Мариус Куркински: Спасението идва дори насила

Мариус Куркински: Спасението идва дори насила

© Цветелина Николаева



"Дневник" публикува от портал "Култура" интервюто на Анелия Янева с Мариус Куркински.


Присъствието на Мариус Куркински в театъра е опровержение на всичко онова, което напоследък се опитват да припишат на това изкуство: че трябва да служи единствено за проветриво забавление, че печалбата в него е определяща, че публиката не иска да я затормозяват с мъчителни въпроси, поставени от сцената. Актьорът, превърнал моноспектакъла в своя запазена марка, отстоява точно обратното и в най-новите си монопредставления – "Юбилей" по едноактната пиеса "Лебедова песен" на Чехов и "Сънят на смешния човек" по едноименния разказ на Достоевски, които в София се играят на Открита сцена "Сълза и смях".


Ще започна с реплика от Чеховата "Лебедова песен": "Там, където има изкуство, където има талант, не съществува ни старост, ни самота, ни болести и самата смърт е наполовина." Вярвате ли го, или по-скоро го повтаряте като мантра, та дано се сбъдне?




– Попадате точно в десетката на проблема, заради който правя това представление, защото веднага след тази реплика идва друга, буквално залепена: "Не, изпята е нашата песен". Точно за това раздвояване става въпрос. Иначе да, вярвам, че където има изкуство, няма смърт. Но това е по-скоро вяра в работата, в занаята и в това, което си предопределен да свършиш на земята. В биологически план не мога да го вярвам и затова падам – морално, духом, всякак. Също като самия герой на Чехов. Съвпадението в периода от живота на актьора в "Лебедова песен" и мен самия ме накара да поставя пиесата. Разбира се, слава на Бога, тук ги има и щастието, и възторзите на младостта, и вярата, и любовта – всичко това сцената и срещата с публиката го носят. Да, такова нещо съществува и ще е неблагодарност да кажеш, че го няма, да се оплакваш. То изпълва голяма част от живота, моя и надявам се, живота на хората, с които сме се срещали на сцената.


Но не мога да скрия и другата страна, тъмната. Тя е за съжаление безкрайна. Като човек християнин не можеш да не си наясно, че всичко това е струвало много грехове, че ти си много грешен и е препоръчително да си повтаряш: "Аз не съм човек, а червей; моята душа не е душа, а пепел; аз съм най-грешният човек на света". Когато наистина проумееш всичко това – какво си свършил заради тези светли мигове – лично човешката равносметка е плашеща.


Това не е оплакване, не е жалване – в никакъв случай. Напротив, то е някакво стягане, един процес на отделяне на изкуството от вярата; осъзнаване на това, че театърът не е храм; че храмът си е Божият дом, а театърът е работата на земята, която трябва да свършиш. И че, изпадайки в тази пропаст, в тая "черна яма", както я нарича актьорът от "Лебедова песен", говорейки за сцената и залата, имаш право на преосмисляне на вярата и на истинско желание за живот в покаяние; за молба Бог да те приеме в покаяние, за да започнеш отначало; за едно второ достойнство.


Казвате, че храм е само Божият дом, но вие и в театъра, този ваш храм, говорите за Бог чрез Достоевски… Усетих "Сънят на смешния човек" по-скоро като проповед. Затова не мисля, че в работата си делите двата храма, а по-скоро търсите общото между тях.


Може би е така, но пак казвам – за мен категорично би трябвало да ги отделя, защото съм светски човек и нямам право да мисля себе си за проповедник. "Сънят на смешния човек" за мен беше голям риск – да хвърля публиката, която съм извикал на среща и която доброволно е дошла, в една пропаст на много скръб и на много радост едновременно. Такъв е разказът на Достоевски – фантастичният разказ, както той сам го определя. Страхувах се да стигна до финалните изречения: "Сега живот, живот и проповед". Не смятах, че ще ми се даде да го постигна. Но тъй като вече имам около 50 представления, смело мога да твърдя, че е възможно. Пак казвам – не превъзнасям нищо, защото да превъзнасяш не е хубаво. Не превъзнасям театралното изкуство. Но това са фактите, така се случи. Големият интерес към представлението е именно заради това споделяне, заради усещането за тишина, за проповед. В абсолютно всички градове, които посетих, пристигаха хора – много тихи, много смирени, много кротки. Не знам това някаква представителна извадка ли е, какво е. Това са българите. Не знам защо за тях има насадено някакво друго мнение. Тези хора буквално с първата реплика потъват в изискването на театралната случка: ти си тук да измълчиш едно количество време, да бъдеш така добър да забравиш за себе си и да се вгледаш в другия. Нещо, което според мен е голям проблем – и личен, и обществен. Ние пред себе си не можем да замълчим за малко и да се вслушаме в някаква друга тишина, в други някакви гласове, очаквайки нещо да ни бъде прошепнато от горе, камо ли това да стане в общуването. В театралното пространство обаче се случи, за което съм много благодарен. То ме прави много щастлив. След представление наистина се усеща божествената искра – че не е изгаснала. Тя не може да изгасне. Дори да искаме, тя няма да изгасне. Смея да кажа – спасението дори насила идва. За това гарантирам и свидетелствам. На мен ми се е случвало. По ред причини имах… изпадане надолу. И искаш или не, биваш спасяван. След спектакъл това се доказваше непрекъснато. Пак казвам – това не е превъзнасяне, а е същността на нашата работа. Такава е материята на актьорската професия. Това нещо да присъства… (Замълчава). Не мога повече да търся думи за него… Все по-трудно ми става да се изразявам извън сценичното пространство.


Поставяли сте "Лебедова песен" и с Георги Василев. Какво е да доведете друг актьор, не себе си, до тая точка на кипене, която се изисква.


– Това вече отива към другата част от моите театрални занимания – режисьорската работа, която започнах някъде след 2006 – 2007 г. Имам над 27 постановки като режисьор. Много е различно. А в "Лебедова песен" работих с Георги Василев в театъра в Пловдив; това беше част от спектакъла "Малки комедии", съставен от цикъла ранни произведения на Чехов. Включил бях голяма част от тях, а "Лебедова песен" беше обединяващото последно парче. Другите пиеси бяха разиграни сякаш от духовете в театъра. Там имах съвсем различно отношение – то беше по-респектиращо и свързано с историята на Пловдивския театър, с периода на неговия разцвет по времето на Любен Гройс. Георги Василев е бил основен актьор на Гройс. Слава Богу, костюмът му от "Медея" беше запазен и той играеше с него в "Лебедова песен". Посоката ми там беше по-друга – един вид почит към един възрастен актьор. Срещата ми с него беше по-скоро аз да науча нещо. Той много се зарадва, че получи възможност да изговори тези думи. Те са изключителни със своята краткост. Това е наистина прекрасна пиеса, прекрасна актьорска изповед. Тогава повече това ме вълнуваше – да видя какво ще се роди в самия Георги Василев. Нямах някакви експресивни режисьорски решения. Просто го поставих в празния салон с една машина за вятър за бурята в "Крал Лир" и с духовете от всички други представления, които сякаш присъстват и го наблюдават.


Такава беше онази среща. Аз много ценя Любен Гройс като режисьор. Не съм гледал негови представления, но докато работех в Пловдив, изучавах оставеното от него, с негови актьори се срещах, те ми носеха записките му. Изчел съм всички негови анализи. Намирам това за една много стройна режисьорска система, която трябва да се преподава в НАТФИЗ. Един семестър би трябвало да се изучават анализите на Любен Гройс – за "Ромео и Жулиета", за "Медея", за "Албена"… Според мен това са изумителни постижения в световен мащаб.


Вие също сте работили с много силни режисьори – Теди Москов, Явор Гърдев. Успяхте ли да "откраднете" нещо от техния метод, за да го приложите после във вашата работа като режисьор?


– Още бях във ВИТИЗ, ІІ курс, когато работих в "Ромео и Жулиета" на Теди Москов. Много го обичам като режисьор, особено първите му неща – "Фантасмагории", "Някои могат, други не". Това бяха изумителни постижения за българския театър.


За мен Явор Гърдев е режисьорът, който работи точно както трябва да се прави това и по всички параметри изпълнява тая професия на едно европейско ниво. Него бих посочил като човека, който прави това в България в момента. И Маргарита Младенова. Много се радвам на последните й представления, на твърдостта й в работата, на усърдието. Тя е също много важен човек за нашия театър.


Това са за мен режисьорите, които ценя като професионалисти и като вдъхновени и осветени отвътре хора. И като начин на практикуване. Защото е много важно отношението към актьорите и поведението в театъра. Има забежки при другите режисьори, които не харесвам, но не ми се говори за това. Нека говорим за положителните черти. И в младите хора също – бих споменал Ани Васева, Васил Дуев. Последните години не съм следял други, да ме извинят.


От Явор Гърдев съм научил много неща. Работата с него е просто празник. По същото време аз самият бях тръгнал да правя "Хамлет" като режисьор – да ме пита човек с кой акъл. В тази пиеса има всичко… Наистина според мен тя може да се нарече пиеса на пиесите.


На масата ми стоеше преводът на Гео Милев. Тъкмо се канех да предложа това заглавие и ми звънна Явор Гърдев с покана за ролята на Клавдий в неговото представление в Народния театър. Това беше един подарък – изключителен процес, подплатен с много информация за Шекспир и около изискванията за работа със стиха и с прекрасния превод на Александър Шурбанов; с много сериозни режисьорски задачи, с много хубав анализ, с много добро отношение към актьорите. Заниманията бяха целодневни, бяхме се отдали много. Изумителен период през лятото, когато нямаше и представления, жега, София почти празна… И се работеше по същество. Много ми хареса при Явор основната задача: моментът на осъзнаване на непоправимото, до който достигат всички тези същества, те са чудовища някакви… И пак желанието за покаяние, дори в Клавдий. Тръгнах към този образ със защита… С Явор сме стигали дотам, че да, възможно е сцената да бъде място, където може да се изпроси… как да кажа… милост от горе. Божията милост все пак е безкрайна, както се казва и в Писанието, и понякога тя наистина спохожда. С Явор сме си говорили, че това би могло… Така де, аз отивам далече. Пак казвам, не превъзнасям – тази дума много искам да се чуе… Но това е задължително, това е материята на нашата работа. Всичко друго е форма и глупост.


Мисля, че "Хамлет" се доизгради в развитие – неслучайно има вече над 60 представления. Не са напразни думите на Питър Брук, че за един спектакъл може да се говори чак след 50-ото изиграване. В началото някои хора от публиката си излизаха – тричасово изпълнение е изпитание за българския зрител, а трябва да се има предвид, че текстът е съкратен, макар и по най-безболезнения начин; иначе само прочитът му отнема пет часа. Сега обаче хората остават до края. Виждаш как публиката тръгва с теб на път с този кораб и ако всичко й се поднесе човешки, види се решението, тя "изчита" словото и достига до финала, до другия бряг. Ако по време на пътуването се случи буря, това пък е още по-интересно. Но накрая всички пътници достигат отсрещния бряг. Ето това се случва с "Хамлет"… Имам щастието да играя и него, и Достоевски едновременно, и Гогол ("Ревизор" в Народния театър – бел. авт.) едновременно, а сега и Чехов… Аз всъщност трябва да съм много щастлив човек. И наистина съм.


Тръгнали сте към образа на Клавдий със защита. А способен ли сте да изиграете абсолютното зло, за което защита не може да се намери?


– (Дълго мълчи). Замислям се сега за пръв път над това. Преди години мислех да правя "Писма на душевадеца", но накрая разбрах, че не искам. Достатъчно е злото на деня, за да го умножавам и от сцената. Не мога. А мисля, че и не бива. Достатъчно е злото. Достатъчно е, че всеки ден, както казва Гогол, дяволът ни яха. Кошмарно заключение, но пък е истинно. Всекидневната борба за изскубване от него и молитвата са задължителни, непрестанни.


Учителят ви проф. Азарян казваше, че ако не разбира един текст, го поставя, за да може да го проумее. А при вас как е?


– Ето пак – изумително е как моят учител все успява да ме срещне, да ме докосне и изненада. Непрекъснато. Ето каква мъдра мисъл е казал значи. Връзката ми с него беше много силна, за което съм много щастлив. Както с него, така и с Тодор Колев.


При мен е различно – не си позволявам да тръгна към един текст, не знаейки как ще бъде. Имал съм постановки, в които още от самото начало всичко е решено до последния мизансцен, и съм удържал това да остане така до края. Разбрах, че това нещо работи. Като тръгнеш така към актьорите, те още повече дават. И предлагат още повече неща. Чувстват се много по-добре, когато биват посрещнати от подготвен човек. Такива са спектаклите ми по Ст. Л. Костов; такава е "Свекърва" – едно от най-любимите ми представления, защото това ми беше много дълбока тема, от детството още… Страшимиров го намирам за най-добър български драматург. Така мисля. И писател – повестите, разказите му са изумителни.


