Сюзън Грийнфилд, невролог: Щом нямаме напредък в борбата с Алцхаймер, трябва да сменим подхода

 Сюзън Грийнфилд

© Мтел

 Сюзън Грийнфилд



Баронеса Сюзън Грийнфилд е невролог, писател и популярен медиен коментатор. Тя беше в България тази седмица по покана на телекома "Мтел" като гост-лектор в церемонията Mtel Media Masters 2014.


Сюзън Грийнфилд е старши научен сътрудник в Оксфорд и оглавява мултидисциплинарна изследователска група за невродегенеративни заболявания като Алцхаймер и Паркинсон. Автор е на невронаучната теория за съзнанието "Личният живот на мозъка", както и на книгите "В търсене на идентичност в 21 век", "2121: Приказка от следващия век", "Трансформация на ума: как цифровите технологии оставят отпечатък върху мозъка". У нас тя говори и за най-новата си книга Mind Change, отново посветена на начина, по който технологиите и социалните мержи формират умовете на бъдещите поколения. Освен това е член на британската Камара на лордовете. 


Преди церемонията на 30 октомври Грийнфилд се срещна с журналисти, за да отговори на въпросите им.




Имате амбицията да излекувате Алцхаймер. Колко близо сте?


- Нека първо да кажа, че мога да ви споделя за мечтата си, но е много важно когато пишете за това, да не давате напразна надежда на хората, че утре ще открием лека. Въпреки това вярвам, че можем да им дадем малко надежда.


Както знаете, има много различни подходи към проблема в момента. От генетична, от епидемиологична гледна точка. Но подходът, който аз съм избрала, всъщност изследва химическите процеси в мозъка и функцията на клетките - първо когато работят нормално и какво им се случва, когато се прояви Алцхаймер. Много е важно да осъзнаем, че макар че болестта обикновено възниква при възрастните хора, това не е, не е, не е естествен резултат от остаряването. Това е заболяване и като такова има някакъв механизъм, който го предизвиква. Ако знаехме какъв е той, бихме могли да го прекъснем.


Един от основните проблеми при изследването на болестта е, че всички учени се водят по "модата" и въпреки това за последните 15 години не е имало пробив. Това означава, че тази мода явно не е правилната, нещо куца. Ако традиционният подход беше верният, при това в комбинация с цялата мощ на фармацевтичната индустрия, досега щяхме да имаме ефективно лечение. Но вместо това трябва да окуражаваме всякакви възможни подходи, докато стигнем до решение.


Кажете повече за вашия подход


- Нашият подход е един от многото. Ние наблюдаваме клиничната картина и смятам, че откриваме факти, които другите изследвания пропускат. На първо място обръщаме внимание на въпроса защо не всички клетки умират, когато са поразени. Човек може да получи удар и да се възстанови напълно или частично, но не получава Алцхаймер автоматично. Значи има нещо особено при клетките, които умират и ние опитваме да разберем какво ги прави толкова уязвими.


Друга следа е, че много често болестта е придружена и от Паркинсон. Личното ми мнение е, че тези две болести имат повече общи черти, отколото различия. Ако наблюдавате клетките в мозъка, които са изгубени първоначално при Паркинсон, ще видите че са много близко до тези, които се губят при Алцхаймер.


Много е интересно, че точно тези клетки идват от съвсем различно място на ембриона, отколкото от които и да е други в мозъка. Това може да е отговорът защо са по-различни. Специални са и с това, че са запазили способността да израстват отново. Това може да звучи като фантастика, но при развитите мозъци механизми, които по принцип са полезни, всъщност стават токсични. Така че според нашата теория, и подчертавам че това е нашето мнение, което не е универсално признато, дегенеративните болести като Паркинсон и Алцхаймер се дължат на сбъркани форми на развитие. Това, което се опитваме да направим, е да идентифицираме молекулите нарушители и да намерим начин да ги спрем.


Ако се окажем прави, следната мечта би станала възможна. За нея ще са необходими две неща - да намерим начин да спрем клетките да умират, след като разберем механизма, и второто е да идентифицираме маркер в кръвта, който да показва степента на дегенерацията.


Мечтата е такава: отиваш на редовния си профилактичен преглед при лекар, например за да си провериш нивото на холестерол в кръвта. Прави се обикновен кръвен тест. Когато резултатите са готови, докторът може да ти каже: "Опасявам се, че има добра и лоша новина." Лошата новина е, че според индикацията нивата ти са завишени и до две години можеш да очакваш Алцхаймер (защото знаем, че при тази болест клетките са умрели дълго преди да се проявят симптомите). Има обаче и добра новина. Вече има лекарство, което да спре измирането на клетките, които са все още здрави. Ако започнеш да пиеш лекарството още сега, преди да са се проявили симптомите, те няма и да се появят.


Накратко мечтата е обикновен кръвен тест в комбинация с хапче. Това би било по-евтиното решение - няма да е свързано с екзотични манипулации със стволови клетки или някакъв друг скъп и противоречив метод. Дори при тези, които са пропуснали ранното изследване и развият Алцхаймер, хапчето ще има ефект, като спре прогресирането на болестта. Това е дъргосрочният план. Пак повтарям - няма да е утре.


Какво е мнението ви за експериментите със стволови клетки в тази насока?


- Интересното на това да бъдеш член на Камарата на лордовете е, че имаме възможност да дебатираме теми в много широк обхват. Един от дебатите ни тази година беше посветен на стволовите клетки. Традицията е всеки да говори за проблема от позицията на специалист в конкретна сфера. Така че дебатите ни включват гледни точки от страна на етиката, на икономиката, на медицината. Аз мога да говоря за това единствено от гледна точка на неврологията.


Има известна надежда за използването на стволови клетки за лечението на Паркинсон, защото групата мозъчни клетки, които се губят при това заболяване, е много компактна и специфична. Това означава, че е лесна цел. Докато при Алцхаймер, обикновено когато се открие, зоната на мъртвите клетки е вече много разпростряна.


И в двата случая виждам проблем. Първо - свързано е с инвазивна мозъчна хирургия, която винаги ще е скъпа, опасна и неприятна за пациента. Освен това стволовите клетки провокират умножаването и разрастването на клетките като цяло, така че трябва много да се внимава и да се следи да не би да подхранват тумор. Но това е далечна мисъл. Засега, ако успеят да помогнат на хората с Паркинсон, би било страхотно. Обаче моя подход с обикновено хапче би бил много по-добър, защото стволовите клетки засега не успяват да отговорят на основния въпрос - какъв е механизмът на развитието на невродегенерацията.


Живеем в много стресиращ свят. Как да се справим с това?


- Странното е, че стресът като че ли се увеличава пропорционално на развитието на технологиите. Може би един от най-големите проблеми в момента е ударението върху известността, върху това да имаш перфектен живот.


Много от младите хора, с които говоря например, са искрено загрижени за имиджа си в социалните мрежи. Може да имат 500 или 1000 приятели, които всъщност не са им приятели, а аудитория. Особено ако изобщо не са се срещали с тези хора, те се чувстват длъжни да се представят като някой, който води страхотен, вълнуващ, позитивен живот. Това означава, че им се налага да изкривяват реалността и така стават все по-самотни и несигурни в себе си. Защото им липсва подкрепата, която реалното приятелство може да им даде. Така се стига до един омагьосан криг от нарцисизъм примесен с ниско самочувствие. Това е перфектната рецепта за стрес.


Знаем, че човешките същества обожават да говорят за себе си. В книгата си цитирам едно особено интересно изследване от "Харвард", в което голяма част от участниците избират да говорят за себе си пред това да получат пари и да замълчат. Предвид тази ни любов към говоренето, природата ни е осигурила естествена спирачка - езикът на тялото, за да не разкриваме твърде много твърде бързо за себе си. Не бихте се разкрили напълно например пред човек, който е скръстил ръцете си или пък се оглежда наоколо. Но в социалната мрежа тези подсказки липсват и хората се самозабравят. Това пък ги прави уязвими за нападките на онези, които не са им приятели и които биха ги критикували, заради собствения им имидж в мрежата.


Винаги сме имали частен и обществен живот. Но мисля, че имаме и още един - таен живот. Досега този таен живот е бил изцяло вътрешен - това е постоянният процес в съзнанието ви, анализирането, обмислянето на идеи и лични мисли. Обаче сега той е онлайн. Хората снимат това, което ядат и пият, как си обуват чорапи, и според мен това е някаква екзистенциална криза. Идентичността се формира отвън, а не вътре, което означава, че е много по-крехка и носи много повече стрес, заради постоянната загриженост за начина, по който другите те виждат. Така че в отговор - решението на проблема е да помогнем на хората да възвърнат самочувствието си и истинската си идентичност извън и независимо от социалните мрежи.  


Неотдавна излезе проучване върху група деца на прага на пубертета, на които за пет дни са им конфискувани всички дигитални устройства. Само за пет дни, представете си, открили невероятни подобрения в уменията им за комуникация с други хора. Просто трябва да възстановим връзката си с реалния живот и това би било голям напредък в борбата със стреса.


Изветно е, че вие самата нямате "Фейсбук" страница. Тогава как имате впечатления?


- Това е въпрос, който е бил повдиган и преди. Отговорът ми е такъв: Да речем, че на път за летището днес изведнъж да реша да вляза във "Фейсбук" и напълно се влюбя в него - изведнъж се оказвам от другата страна и съм вече предан фен. Това няма да промени и една дума в книгата ми. Един от най-опасните форми на аргументиране е тази, която идва от личните ти преживявания.


Темата на събитието, на което сте гост, е "Човекът е изчезващ вид". Каква според вас ни очаква?


- Много хора смятат, че колкото повече работим с дигиталните устройства ние самите ще заприличаме на компютри. Но аз съм на друго мннение. Ако вземем профила на висока емоционалност, крехка идентичност, стремеж към мигновено задоволяване и непрекъснатата нужда за чуждо одобрение, се опасявам, че се формира поколение, което остава на нивото на детското развитие. Вероятно познавате историята на Питър Пан, който така и не пораснал.


Възможно е новото поколение е да е такова - от хора, които приемат света изключително буквално, които мислят в образи и иконки, а не с абстрактни идеи, които предпочитат действието пред думите, и изобщо хора, които живеят в по-прост свят от този на оцветения с нюанси свят на възрастните.


Има и още един аспект, за който много се притеснявам. Това е, че хората ще бъдат много по-уязвими и лесни за манипулиране. Трябва да се стремим да изградим общество от свободомислещи, независими хора със силно формирани идентичности, които могат да говорят, да мислят и да дискутират от собствена позиция. Това е друга моя мечта.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK