Проф. Тома Томов, психиатър: Всеки може да се окаже на мястото на Петко Петков от Лясковец

© Цветелина Белутова, Капитал

Случаят в Лясковец, при който психичноболният Петко Петков уби един полицай и рани други трима, повдигна много въпроси, както за подготовката на органите на реда, така и за психичното здраве на българите и доколко обществото ни реагира адекватно на тези проблеми. "Дневник" се обърна с тези и още въпроси към един от най-уважаваните специалисти в България – проф. Тома Томов. От 1995 до 2005 г. той е ръководител на катедрата по психиатрия на Медицински университет - София, и е национален консултант по психиатрия. През 2006 г. става професор в Нов български университет (НБУ), където и досега ръководи и преподава в центъра "Български институт за отношения между хората". Той е съучредител и бивш председател на Българската психиатрична асоциация и е почетен член на Кралския колеж по психиатрия в Лондон.

Какво накара Петко Петков да застреля един човек и да рани други трима? Каква диагноза можете да му поставите от разстояние?

- Петков няма диагноза. За да има, трябва да има психиатричен преглед с цел оценка. Но ние знаем от една дисциплина, която от десет години развивам в НБУ – "Отношения между хората", че всеки един от нас има възможност да влиза в специален режим на ума си, наречен параноиден. Той всъщност е едно най-големите постижения на еволюцията.

Всички ние всеки ден пропускаме определени аспекти на преживяното през тази цедка, за да отсъдим има ли риск, недоброжелателност, колко да се отпускаме, колко да се разкриваме пред другите и т.н. Това което се случва при болните хора обаче, е, че тази по принцип полезна адаптивна система сама по себе си започва да боледува. При шизофренията например този режим болестно се засилва, излиза извън контрол и тези хора изгубват способността на здравия разум да сверява страховете с реалността.

При Петков не говорим за шизофрения. Цялата тази систематичност на неговия страх от преследване говори много повече за параноя, което е разстройство на личността, на характера. Начинът, по който от малък е гледан, и избирателно неговата субективност е формирана спрямо човешката среда, в която е растял, са довели до това той да е убеден, че светът е опасен и трябва да бъде нащрек. При шизофренията този страх побърква самия човек и той загубва ориентацията си, става безпомощен и хаотичен. А историята, която разказват полицаите, след като огледали дома на Петков, е, че той живее с тази мисъл години наред – тя непрекъснато се е развивала и той е отивал все по-далече в обезопасяването си чрез все по-крайни способи.

Всеки предоставя на другия контекста, без който идеите му нямат смисъл. Това, което нашите полицаи са предоставили на Петков, е точно това, което му е било необходимо, за да може да се потвърди истински, най-сетне, след две години чакане и подготовка, че е бил прав, че ще го убиват. Когато са се появили пред вратата му, той си е казал: "Знаех си, че ще дойдете, вашата мама... Сега на какво ще ви направя!" В този момент той вече няма никакви задръжки за това да отнеме живот – нападнали са го и е останал единствено стремежът му да се съхрани, като нападне пръв.

Какви трябваше да са действията на властите, за да не се стигне дотам?

- Много просто - кварталният отговорник на районния прокурор трябваше да вдигне телефона и да каже: "Господин Петков, ние получихме вашето писмо. Много ви благодарим за сигнала, който изпращате. Как да направим среща, за да потърсим решение на проблема? Имате ли свободно време да дойдете при мен да поговорим? Да дойда ли у вас" и така нататък.

Основното послание на едно такова отношение е "Ти значиш. Чуваме те". Т.е. ти не си оставен на произвола на съдбата, ние те разбираме и сме готови да се сприятелим. Това е, което тези хора искат да чуят.

Същата тази дисциплина "Отношения между хората" е за това да разработва методи за такъв тип общуване, отчитайки развитието на психиката и грешките, които стават. Когато сигналите говорят, че този човек е влязъл в параноиден режим на ума, трябва да можеш така да се представиш, че да установиш смислен контакт, да разбереш проблема му, да се поставиш на неговото място, да започнеш партньорство, да го спечелиш. Чак тогава можеш да опиташ да му помогнеш да се осъзнае и да се върне в света на разумните хора.

Съдейки как полицаите говореха за случая, мисля, че те са толкова далече от това разбиране на психичното разстройство, че дори и да беше отишъл някой да им каже "Дайте да направим най-напред това...", сигурно щяха да откажат. Те имат това характерно момчешко високомерие, арогантно да отхвърлят всяка идея и опит отвън.

А какво показва практиката? Ефективни ли са кварталните отговорници?

- Съвсем не. Когато близките изпратят тревожен сигнал до районната прокуратура за това, че техен роднина много страда и е тежко, вече необратимо ангажиран със своята параноя, оттам районният прокурор сигнализира на кварталния отговорник. Сигналът е не "Иди да помогнеш на този човек", а "Иди и провери дали тези хора не лъжат", разбирате ли. И този наивен отговорник, който по силата на професията си и това, че среща неодобрение в ежедневието си от всички нас, се зарежда предварително с готовността "ще им дам аз на тези да разберат как ще се саморазправят с бедния човек".

Той отива на адреса, звъни на вратата на Пенка, за която е подаден сигнал, и казва: "Здравейте, г-жа Пенке. Добре ли сте, как тече животът? Имате ли хора, които ви пречат? Вижте какво говорят по ваш адрес, че сте била такава и такава... Има ли нещо вярно в това?" Пенка, разбира се, казва "не". Това е всичко. След това прокурорът отменя сигнала и ако близките опитат втори път, те вече имат черна точка.

Кварталните отговорници са много горди от това, че непрекъснато изобличават привидно добронамерените граждани. Те дълбоко вярват, че основната им функция и дарба е да изобличават злонамерените, прикрити, човеконенавистни люде. Това е организационната култура, в която тъне и полицията. Самите те са жертва на параноя, но тя вече е характеристика на културата... Какво е това да отидеш тежко въоръжен и да стреляш във въздуха посред нощ пред вратата на човек, обзет от болестен страх?

Ако полицията не беше предприела тази злощастна акция, Петков щеше ли да изпълни заплахите си към учениците от близкото училище?

- Няма лудост без контекст, без конкретна среда, от която тя се храни. Параноидният режим на ума избирателно изопачава външните сигнали, за да носят вода на неговата предварително съставена теза, че светът е страшен. Така че рано или късно при тласък било от децата, било от съседите, било от някакво развитие в собствения му ум и търпение, заедно с тази дългогодишна подготовка, нямаше как да не се стигне до криза.

От тази гледна точка е правилно да има намеса. Въпросът е, че ако се отлага, както години наред се разбра, че е правено в този случай, анализът трябва да показва, че бариерите пред намесата са много големи и че трябва да има систематична работа с този човек, за да се избегне рискът от насилие и убийство. Това е голяма задача.

Как се усеща опасността? В случая най-честият досег на този човек с околните са били писмата. По тях може ли да се разбере, че той представлява заплаха?

- Разбира се, винаги има начин да се усети, ако ти знаеш тази истина за параноята - че това е своеобразен режим, в който и твоят ум и умовете на всички влизат, когато житейските обстоятелства сигнализират за риск. Хората, които са минали подготовка за терапевт или за социален работник, са имали часове работа над себе, за да развият тази себерефлексивност, която им дава възможност непрекъснато да отчитат кои са несъзнаваните емоционални афективни отговори при контакт с такъв човек - хваща ли те страх, изтръпваш ли от думите му и т.н.

Обаче не всеки е минал такава подготовка. Това значи ли, че само специалисти биха могли да подходят към хора като Петко Петков?

- Всеки полицай би следвало да учи отношения между хората. Всеки прокурор, до когото се изпращат тревожни сигнали за подобни случаи, както навсякъде в Европа, трябва да има подготовка там на полето, а не да седи зад бюрото. Той трябва да отиде лично на среща с този човек и в живата комуникация да усети тези сигнали, които показват, че човекът е станал жертва на нарушени механизми на психичния баланс.

Нашите прокурори обаче се опитват да вземат тези решения на базата на писмени изложения от работодатели и близки, без да мръднат от стола. Самото говорене за някого през прокуратура и близки, че не е добре, е срамно в България, поради което е наложен този специален режим на "съобщаване на ухо". Това е част от културата на недоразвита общност без никаква толерантност към различието, извадена болезнено на показ от демокрацията.

Но аз не мисля, че тази материя има почва у нас. Достатъчно е хората, чиято работа е да следят за тези основни неща като реда и съжителството помежду ни, да бъдат въведени в идеята за човешките отношения, в това как възникват, как използваме емоционалния си опит, за да се сработваме с околните и да създаваме толерантни общности. Бихме живели щастливо. Но понеже тези принципи ги няма в практиката на много хора в България, е крайно време да започнат да се преподават по подходящ начин още в училище и след това в университета.

Ако се знае за човек, който представлява опасност, той хоспитализира ли се задължително? По какъв ред?

- Най-добрият ред е всички, които са в добра позиция да знаят за това - лекарите, психиатрите, социалните работници, при които хората обикновено отиват за помощ – да могат заедно с близките да сигнализират прокуратурата. Точно там се къса връзката. Длъжностната характеристика на районните прокурори трябва да се смени, също и на кварталните отговорници.

Задължителното хоспитализиране става, след като съдът постанови, че има опасност за самонараняване или нараняване на околните. Т.е. законът работи с агресията и риска като физически явления и ако няма белези за това, а само заплахи, прокуратурата не реагира. Всъщност е необходима просветена реакция към заплахата от агресия, но за целта у прокурорите трябва да се отгледат тези специални рецептори, с които да умеят да чувстват на собствен гръб тръпките от тези заплахи.

Ако на организационно ниво съумеем да сменим само няколко пункта в здравното и социалното законодателство и създадем реални мрежи на връзка между социалните работници и общопрактикуващите лекари и ги научим да мислят за страданието по един начин, независимо дали то тръгва от тялото или от ума, ние ще направим България скандинавска държава. Норвежците ни дават от десет години милиони, за да направим такова обучение, и всички се назландисват. Но аз мисля, че неколцина от нас не пропуснаха тези години и вече имаме готовност да минем напред.

Какъв съвет може да дадете на всеки, който се почувства застрашен от психично болен?

- Има един важен принцип в случаите, когато заподозреш някой, че функционира устойчиво в параноиден режим на ума. Всеки един от нас интуитивно се ориентира за това - за съседи или за близки, дори и в някои съвсем случайни ситуации с непознати. Усещаш по погледа, по стойката, по неадекватност на движенията, на реакциите и т.н., в резултат на което веднага заставаш нащрек и си казваш: "Този нормален ли е?"

В момента, в който това се случи, преодолей инстинкта си да се дистанцираш, да станеш свиреп или пък страхлив - т.е. да нападаш или да бягаш. Остани добронамерен, направи се, че не виждаш тази проява. Забележи позитивни неща в човека и им дай словесен израз. Дръж се така, като че ли светът е добро място, а не това, което неговият ум диктува, че е.

Това е основното нещо, на което ние обучаваме всички, които работят с хора с психични проблеми, и смятам, че това трябва да е принципна подготовка и за полицаите, на които постоянно им се налага да общуват със случайни хора, чиито глави са пълни с бръмбари. Всъщност, ако всички следвахме тези правила, България щеше да е по-добро място.