Признавам, при Шекспир нямам тоя мащаб и тръгвам към него, за да разбера как би могло да се случи, да придобие някаква форма… "Зимна приказка" беше така…


Но най-важното е да се формулира предварително и да не тръгваш на юруш, без да знаеш кой от двата подхода избираш.


Моят учител Крикор Азарян настояваше много за едно нещо: да работя само най-големите автори, доказани с векове, проверени от времето. Това му бяха последните заръки. И ето че сега, без да съм го търсил, в "Лебедова песен" става една такава среща между Чехов и Шекспир. Сега вече имам друг поглед към Шекспир, чрез мисълта на Чехов.


Споменахте, че от чисто суеверие във вашето представление сте променили заглавието на пиесата "Лебедова песен" в "Юбилей". Имате ли и други суеверия, с които, колкото и да е ирационално, се съобразявате?


– Гледам да бягам от тях, защото знам, че това не е хубаво нещо. Най-малкото води до нещастие. Спомняте си този филм "Колкото, толкова", за Кисимов сме чували… Това сигурно си има и медицински термин. Като малък бях много подвластен на такива неща, но казармената преса всичко изчисти. (Смее се.) Служил съм в Звездец още по времето на соца – точно тогава имаше проблеми с Турция и си беше почти военно положение, та много-много нямаше време за глупости.


Има ли текст, към който изпитвате суеверен страх да посегнете?


– Да, "Макбет".


Или шотландската пиеса, както от чисто суеверие я наричат британските актьори. Старият актьор от "Лебедова песен" изрежда с носталгия големи роли, за които е мечтал, но не е имал късмета да изиграе. Имате ли и вие на сърце неизиграна роля?


– Хамлет не можах да изиграя и вече няма как да стане. Но пък бих могъл да го пробвам в друга форма – като моноспектакъл. Това ми е голямата… не, не мъка, защото гледам Лео (Леонид Йовчев – бел. авт.) колко хубаво играе. Много харесвам този актьор, неговата отдаденост в работата, животът му в театъра изобщо. Той играе и в други, алтернативни представления, ходи по мазета, по детски градини единствено заради самото изпълнение… В негово лице и в спектаклите на Ани Васева видях, че и у нас може да има движенчески театър – преди това бях гледал само някакви имитации… Съжалявам, че ги наричам така… Така де, сега, когато играя заедно с Лео в "Хамлет", вече не ми е такава скръб, че съм се разминал с ролята. Видях как се играе Хамлет и много му се радвам…


Усетих и какво е да играеш в силен спектакъл по Шекспир – за подготовката трябва да му отделиш цял един ден преди това. А като имаме четири представления подред – там пък да не говорим… Четири дни не си на този свят, освен, разбира се, ако няма някакви изключителни събития – война, смърт… Но иначе си длъжен да се изключиш от тоя живот. И това е рай, това е благодат… А после хайде още един ден кацане, защото не можеш да се оправиш… Така беше цели два сезона подред и не ме интересува какво казват критиците за това представление, защото имаше и такива, които го оплюха… Този паралелен живот прави актьорите някак непригодни за делника, за бита, поне с мен е така… Хубаво, че нямам деца и слава Богу, баща ми и брат ми са във форма. Но не се оплаквам, всичко това калява… Професията изисква тези полюси – преминаването в другата крайност, без да полудяваш. В такива моменти ти наистина не си на себе си, но това не е полудяване.


Пак казвам, нищо не превъзнасям… В днешния свят има толкова много страдание, което не може да не съпреживяваш и на което не може да не съчувстваш, но не може и без изкуство… Казват: "Ама какво се превъзнасяте, хората нямат къщи и няма какво да ядат…" Наистина е така, но и душата иска храна, а тя обитава тялото… Нека не звучи като оправдание, а като твърдо отстояване на това нейно право.


Кога за последно се почувствахте окрилен от общуването с публиката?


– Наскоро играх във Варна "Сънят на смешния човек". В него се говори за посланията от Новия завет и особено за това да възлюбиш ближния като себе си. То е най-трудното. За нашето общество изобщо не мога да си го представя. А пък да се молим за враговете си, не смея дори да си го помисля – как нашето общество би го смляло и как съвременният свят може да стигне до това… Но точно това е разковничето във времена на религиозни войни. Трябва да се молим за враговете си.


На последното представление, когато изговорих думите: "Обичай другите като себе си. Взаимна влюбеност в ближния, всеобща и всецяла", и аз в момента, а после хората от екипа ми и зрителите споделиха, че в този момент са усетили присъствието на Бог.

Коментари (15)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на pixela
    pixela
    Рейтинг: 541 Любопитно

    " че трябва да служи единствено за проветриво забавление, че печалбата в него е определяща, че публиката не иска да я затормозяват с мъчителни въпроси, поставени от сцената"

    Тази публика да си гледа бай брадър, моля!

    freedom is another word for nothing else to lose
  2. 2 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 2093 Неутрално

    Много ми харесва Мариус,има си свой стил,запомнящ е без да е вулгарен.Малко останаха естетите като него.

  3. 3 Профил на dame
    dame
    Рейтинг: 483 Неутрално

    Поздравления за прекрасното интервю! Срещата с извисен човек е привилегия. Без да се превъзнасяме разбира се

    dame
  4. 4 Профил на Bramasole
    Bramasole
    Рейтинг: 3675 Неутрално

    Мариус Куркински е изключителен талант! Вярвам, че всичко, изречено от него, е плод на мисълта му - без грам поза и фалш. И това се усеща от зрителите в залата; както се усеща и в това интервю.

    "Човек не се дави, като падне във водата, а като остане там” - Едуин Луис Коул
  5. 5 Профил на UK
    UK
    Рейтинг: 214 Неутрално

    Благодарност за задълбоченото и вдъхновяващо интервю!

  6. 6 Профил на ralita68
    ralita68
    Рейтинг: 503 Неутрално

    Талантът на Куркински е изключителен!
    "Снънят на смешния човек", обаче не догледах! Много подтискащо, много мъртвешко! Всъщност затова и нем съ дочела нищо от Достоевски!

  7. 7 Профил на vhv
    vhv
    Рейтинг: 547 Неутрално

    Един от наистина талантливите артисти (в най-общия смисъл на Arte - изкуство).

    Жив и здрав! И да не изменя на себе си!

  8. 8 Профил на Jessika
    Jessika
    Рейтинг: 1509 Неутрално

    Срещите с Мариус Куркински, все едни дали в медиите или на сцената, винаги носят неговата магия и талант, много го обичам, да е жив и здрав!

    Виктор Юго: „Общество, което не иска да го критикуват, прилича на болен, който не разрешава да го лекуват.”
  9. 9 Профил на tsvetko_51
    tsvetko_51
    Рейтинг: 1717 Неутрално

    Показателно е това интервю - едновременно премерено и приятно скромно, въпреки сериозните му постижения.
    Има какво да се поучат доста хора от неговата ( и не само) гилдия, където гениите са повече от столовете в театрите.

  10. 10 Профил на ungeheuer
    ungeheuer
    Рейтинг: 508 Неутрално

    Мариус е пич и страхотен актьор, не мисля, че за него е проблем да пълни залите.

    Но елитарността на първите коментари от форума ме разсмива. От вас зависи дали тази култура ще се разпростира, не от Вежди, не от данъкоплатеца.

  11. 11 Профил на Роси
    Роси
    Рейтинг: 7887 Неутрално

    "Обичай другите като себе си. Взаимна влюбеност в ближния, всеобща и всецяла", и аз в момента, а после хората от екипа ми и зрителите споделиха, че в този момент са усетили присъствието на Бог."
    Това е истинския актьор.

  12. 12 Профил на franklin
    franklin
    Рейтинг: 1444 Неутрално

    Обичам всичките проявления на тази изключителна личност. Благодаря за стойностното интервю!

    "На света има само едно нещо по-лошо от насилието - това е капитулацията пред него." Амос Оз
  13. 13 Профил на G. H.
    G. H.
    Рейтинг: 488 Неутрално

    България трябва да се спаси от властта на сивите ("аз съм прост и вие сте прости", защото след сивите винаги ивдат черните.

    "In a time of universal deceit, telling the truth is a revolutionary act." George Orwell
  14. 14 Профил на Alexander Tankov
    Alexander Tankov
    Рейтинг: 221 Неутрално

    Мариус, благодаря за искрицата парадоксална светлинка, която внасяш с присъствието си. Обичам да те гледам.

  15. 15
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK