Проф. Евелина Келбечева, историк: У нас шества пародия на историята на комунизма

Проф. Евелина Келбечева

© Анелия Николова

Проф. Евелина Келбечева



Проф. Евелина Келбечева е преподавател в департамент "История и цивилизация" на Американския университет в България - Благоевград. Издала е трудове за българската история, включително за комунистически период. Интересите й включват България през периода след Освобождението до Първата световна война, историята на българската интелигенция между двете световни войни, Студената война в контекста на Балканите и България, преходът след 1989 г. и др. През 2013 г. изнася лекции и презентации в the Library of Congress of USA, българското посолство във Вашингтон, унивeрситетите Харвард, Принстън и Колумбия.


"Дневник" разговаря с проф. Келбечева по повод петицията й с искане историята на комунизма да бъде включена в учебниците по история. До четвъртък по обед подписите си са поставили над 1250 души.


Реакцията на министерството на образованието към вашата петиция за изучаване на история на комунизма е: "Дали обществото е готово децата да учат толкова близко минало. Кой да е авторът на учебника." Това е нещо като опорна точка, защото нямало да бъде обективно, ако авторът и авторите са с една гледна точка към събитията.
- Нямаме нито една история, която да не е дискусионна. Да не би османският период да не дискусионен или пък Третото българско царство... Освен това има и плурализъм на учебниците.




Скоро беше представено изследване, направено от центъра "Хана Арендт" и фондация "Конрад Аденауер" с примери на добрите практики за преподаване на история на комунизма в други страни от бившия Източен блок. Твърдението, че няма добра база за преподаване на комунизма е поредното измъкване, протакане и отказ от решение за действие от страна на министерството на образованието. Те и затова не приемат поканата за дискусия по темата. Не дават смислено обяснение за това.


Каква е причината за тази доста упорита съпротива?
- Всички изследвания, които са направени през последните години, показват, че е минимален процентът на хората, които изобщо имат отношение към комунистическото минало. Много от тези, които имат, слагат положителен знак за Тодор Живков. Ясна е границата между младите и възрастните, между жителите на големите и малките градове, между по-високо образованите и необразованите. Стигаше се до такива парадокси, че турци и помаци казваха, че Тодор Живков е много добър и е бил подведен за "Възродителния процес", а не че е бил негов инициатор.


Изводът е ясен - невежеството по отношение на най-близкото минало е добре култивирано от начина, по който се пише за него и преподава то в училище. Тази яка стратегия е пазена от държавните институции, натоварени с образованието, както и от силно зависимите медии.


Отговорите за т.нар. възродителен процес са плод на сегашната пропаганда на ДПС, която партнира с БСП, или резултат на пропагандата по време на комунистическия режим?
- Има целенасочена пропаганда, но "първородният грях" са учебниците по история. В изследването ни за българската историческа памет между 60 и 80% от респондентите посочват учебника като основен източник на знание по история.


Нали учебниците се пишат от квалифицирани хора...
- Не ми е напълно ясен начинът, по който се пишат учебници и най-вече какви са изискванията те да са осъвременени. Изборът на учебник зависи от директора и учителите във всяко училище и не почива на експертна оценка за качествата на учебника.


Има ли разлика между различните учебници?
- Разликите не са чак толкова драстични, проблемът е, че на целия период на комунизма са посветени два-три урока. Те са съвсем повърхностни, съвсем неаналитични. Нищо от последната дума на българската историография - от изследванията на Института за изследване на близкото минало, от семинарите на Центъра за академичните изследвания и от написаното от колеги от Софийския университет "Св. Климент Охридски", Нов български университет и Югозападния университет в Благоевград, не присъства там като образователна информация. Парадокс е, но е факт, че модерната и обективистична историография за този период не е стигнала до учебниците и до цялата преподавателска практика.


Къде се къса тази връзка? Това е традиционализмът на училището или нещо друго?
- Струва ми се, че е традиционализмът на институциите, които се занимават с учебните планове и пълненето им с определени текстове. Отделно съществува някаква допълнителна литература, която не е задължителна. На искането да се въведе гражданско образование министерството пак казва, че няма къде да го вмести. А по отговора на сегашната ми петиция се разбира, че министерството не е готово за същностен дебат по въпроса.


Може би просто защото нямат сериозни аргументи да продължават да отказват изменение на учебните планове. Както и да разтавакат приемането на новия закон за средното образование. Това е последният момент, в който можем да инициираме дебата за включването на сравнително изучаване на тоталитарните режими и на българския комунизъм в частност. Убедена съм, че не трябва да продължаваме с чакането държавните институции да измислят и прокарват новите закони за образованието – те са част от експертизата и гражданската отговорност на историците и всички други интелектуалци.


В продължение на около 20 години правя анкети сред българските си студенти. Под 1% изобщо знаят нещо за комунизма. Да не говорим, че не знаят, че е имало червен терор, надминал всичко познато дотогава - камо ли да знаят, че е имало и съпротива срещу режима. Като ги питам в пространни интервюта защо е така, те казват: "В училище ние нищо не учим след Първата световна война."


Междувоенният период е труден за преподаване. Въпреки че има дебати, пак има някакъв консенсус за този период. За комунизма няма никакъв консенсус, защото това минало е изключително добре охранявано от един бивш и настоящ политически елит, който контролира прехода. Защо комисията в Софийския университет, която определя темите за кандидатстудентските изпити по история, на които се явяват огромен брой зрелостници, не включва нищо след Първата световна война? И така чисто прагматично учителите решават, че няма защо да преподават периода на комунизма. Трябва да поискаме с петицията и включване на цялата българска история в темите за кандидатстудентските изпити. Ако отидем по-далеч – защо да няма и матура и по история? Занемаряването на хуманитарното образование  дава вече отровните си плодове навсякъде...


Все пак има уроци за Студената война, но без да става дума за ролята на България...
- Това не е само българско явление. Критичните анализи на американското образование също показват, че част от завършилите средно училище смятат, че Втората световна война се е водила между Съединените американски щати и Съветския съюз. Това глобално невежество за най-новата история води до много тежки изкривявания на гражданското поведение – от аполитичност до носталгия по диктатурата.


Разделението между учените е чисто идеологическо. Свързаните с предишния режим продължават да си фантазират една история на комунизма, другите имат критична гледна точка. Как това може да се преодолее?
- Има много отговори. Има смешен плач за деидеологизация на преподаването на най-новата история. При нас крадецът вика "Дръж крадеца" отново – идеолозите на БКП/БСП и ДС са се закахърили, че демократите били идеологически зависими. От какво питам аз. От идеологията на свободата и гражданските свободи ли?


В България сега нормативно, но само декларативно, сме приели ценностната система, основана върху спазването на човешките права и свободи. От всяка гледна точка комунизмът е престъпен режим. Освен това имаме закон-декларация от 2000 г., обявяващ комунизма за престъпен - естествено, негласуван от БСП.


През 2008 г. България се присъедини и към Пражката декларация, инициирана от Вацлав Хавел, за обща европейска памет, в която отпадат текстовете за образование под натиска на Партията на европейските социалисти, където ясно се казва, че трябва да се осъдят всички тоталитарни режими. И задължително да се преподават те в училище - националсоциализмът заедно с комунизма.


България не само че не изпълнява собствените си закони - тя нехае и за европейските договорености. Смятам, че това е престъпление от европейски мащаб и затова в петицията настоявам да се включи сравнителното изучаване на най-човеконенавистническите режими на ХХ век, както и на комунизма в България.


Проф. Евелина Келбечева

© Анелия Николова

Проф. Евелина Келбечева


Как си представяте изучаването на история на комунизма? Като отделна дисциплина, част от учебния план по история?
- Виждам въвеждането на новата програма за един срок в най-горните класове - 11-и или 12-и, където може да се разчита на по-зряло отношение от страна на учениците. Изучаването на тази проблематика може да бъде дискусионно, интерактивно, с дебати по документални филми, с разработки на устна история, с находки от местните архиви, с гостуващи изложби и лектори, с виртуални мостове с медии, с експерти, с публика.


Това ще е едновременно програма за политическа култура, за историческо знание и за гражданско възпитание. Отново настоявам, че има достатъчно изследвания и разследвания. Модерно мислещите историци и журналисти са си изпълнили дълга. Чакам консервативната, да не кажа склерозирала, образователна система най-после да започне да отговаря на нуждата от ново знание и възпитание на младите хора в България. Вижда се с просто око, че институциите няма да предложат нови и значими идеи за реформи в образованието. Те трябва да дойдат от гражданското общество.


Добре, да предположим, че се обяви конкурс за написване на учебник и той се спечели от някой от школата на Искра Баева.
- На този въпрос не мога да ви отговоря, защото не знам как се организират тези конкурси. Но предполагам, че това зависи от правителството и от натиска "отгоре".


Както и да "нормализират" историята на комунизма и да замитат престъпленията и да премълчават фактите, все пак има неща, които не могат да се прескочат. Но широката българска публика като че ли нехае, че проведеният у нас т.нар. Народен съд е без прецедент по мащаб и по тежест на присъдите в Източна Европа. Нека си припомним, че Нюрнбергският процес осъди на смърт 12 души от 24 подсъдими; военният трибунал за Далечния изток има 28 подсъдими, от които 7 присъди са смъртни, а комунистическите съдилища поставят рекорди – в Унгария има издадени 476 смъртни присъди, от които 189 са изпълнени, а в Словакия – 5.


На България се пада шампионското място с 2618 смъртни присъди, от които изпълнени 1046. Същият подход се прилага и към оценката на цялата репресивна система на комунизма, и на концентрационните лагери, които в България се затварят едва през 1962 г. след десетките драстични убийства в лагера край Ловеч.


Има факти, които по никакъв начин не могат да бъдат пренебрегнати. Нито фалитите на българската държава и натрупването на държавния дълг, нито насилственото македонизиране на Югозападна България, нито двете предложения да станем 16-а република на Съветския съюз, нито "Възродителния процес", по повод на който след 40 години се сипят помирителни целувки между БСП и ДПС, нито продаването на златния резерв на България на СССР, нито създаването на обръчите от чуждестранни фирми, нито социалното инженерство, извършено от българското образование... Тези факти вече никой не може да отрече - остава те да станат част от знанието, преподавано в училище, а не открития на малък затворен кръг историци.


В България историята е национален спорт. И затова безнаказано шества параисторията - тази лесна за смилане пародия на знание. Отново преглеждах прочутия сборник в огромен тираж "От девети до десети" под редакцията на историка Димитър Иванов - известния шеф на Шесто отделение на ДС. В него участват известни имена - от Александър Фол до Бойко Борисов. Там има глава, в която пише, че кражбата на 250 патенти е страхотно постижение на българското техническо разузнаване. Хвалим се официално с крадени патенти. Ако това е начинът, по който широката публика ще помни историята на "комунизъма и социализъма", за мен това е извън всякаква критика. Както и тъпите митове, че здравеопазването и образованието били безплатни.


И ето резултатите - в цитираното изследване, направено сред младежи от 15 до 35 години, повече от 80% от интервюираните не знаят, че е имало лагери в България по времето на комунизма, а на въпроса "Какво е ГУЛаг?" - отговорите са, че е "интернет търсачка".


Как наричате такова обучение?
- Начинът, по който в момента се преподава такава история, аз наричам фалшификация. Някои го наричат подмяна, някои го наричат "помирение", но това е преднамерено фалшифицирана история.


Скоро бях в Правец в музея на Тодор Живков и екскурзоводката - платена от проект на ЕС, каза: "Елате сега да видите каква велика дипломация е имал Живков." На една стена бяха наредени неговите снимки редом с Ким Ир Сен, с Фидел Кастро, с Муамар Кадафи и със Саддам Хюсеин.


Шампиони сме по носталгия по комунизма, подхранвана от непрекъсващото невежеството за този период.


От една страна, има хора, някои и учени, които твърдят, че комунизмът е бил нещо много приятно, от друга - част от тях обвиняват българите, че не са се съпротивлявали достатъчно на диктатурата. Нямало е унгарската 56-а, 68-ма в Чехия, нямало е достатъчно истински дисиденти... Какво бихте отговорили?
- Вярно е във втората част. Допреди няколко години горянското движение беше абсолютно бяло петно. Но на българските деца им се преподаваше за партизаните и за фантомната им НОВА – въстаническата армия. А фактът, че в продължение на повече от пет години 440 малки и големи горянски чети бродят из планините беше забранена истина. Това са обикновени отрудени селяни, които по никакъв начин не приемат комунистическия режим. Някои ще кажат: "Ама те са си защитавали земята." Да, защитаваш си земята, която ти е взета от един диктаторски режим, срещу който се вдигаш.


Вярно е, че нямахме интелигенция, която да създаде сериозна дисидентска основа и да отвори друго начало на този мъчителен и все недовършен преход, да измести центъра му от ръцете на номенклатурата, която бързо мимикрира в посткомунистическа олигархия. Нямахме достатъчно подготвени хора, които да създадат нов политически елит. Знаете каква част от образованите хора на България беше унищожена, знаете и каква част от интелектуалците беше подкупена. Повсеместната инфилтрация от Държавна сигурност и до ден днешен е язва. Тук имаме политическо представителство на ДС във всеки един парламент, във всяка една партия - с малки изключения, включително и най-елитно ниво. Няма друга такава държава в Източния блок. Само в нашето общество ДС свети с някакъв ореол на героизация.


Не мога да си представя, че тези хора могат да бъдат с различно от предишното си мислене и няма да крият и да фалшифицират миналото си. Ако наистина се направят политическите и институционалните усилия да се промени един учебен план – новото знание ще подкопае опасно легитимацията на посткомунистическия елит. Защото тогава младото поколение ще има нова основа за анализ и оценка на политическите и социално-икономическите проблеми, с които се сблъскваме непрекъснато от четвърт век. То най-после ще има адекватно знание за това какво представлява комунизмът и какво наследство оставя.


Каква е ролята на семейството?
- Имам огромен брой студенти, които казват, че са научили от дядовците, бабите и родителите си какво е било. Те са по-скоро в сегмента на високообразованите хора в големите градове, където "недоубитата буржоазия" разказва за изселванията, за конфискациите, за погазването на всякакви свободи, за унизителната пропаганда, за ДС, за страха и деморализацията.


Според мен най-страшният резултат от липсата на адекватно, обективно, същностно разбиране на историята на комунизма е това, че младото поколение не вижда генетичната връзка между комунизма и посткомунизма, че не вижда генетичната връзка между тогавашния елит и тези, които ни управляват сега, че не вижда финансовите ни зависимости в предишната икономика, която е три пъти фалирала, а все още се смята за златното време на българския ХХ век. И че не разбира античовешката същност на комунизма.


Проф. Евелина Келбечева

© Анелия Николова

Проф. Евелина Келбечева


Били ли сте в Музея на социалистическото изкуство?
- Той е с много сбъркана концепция. Първо, няма такова нещо като социалистическо изкуство. Какво ще кажете за "капиталистическо изкуство"? Има една част творци в България, които са били венценосците на щедро платения поход на социалистическия реализъм – "възхвала на властта в достъпна за нея форма". Има и друга част творци и мислещи хора, които по никакъв начин не са били част от тази корумпирана върхушка и нейната пропаганда.


Има ли някаква вина образованието по история за национализма и за тези движения, които в момента го изповядват и се радват на много привърженици?
- Да. Този топос е свързан с по-ранната ни история. Всяко българче знае "всичко" за турското робство. Но не знае нищо за най-новата ни история, в която живее.


Мисля, че цялата образователна система е безнадеждно неадекватна на нуждите на съвременното ни общество. В частност образованието по история е силно консервативно, доминирано от етноцентричност, национализъм и от безкритичност. Опитите да се промени това бяха злепоставени от неуки журналисти. Такъв е случаят с прословутата формула "османското присъствие", която никой историк в България никога не е изричал. Не че няма и нови, и добре написани учебници, но те остават изолирани и нямат очаквания обществен резонанс. Идва проблемът с начина на преподаване и на интерпретация на историята. Точно липсата на знание и на критично мислене ражда кошмарите на "историческата" омраза - основен коз на популизма. Както и на "историческата благодарност" към Русия, СССР и пак Русия!


Мисля, че тази жажда за идентичност, свързана с героичното, великото - във варианта "по пет на нож", романтичното и щастливата развръзка, е много силна и днес. Но не е ли това своего рода фолклорно мислене?


За мен историята е знание, което дава повод за критичен анализ и себепознание, а не основа на чувство на превъзходство или пък на признателност.


В свое по-ранно изследване казвате, че българинът обича да се връща към Средновековието и Възраждането...
- Доста повече във Възраждането. Иван Вазов е направил българския исторически пантеон и никой не може нито да прибавя, нито да маха нищо от него. Така Възраждането върви като най-важния голям исторически разказ в България. Той се репродуцира и чрез учебниците, и чрез литературата, чрез киното и театъра. След Освобождението, когато нещата стават сложни и има други процеси, които са по-трудно уловими, настъпва объркване. При комунизма изучаването на управлението на Стефан Стамболов беше табу. От криворазбрани русофилски позиции един от най-големите държавници на нова България не присъстваше в учебниците.


Друг симптоматичен резултат от изследването ни на историческата памет е изборът на "Битката", на "Войната" или "Въстанието" като най-важно събитие. Писна ми да ми разказват гордо за черепа на Никифор, а да не знаят каква е съдбата на българските средновековни ръкописи, огромна част от които са "изнесени" от княз Светослав в Киевска Рус след опожаряването на Преслав. Или да се умиляват на "На всеки километър", а да не познават творчеството на Борис Христов или на Кристо например.


В момента се обсъждат проекти за нов облик на центъра на София. Сред идеите беше вдигането на паметник на хан Аспарух на мястото на бившия мавзолей на Георги Димитров. Продължават споровете дали да се премахне Паметникът на съветската армия. Какво влияние оказва архитектурата на мисленето на хората?
- Огромно значение има. Неслучайно всички тиранични режими се уповават на монументална пропаганда. Разковничето е простичко. Огромният триизмерен образ действа много по-силно, много по-въздействащо, много по-проникващо в съзнанието на публиката. Неслучайно тоталитаризмът повтаря древните образци и в урбанизацията, и в създаването на мемориали, статуи и мавзолеи. Спомням си хубавата фраза, че София е най-западната точка, в която имаше мавзолей.


Видях плановете. Ако има голям паметник на хан Аспарух, ще заприличаме на Скопие. Ако отново тръгнем в посоката на монументалната пропаганда, това ще бъде повтаряне на комунистическата парадигма.


Здравото национално чувство, което е откроило истински важните личности в нашето минало, трябва да води в посока на знание на оставеното от тях наследство - като мислители, политици, създатели, борци, а не в ровенето на кости или в състезания кой какъв паметник ще побие.


Но сега се радвам, че Паметникът на съветската армия стана място на гражданско неподчинение, на моментална политическа позиция - стократно браво и за украинското знаме там, на смели графити и находчиви опаковки въпреки държавните служители, които търкат редовно паметника с "Веро".


И тук има фалшификация. Този паметник, както всички паметници у нас на съветски воини, е издигнат за възхвала на съветската армия-окупаторка и всъщност няма нито един паднал съветски воин в България. Това не е войнишки паметник и е неправомерно да бъде третиран като такъв. Надписът "На Съветската армия освободителка от признателния български народ", който се мъдри и в София, и в Пловдив, и на не знам колко още места, е не само фалшификация на историята - той е срам.


Има - не само сред студентите, много свободни хора с модерно мислене. Те спокойно могат да се смеят на един идиотски паметник, те нямат никакви изкривени носталгии към това време. Много повече ще се зарадват, ако вместо поредния мемориал има място, където могат да рисуват или танцуват. Това е новата свобода, която ще измести обсесията с миналото, защото твърдо съм убедена втренчването в това героизиращо минало със специално избрани и вкаменени фигури и събития е в края на краищата израз на чувство за малоценност. Нямаме ли достатъчно силни, интересни и кадърни хора, които да създават лицето на сегашна България, та трябва цялото ни самочувствие да бъде хранено единствено и само от историята - от онази старата, великата, уникалната, недосегаемата?


Ще цитирам изследване на британския професор Алистар Рос, който обиколи доста средни училища в цяла България. Той се интересуваше кое създава националното самочувствие. Сто процента от учениците казаха: "Славната история и красивата природа." Естествено става въпрос за историята ни само до Първата световна война. Оттам нататък започва бялото петно. Оказва се, че най-младото поколение преповтаря клишетата за миналото и това втренчване в старата ни история показва не само недостиг на самочувствие, а и отсъствие на визия за новото време, в което живеем. Защото визията за новото ни време е прякото следствие от една доскоро изкривена, забранена, осакатена история и от едно страшно неразбиране на мимикриите на комунизма в България.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK