от едно бездомно куче! И започнах да си представям какъв би бил животът на това момче, чиято рана, за разлика от всички останали рани, щеше истински да си проличи едва когато момчето се превърне в млад мъж. В същото време с тази новела ми се случи нещо, което никога досега не ми се беше случвало: още от самото начало имах представа за "формата", в която ще я разкажа; усетих, че тази история не бива да бъде разказана само от един герой, а по-скоро от група персонажи, от един колективен разказвач. В крайна сметка историята на това момче се разкрива постепенно чрез разказите на няколко негови приятели. Сметнах, че този общ глас би могъл да запълни празнината и пустотата в главния герой. Дадох си сметка, че ако разкажа тази история "традиционно", читателят не би могъл да я приеме, дотолкова тя е шокираща. Затова си помислих, че подобен сюжет трябва по-скоро да бъде "изпят", отколкото истински разказан, че разказът трябва да съдържа в себе си музикалност, изпълняваща функцията на повтарящото се заклинание…Трудно ми е да го обясня, но това е единственият случай, в който още от самото начало имах пълна представа за "формата". Този разказ си заслужава да бъде четен на висок глас, защото "музиката" в него играе основна роля.


В Градът и кучетата се появява още един литературен похват, по-късно развит и в Зелената къща: двама персонажи говорят за трети, който по-късно сам се намесва в техния разговор. За читателя това понякога е доста объркващо.


Открих тази възможност когато завършвах Градът и кучетата. Идеята беше следната: ако използвам времето като пространство, бих могъл свободно да местя историята от бъдещето в настоящето или в миналото, съобразявайки се не с хронологията, а с емоциите, чувствата, спомените…Развих тази идея в Зелената къща, а по-късно написах Разговор в катедралата, който е изцяло основан на нея. Дълго размишлявах за структура, която би могла да обедини в себе си различните сюжетни линии. Казах си: "Ще изградя тази история, като използвам за основа един отворен разговор, в който постепенно ще се включват и други гласове, породени от спомени и асоциации; по този начин ще има ЕДНА централна история и няколко други сюжетни линии, които свободно ще се движат във времето."


Може ли да се каже, че благодарение на опита в политиката си опознал трите различни части на Перу? Ти твърдиш, Перу е разделено на три напълно независими една от друга зони: крайбрежието, градовете и планините. Писал си за градовете, за амазонската гора, но никога не си писал за Андите. Въпреки че действието на първия роман, който пишеш след опита в политиката, се развива именно там (Литума в Андите).


Да, действително е така. По време на тези три години, в които участвах в политическия живот, пътувах много из Андите, в тази част на Перу, която най-малко познавах, където именно се е зародила предиспанската култура и чиито проблеми са най-сериозни. Тези пътувания ме обогатиха с много образи, много впечатления и идеи,благодарение на които успях да напиша този роман.


Литума в Андите е роман, в който говориш за тероризма; но в действителност се опитваш да опишеш същинската причина за това насилие, която според теб се крие в дълбоко стаената примитивност на хората от Андите. Дали този феномен е характерен само за Андите, или може да се каже, че е първопричина и за други конфликти по света?


Не, не мисля, че това явление се отнася само за Андите, то се наблюдава навсякъде. Съществува една традиционна, ритуална, магическа култура, която е отвъд разума и която западната цивилизация и съвременността няма да успеят да заличат. И в даден момент тази култура може да се противопостави на нормалния живот. Насилието и тероризмът в Перу са свързани, разбира се, с бедността и мизерията, но това доведе до повторното избуяване на традиционната култура. Същата тази култура се крие и зад ирационалното брутално насилие в бивша Югославия, например: свят, който изглеждаше много организиран, цивилизован и разумен, ала изведнъж бе залят от вълна на абсолютно примитивно насилие, което, струва ми се, никога не е изчезвало напълно и което се крие в дебрите на всяка култура, дори на най-развитата.


Превод от френски Мина Петрова


Марио Варгас Льоса (род. 1936 г.) е перуански писател, един от водещите латиноамерикански романисти, публицисти и есеисти. Забелязан е с романа си Градът и кучетата (1963), славата му е затвърдена съсЗелената къща (1966). На български са преведени книгите му Раят зад другия ъгъл, Панталеон и посетителките, Леля Хулия и писачът, Разговор в катедралата, Разказвачът, , Кой уби Паломино Молеро?, Празникът на козела, Мечтата на келта и др. Наскоро ИК "Колибри" издаде Литума в Андите и Цивилизация на зрелището.


Марио Варгас Льоса е носител на множество престижни отличия, а през 2010 г. му е присъдена Нобеловата награда за литература. През 80-те години се включва в политическия живот и става активен привърженик на икономическия либерализъм. През 1990 г. се кандидатира за президент на Перу и губи изборите срещу Алберто Фухимори.

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK