Пастор Щефан Бикхард: Важно беше в Църквата да останат хора, борили се с диктатурата

Пастор Щефан Бикхард: Важно беше в Църквата да останат хора, борили се с диктатурата

© Мария Дерменджиева



В края на април в София се проведе конференция под надслов "Християнските църкви, гражданското общество и комунистическото минало. Опитът на България и Германия". Историци, богослови, философи и политици от двете държави обсъждаха проблемите на християнството в европейски контекст от периода след Втората световна война до наши дни. Повечето германци бяха известни дисиденти от ГДР, съвместили през различни периоди от живота си научната кариера, църковното служение и политиката. Представяме разговор с пастор Щефан Бикхард – изявен източногермански дисидент. Завършил богословие, Бикхард от средата на 80-ге години се включва в опозиционните кръгове около Герд Попе и Волфганг Темплин и участва в инициативата за превръщане на ГДР в необвързана държава. Организира нелегални четения на произведения на забранени писатели в частни домове и разпространява самиздатска литература. Основател е на гражданското движение "Демокрация сега" през 1989 г. От 1995 г. е пастор, като през последните години полага и пастирски грижи в полицията.



Били сте един от много активните представители на опозиционните граждански движения в ГДР, участвали сте в различни правозащитни инициативи, защо се отказахте от политическа кариера след падането на Берлинската стена?




- Наистина, аз съм един от основателите на гражданското движение "Демокрация сега" на 12 септември 1989 г., т.е. преди началото на демонстрациите. Водещ слоган на демонстрациите в Берлин беше точно името на нашата организация – "Демокрация сега или никога". Бях и ръководител на Дома на демокрацията, където се събирахме всички новосъздадени граждански организации, за да се подготвяме за заседанията на Кръглата маса. А иначе се занимавах с опозиционна дейност и правозащитни инициативи още от началото на 80-те години. Винаги е било важно за мен да си изграждам собствени позиции и да го отстоявам публично.


И така, през 1990-1991 г. бях изправен пред дилемата дали да стана пастор (до този момент Бикхард е викарий – б.р.), или професионален политик. Не ме привличаше особено идеята на 30 години тепърва да влизам в западногерманската политика, след като половината си съзнателен живот се бях занимавал с опозиционна дейност, а останалата половина бях следвал богословие. Втората причина беше, че имах разговор с берлинския епископ, който искаше да се върна в Църквата. Дадох си сметка, че ще има много хора, които ще се включат в изграждането на новите политически отношения, но е важно в Църквата заради големия брой изселници от средите й също да останат хора, които активно са се борили срещу режима. Има и трета причина – интересувам се от етичните, от моралните принципи на живота на свобода и исках да помагам на хората да осъзнаят какво богатство е свободата. От този момент нататък в съответствие с компетентността си се стремя да създавам и утвърждавам връзката на Църквата с граждански структури, а не с държавата. Защото именно хората, не институциите, трябва да се чувстват подкрепяни от Бог и от Църквата.


На конференцията отново се убедих каква огромна роля е играла Църквата в ГДР. Тя е убежище за несъгласните с тоталитарното управление, в някакъв смисъл подпомага вътрешната им емиграция…


- В ГДР имаше два начина да избягаш – единият беше действителното бягство през границата или изселването на Запад. А другият – вътрешната емиграция, както казвате. Тя се осъществяваше чрез близките ни на Запад и чрез западногерманските електронни медии, които можехме да хващаме. И най-вече чрез Църквата, чиято опора търсеха и много хора, които не бяха вярващи. Църквата имаше относителна независимост и се беше превърнала в място, където можеш свободно да изказваш мнението си. Държавата си затваряше очите за това, щом като хората не излизаха на улицата да протестират. Така покрай дейността на Църквата се оформиха редица активни граждански кръгове и групи, които се занимаваха както с конкретни проблеми на местните общности, така и с нравствени и правозащитни въпроси. В Църквата кипеше живот, включително и културен. Такъв, какъвто извън нея обществото не можеше свободно да си организира. След 1990 г. мнозина бяха изненадани, че хората престанаха да посещават Църквата. Това ясно показва, че тя е била използвана като заместител на публичния живот. Църквата не живее от обстоятелството самата тя да бъде политична, а – и това е много важно за мен – от връзката с групи, които днес артикулират етични искания на базата на човешките права. И няма никакво значение дали тези хора са вярващи, или не. Мисля, че това често не се разбира. Алтернативата не е в политизирането на самата Църква, а в съвместната й работа с правозащитни организации, защото именно зачитането на човешките права е оръжието срещу омразата и насилието в светското общество. Кризата, която настъпи през 1990 г. за Евангелската църква у нас и продължава все още, се дължи в голяма степен на неразбирането, че след края на диктатурата тя трябваше да промени подхода си към хората.


По-голямата част от активистите на близките до Църквата опозиционни организации обаче влязоха в политиката след падането на Берлинската стена?


- В политиката влязоха най-вече хора, ангажирани с Църквата, от четирите основни организации – "Новия форум", Социалдемократическата партия, "Демократично пробуждане" и нашето движение "Демокрация сега". И това беше съвсем правилно. Те създадоха гражданския гръбнак на настъпващите промени. От Запада дойдоха чиновници, които формираха новата администрация, и мениджъри, които поеха новите предприятия. А от Изтока се включиха личности, които имаха доверието на общността и бяха в състояние да представляват новите политически дадености.


Имаше ли разногласия между тези четири основни организации?


- По отношение на необходимостта от свободни избори бяхме на едно мнение. По отношение на т.нар. германски въпрос – колко бързо да се направи германското обединение, имахме разногласия. Аз тогава споделях позицията, че трябва да се извърши постепенно сближаване на двете валути в рамките на тригодишен период, да не се спират незабавно социалистическите производства, но от друга страна – относително бързо да стане обединението, за да не се изселят твърде много източногермански граждани заради по-високите доходи в западните провинции. Това бяха двете големи теми – по първата имахме обща позиция, по втората спорехме. Затова организирахме Кръглата маса, модерирана от Църквата, за да може опозицията на всички нива да действа обединена срещу правителството. В крайна сметка отхвърлихме идеята за обща генерална стачка, незабавното обединение и влизането ни в управлението. Аз самият бях от малцинството, което искаше да поемем Министерството на образованието заради невероятната идеологическа индоктринация в училищата, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи и Щази. Не постигнахме съгласие. Вероятно защото беше рисковано, а искахме задължително да запазим мирния характер на промените. Но днес можем критично да кажем, че поуката от този период се отнася и до днешната ситуация във всички посткомунистически общества. Организациите и движенията, които сега протестират срещу корупцията и се борят за повече демокрация и човешки права, трябва непременно да водят непрекъснати всекидневни разговори помежду си. Трябва да има перманентен диалог по важните политически въпроси и начините за постигане на промяна. Само така може да се получи доближаване до политическата действителност и да се отговори на динамиката на събитията, да се стигне през дебата до общи искания, които обаче да са носители на част от идентичността на съответните групи.


Как оценявате процеса на преосмисляне на комунистическото минало в Германия?


- Този процес е силно фокусиран върху дейността на ЩАЗИ и нейните секретни сътрудници. Законът за разкриване на архивите на Щази функционира от януари 1992 г., но това за съжаление не означава, че всички са отишли да проверят какво е било писано за тях. Преди година излезе едно ново изследване на Илко-Саша Ковалчук за наблюдението, контрола и репресиите на ЩАЗИ, което предизвика поредна вълна от дискусии, защото в някаква степен сваля ореола на всемогъществото на ЩАЗИ. Авторът представя статистически данни, които се различават от лансираните до момента данни – например за броя на подслушваните телефони и следената кореспонденция. Или за броя на секретните сътрудници, които според него не са 189 000, а 110 000 души. Разликата идва от това, че Ковалчук изхожда от различна дефиниция за "секретен сътрудник", като вади определени категории сътрудници, като съдържателите на конспиративни квартири или хора, които само са регистрирани, но никога не са сътрудничили на практика, от общия брой. Книгата му предизвика остри спорове и по отношение на ролята на Федералната службата за разкриване на архивите на ЩАЗИ – дали само трябва да публикуват документи, или трябва и да ги коментират и интерпретират. Както и да е, в крайна сметка източногерманските граждани са шпионирани от 2 милиона партийни членове, 100 000 щатните служители на ЩАЗИ и 110 000 или повече секретни сътрудници. По мое мнение по-важното, което успяхме да покажем във връзка с изследването на комунистическото ни минало, е възможността да се ликвидират тайни служби и да се разкриват престъпления и корупционни схеми без да избухне гражданска война. И второто е, че разкритията ясно демонстрират какво би станало с обществото, ако тайната полиция беше продължила да работи с тези методи и инструментариум. Разбира се, в никакъв случай не трябва да се пропуска, че преосмислянето на близкото минало доведе и до изграждането на една култура на паметта. Имаме вече над 60 институции, които на доброволни начала се занимават със събиране на свидетелства на участници в събитията, с възпоменание на жертвите на режима, с училищни проекти... Тук съзнавам, че една от причините да се финансират с добри суми такива дейности е да се предотврати носталгията на източногерманското население по социализма, когато днес се сблъсква с проблеми. А това може да стане само ако се разкриват и критикуват старите обществено-политически отношения.


И все пак има носталгия…


- Така е, тя се дължи най-вече на факта, че не всички в ГДР са усетили в еднаква степен диктатурата. Тези, които създават и организират ГДР, казват: "След като не съм го преживял, значи не е било." А стимулирането на прехода от субективно към интерсубективно възприятие вече е политическа работа, задача на политическото образование. Страшно е, когато се осъзнае как перфидно се прикрива истинското лице на диктатурата. Затова ми се струва, че твърде малко се занимаваме и се гордеем с онези, които са оказвали съпротива, с дисидентите. В това отношение не сме направили достатъчно. В моята работа аз не акцентирам върху дейността на ЩАЗИ, а върху документирането на съпротивата. За целта имаме сдружение – Архив "Гражданско движение", което в Лайпциг събира разнообразни свидетелства за съпротивата, лични архиви, самиздатска литература, аудиозаписи, снимки. Изненадващо получихме Германската национална награда за 2014 г. в размер на 60 000 евро, които ще използваме за нови проекти. Смятаме, че е много важно да се отдаде подобаваща почит на личната съпротива на всеки отделен човек, както срещу комунизма, така и срещу националсоциализма. Възрастната жена, която е дала хляб на съгражданина си евреин, младежът, който е отказал да участва в часовете по военно обучение в училище – такива хора трябва да получат публично уважение. За съжаление и в Църквата още не сме напреднали в това отношение, а бихме могли в проповедите си да хвалим и прославяме подобни прояви на граждански кураж, да ги представяме като добри примери за подражание. Може би все още не са ни достатъчно широко отворени сърцата за това, може би се изисква една нова култура на богослужение… Имаме още много работа в тази посока. Почти нищо не е направено и за жертвите на режима, които са били в затвора, които поради репресиите не са получили образование и днес не могат да си намерят работа. Познавам много хора, които смело се включваха в опозиционната дейност, а сега са аутсайдери. И нямаше никакви опити да им се помогне, да бъдат консултирани как да се квалифицират. Не получиха обществено признание или дори морална подкрепа от Църквата или от държавата, за да бъдат стимулирани да се променят, да се откажат от позициите на вечния протестиращ, да спрат да се противопоставят на всеки и всичко, защото тези нагласи бяха достойни за уважение по време на диктатурата, но днес им пречат. Тук допуснахме сериозни пропуски, включително и моята Църква.


Тъжни са тези оценки, но е важно, че ги правите… От друга страна вашата Църква изпълнява успешно други хуманни функции – от няколко години се занимавате с пастирски грижи в полицията. Разкажете как функционира системата, кой я финансира?


- След като десетина години бях пастор към Лайпцигския университет, сега 50% работя като пастор към полицията и 50% към общината, по-конкретно в църквата "Свети Тома", чийто десетилетен кантор е бил Йохан Себастиан Бах. Опитвам се да направя връзка между тези два свята. Работата на пасторите към общината се финансира от Църквата чрез църковния данък. Отделно в повечето публични институции, където може да възникнат проблеми, има служби за пастирски грижи – например в църковната благотворителна организация "Диакония", в болниците, в затворите, в армията, в полицията. Това движение води началото си от САЩ. В Западна Германия и в ГДР то дойде през 50-те през Холандия. Изразява се в психо-социална подкрепа, осъществявана от богослови, понякога говорим за пастирска психология, която е една модерна форма на религиозно обгрижване. Ние не предлагаме терапия, а подпомагаме хората в момента на кризисни ситуации. Освен това преподаваме на полицаите етика. За мен беше голямо предизвикателство като някогашен правозащитник и опозиционер да започна да работя към полицията, където все още има хора, противодействали на демонстрантите. Изобщо не си представях, че е възможно. Но се случи.


Жертвите на бедствия и престъпления ли подпомагате или самите полицаи?


- Случвало се е да се намесвам и в двете посоки. Например, когато полицаи трябва да съобщят на семейства, че са загубили детето си, или когато са станали свидетели на тежка катастрофа, на смъртни случаи. Също и в случаи, когато полицаи са употребили, правомерно или не, сила или оръжие. Те могат да споделят всичко с мен, защото като пастор от една страна имам задължението да пазя тайната на изповедта, а от друга – съм защитен с правото на отказ да свидетелствам пред съд. Оказвал съм помощ и на жертви на насилие. През последните години често съпровождам полицията при демонстрации на десни екстремисти, където се очаква да има сблъсъци. Обичайно тогава има и контрапротести. Опитвам се по пътя на подкрепата за полицията да бъда проводник на диалога между страните, да предотвратявам проявите на насилие и агресия, като отивам и разговарям с демонстрантите. Организирам и срещи между различни групи и полицията, за да се опознаят и да се научат да общуват с посредничеството на Църквата. Много е важен опитът не със сила, а с инструментите на правовата държава и Църквата да се укроти десният екстремизъм. В това отношение имаме резултати. Пътувам също в провинцията, за да консултирам местните власти в по-малките градове как да се справят чрез граждански дискусии и образователни програми с активността на подобни десноекстремистки групировки. Радвам се, че Църквата се е заела с тази мисия и че мога да участвам в такива инициативи.


Накрая, как бихте обобщили разговора ни?


- През 2009 г. отбелязахме 20 години от падането на Берлинската стена в бившата ГДР с големи празненства, но сами. Тогава ние, представителите на гражданските движения, заявихме, че това не е достатъчно. Трябваше да припомним, че по сходен начин се осъществи мирната революция в Полша, бивша Чехословакия, Унгария, т.е. в Централна и Източна Европа, като политическата опозиция се сбогува с марксизма и се отвори към Църквата, а в същото време Църквата се обърна към социално-етични теми. Сега 25 години след промените трябва да направим следващата стъпка. Трябва да осъзнаем, че има нови европейски общества в България, Румъния, Молдова, които също са преживели големи трудности. От престоя си в България разбрах например, че потисничеството на комунизма при вас продължава и след 1989 г. чрез функционерите на БКП и на ДС, чрез създаването на олигарси, които разграбват държавата. Смятам, че трябва да пристъпим към изграждането на една нова солидарност и подкрепа по отношение на новоприсъединените членки на ЕС и да постигнем по-голямо разбиране за проблемите им.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (10)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Handy
    Handy
    Рейтинг: 761 Неутрално

    За сметка на това, за българската църква очевидно е било важно да останат хора борили се ЗА диктатурата

  2. 2 Профил на Петър Иванов
    Петър Иванов
    Рейтинг: 774 Весело

    И в нашта църква е така, за 15 митрополити , е имало ДС-квота само за 13... Представям си каква борба е падало за влизане в квотата ...

  3. 3 Профил на Каишков - Либерален мислител
    Каишков - Либерален мислител
    Рейтинг: 765 Неутрално

    полага и пастирски грижи в полицията.
    ====================================
    Работи по съвместителство като овчар със стадата на полицията? Достойна позиция, браво.

  4. 4 Профил на Роси
    Роси
    Рейтинг: 7641 Неутрално

    Другите поне духовници случиха.На нас Господ и това ни отказа.

  5. 5 Профил на dimko
    dimko
    Рейтинг: 541 Неутрално

    Хегел би казал, "лоша" схоластика...

  6. 6 Профил на Тъмносин вирусоносител
    Тъмносин вирусоносител
    Рейтинг: 755 Неутрално


    Пастора да не се прави на отворен...

    Инквизицията е налагала вярата чрез огън и меч...

    Иво Инджев - вербуван на 8.07.83г. от ст.л-т Иван Димовски. Регистриран на 12.11.83г.
  7. 7 Профил на 8th_ball
    8th_ball
    Рейтинг: 852 Неутрално

    До коментар [#1] от "Handy":


    До коментар [#2] от "Петър Иванов":

    Правите съществена грешка, като бъркате Църквата със светия така наречен синод. Църквата - това са хилядите репресирани затова, че ходеха, или се опитваха да ходят на Литургия, например... Вникнете в думите на пастора - той не говори за някакви ръководни кадри, а за редови свещеннослужители и миряни, които всъщност са ядрото на Църквата и неин смисъл.

  8. 8 Профил на 8th_ball
    8th_ball
    Рейтинг: 852 Разстроено

    До коментар [#6] от "Tigalta":

    Пропусна да добавиш, че пасторът е немец, а Германия и Втората световна - съвсем трябва да замълчи, според твоята логика...

  9. 9 Профил на pap
    pap
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Не забравяйте, че с разрушаването на България като буржоазна държава, още с "приемането" на Димитровската конституция, всички имоти, църковни служители и духовници станаха притежание на МВР и ДС. На практика разни секретари и други такива командваха и следяха за всичко. "Доносчиците" от сегашния Синод бяха само изпълнители. Тези които управляваха и командваха църквата досега не са показани, за да виждаме само върха на айсберга и останалата маса я няма никаква. Не оправдавам "сътрудниците", но досега никой не е казал нито дума за хората, които са жертвали много, за да се противопоставят на тази омразна система, нито за тези които я планираха и наложиха. Документи за това трябва да има, но ги "НЯМА". Никой не пита защо.

  10. 10 Профил на lechevalier
    lechevalier
    Рейтинг: 470 Неутрално

    До коментар [#6] от "Tigalta":

    Все ще се намери някой перко като тебе, дето да се изтърси. Не ми се мисли какъв пацифист си в живота си...

    Освен чрез Бог управия за България няма как да има.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK