Сърджа Попович: През 2013 започна третата вълна на демократизация в Източна Европа

© Canvas

С експерта по революциите Сърджа Попович*  "Дневник" се запозна на изданието на TEDxBG през януари 2013 г. Тогава вълнуващи бяха Pussy Riot и движението "Окупирай Уолстрийт". Почти година по-късно потърсихме отново (както може да срещнете, че го наричат) "професионалния революционер", този път за коментар за случващото се в собствената ни държава и бунтуващите се съседни страни. Питаме го още как оценява той действията на "Ранобудните студенти", накъде водят протестите и беше ли успешна 2013 за гражданските общества според него.  

2013 беше много активна за гражданите на Балканите и Източна Европа. Как ще обясните какво се случи в Истанбул и София през миналото лято? 

- Конкретните проблеми, пред които бяха изправени двете държави, са различни, но определено можем да видим прилики. На първо място е това, че предимно млади хора организираха и се включиха в тези движения. Те носят със себе си енергия и ентусиазъм и са обединени от разочарованието си от политическия елит. Това поколение има една основна преднина пред старото поколение – че познава и ползва новите форми на медия, които безспорно са се превърнали в сериозен инструмент за пренос на тактически идеи и информация за това как да се организират масови мирни движения. Освен това младите хора очевидно клонят към структури с по-слабо изразена йерархия, което може да бъде както предимство, така и недостатък в различни ситуации.

Нелепото изказване на Тайип Ердоган, че "Има ново зло, наречено "Туитър". Най-добрите примери за лъжи могат да бъдат намерени там. За мен социалната мрежа е най-голямата заплаха за обществото" – разобличи много добре как той и много други лидери от старото поколение не разбират на базово ниво как толкова много млади пренебрегвани хора са се научили да се организират и това да доведе до сериозна заплаха за властта. Въпросът не е в "Туитър", а във визията, в куража, в креативността и организационните умения на хората, търсещи промяна.

Още повече България и Турция са държави, където демократичното развитие е все още на ранен етап, но има солидна основа за демокрация и гражданско общество, както и много място за политически и обществен активизъм. Това е много различно от масовите протести, които видяхме през 2011 по време на Арабската пролет, които се случиха в много подтиснати автократски условия. 2013 ни показа как държави, които вече са положили основите за демокрацията, имат да изминат още много път и все още им предстоят проби и грешки, докато построят обществото, което искат да видят. Хората в България имат определени очаквания за прозрачност и здрава опозиция, което е отличителният знак на демокрацията. Но има още много работа.

През 2013 г. бяхме свидетели на това как повече от всякога потиснатите и притихнали граждански общества се пробуждат и тръгват към промяната. Определено такъв е случаят в България и Турция, а също и в Украйна, Босна и дори в две утвърдени демократични държави, които също видяха масови мирни движения през отминалата година – Бразилия и Словения.

Украйна се надигна решително също. Какво според вас ще се случи там, докъде ще ги отведе протестът им?

- Не обичам да правя предсказания, но виждам ситуацията така: Украйна през по-голямата част от съществуването си е била едновременно исторически и етнически разединена държава, което става още по-очевидно покрай спора ЕС или Русия. Западът, Изтокът и крайбрежието (включително и Крим) са преживели много различни събития, имали са много различни населници преди обединението, да не говорим за класовите, социалните и етнически разминавания между тези региони. В интерес на истината страната е обединена като "Украйна" едва след Гражданската война в Русия, но само за кратко е независима, защото скоро след това е присъединена към СССР (дори тогава голямо парче от нея все още е във владение на Полша).  Чак през 1991 г. Украйна получи модерната си автономия и "независимост" от Русия.

Оранжевата революция през 2004 г. положи донякъде основи за демокрация и събуди украинците за феномена на народната власт. Те видяха отблизо колко силни са хората, когато се организират около дадена несправедливост, и това доведе до конкретни промени – в техния случай до свалянето на Виктор Янукович от Партията на регионите като президент и избора на опозиционния коалиционен лидер Виктор Юшченко.

Преди десет години украинците се бореха да поставят демократичното начало, което е много различно от проблемите, които имат сега. Протестите сега са ангажирани с бъдещото развитие на страната, накъде да поеме Украйна, за да задържи ръста на икономиката си, развитието на гражданското общество и дългосрочното си здраве. Със сигурност в основата на тези въпроси са събитията отпреди десет години, когато хората научиха, че ТЕ имат силата... но сегашният политически пейзаж там е несъмнено по-различен с това, че вече съществува стандартът, че политиците трябва и ще бъдат принуждавани да поемат отговорността си.

Протестите в България все още продължават – вече над 200 дни, повечето от тях мирни и пълни със свежи идеи. Те вписват ли се във философията за лафтивизма**? Видяхте ли добри примери за това?

- Абсолютно. Много от тактиките, които бяха използвани в България, могат да бъдат категоризирани като лафтивизъм – демонстрацията на "Ранобудните студенти" пред парламента, в която се направиха на войници, обстрелващи сградата с картонени пистолети, докато викаха "Оставка". Беше очевидно, че изпълнението им е добре обмислено и репетирано, особено маршът им, който вероятно е отнело много планиране и часове усилия. Всичко това изглеждаше и смешно, предвид че бяха облечени с картонени ризници и имаха пистолети-играчки.

Лафтивизмът е употребата на хумор в ненасилствени акции и кампании. Хората обаче трябва да разберат, че това е просто категория от тактики и сами по себе си те не са по-различни от други по-познати средства като окупацията, разпространението на памфлети или викането през мегафон.

Тактиката винаги идва впоследствие – след като организаторите на движението се съберат и се обединят около определена визия за бъдещето и за обществото. Веднъж щом намерят визията, могат да започнат със стратегията за това кои ще са най-ефективните начини да я постигнат, а щом постигнат и това, вече могат да влязат в конкретиката на действията, които ще предприемат. Те много често залагат на хумора и креативността. С други думи – въпреки че лафтивизмът е мощно оръжие за обединение и разчупване на страха и трябва да бъде част от арсенала на активистите, има и други също толкова важни етапи в планирането на успешно гражданско движение като визия, стратегия и комуникиране на ясни искания.

Какво послание изпратиха "Ранобудните студенти" с тяхната окупация и постигнаха ли целта си? Върху какво трябва да се концентрират според вас?

- Както казах, окупацията е една от възможните тактики за ненасилствен протест и не означава непременно, че движението има ясни и солидни стратегия и визия. Може да е полезно за студентите да почерпят опит от недалечната Словения. Сравнението е добро по няколко причини – страната беше алтернативен кандидат за ЕС, имаше дълбоко приспано гражданско общество и пробуденото движение, чиято кулминация беше отстраняването на корумпирания кмет на Марибор Франц Канглер  се ръководеше предимно от студентски и младежки организации. Те изградиха здрави стратегии, изтъкваха победите си и това се разнесе в цялата страна, предизвиквайки национално изискване за прозрачност и смяна на политическия елит.

Каква е общата тенденция? Защо хората са гневни така масово и протестите им ще ги отведат ли до реална промяна?

- Можем само да очакваме още и още такива прояви предвид разширяващия се достъп на хората до нови възможности за прекъсване на статуквото и овладяване на собственото им бъдеще. Много от тези протестиращи се учат едни от други и се адаптират все по-добре, така че и това е фактор. Това като цяло е положителна тенденция. Обаче активистите трябва да бдят за дезорганизация и зле планирани акции. Без стратегия и план за ясни искания и/или преговори с други заинтересувани те рискуват да загубят подкрепа. Рискуват и възможността да постигнат трайни промени, ако не знаят как да извличат полза от победите си.

Как еволюират протестите и накъде водят в България и като цяло в Източна Европа? Може ли да се каже, че те са началото или по-скоро краят на нещо?

- Определено може да се мисли и в двете посоки, но аз виждам сегашните протести като началото на третата вълна на демократизация на Източна Европа. Първата започна през 90-е след разпада на Съветския съюз, втората – в края на миналия век и началото на този с "Цветната революция". Сега е третата. Гласоподавателите най-после разбират, че когато политиците направят нещо, за което може да им бъде поискана сметка, това е нормалната и дори задължителна реакция.

Беше ли успешна 2013 г. за гражданските общества? Кое беше най-значимото събитие в този аспект?

- Като цяло мога да кажа, че това не беше успешна година за гражданските общества, защото индексът и броят на демократичните държави срещу недемократичните останаха непроменени. Масовите прояви би трябвало да предвещават стабилни промени и макар че много от движенията през 2013 бяха много популярни, те просто не успяха да достигнат до следващото ниво. Въпреки това, ако говорим за пробуждане на хора, които допреди това са били притъпени и ненаясно със собствената си сила – може да се каже, че годината беше отлична.  

Какво да очакваме през 2014?

- Определено можем да очакваме още от същото – неочаквани надигания на неочаквани места. В момента страни в Югоизточна Азия, като Тайланд и Камбоджа например, преминават през интересни промени в гражданското си самосъзнание. Нещата, които тормозеха хората през отминалата година – висока безработица, огромни икономически проблеми и корупция – ще продължат да предизвикват реакция по целия свят.

Какво си пожелавате самият вие за 2014?

Виждам нещата така: в големия свят има два вида места. На щастливите места правителствата се страхуват от хората. В нещастните места хората се страхуват от правителството. Пожелавам си 2014 да бъде годината, в която масовите граждански движения ще направят повече общества по-щастливи.

* Сърджа Попович e социален активист и експерт по революциите, или както беше представен на конференцията TEDxBG - консултант за революции. Той е изпълнителен директор на базирания в Белград Център за мирни действия и стратегии Canvas, който работи по кампании и инициативи в 46 страни в целия свят. През 1998 г. Попович е част от студентите в университета в Белград, които основават мирното политическо движение "Отпор", за да свалят тогавашния президент Милошевич. "Мирно", т.е. без речи и шествия, а чрез уличен театър и сатира. След две години "Отпор" вече има над 70 000 членове и Милошевич пада.

Тогава Попович решава да превърне революцията в своя професия. Сега той обикаля света и учи други активисти на принципите на успешния протест. През 2012 г. сп. Wired го класира сред 50-те човека, които ще променят света.

** В основата на философията му е т.нар. laughtivism (от английската дума за смях и наставката за подход/отношение). Това най-общо е умението чрез хумор да изразяваш гражданската си позиция, да мобилизираш хората и да обезсилваш властта.