Шон Макалистър, режисьор: Кой ти знае какво по дяволите е Сирия, но всички знаят какво е любовта

Шон Макалистър по време на връчването на наградите на София филм фест

© "София филм фест"

Шон Макалистър по време на връчването на наградите на София филм фест



Режисьрът Шон Макалистър е тазгодишният председател на документалното жури на София Филм Фест. Откровен и очароващ документалист, превърнал се от работник във фабрика в златното момче на Би Би Си, със филмите си той винаги пренася публиката толкова близко до сърцето и живота на друг човек, колкото е възможно. Прави го с изключителна топлота – и в абсолютно безумни ситуации. Пианист, заточен в багдадски хотел в очакване на виза за обетованата Америка ("Пианистът от Багдад"/"The Liberace of Baghdad", награден в Сънданс). Любовна история между компаньонка и отпаднал от обществото бивш успешен бизнесмен, загубил всичко (Япония – история на любов и омраза, награден на фестивалите в Ямагата и Хонолулу). Tуристически гид, който преминава пътя от пасивен скептик до боец в Йеменската революция ("Неохотният революционер"/"The Reluctant Revolutionary", с награда в Шефилд). В момента завършва последния си филм, "Сирийска любовна история".


Разговаряме с Шон Макалистър за документалната селекция на София Филм Фест, за новия му филм и затова, защо има смисъл да гледаме документални филми.


Как се оказахте в документалното жури на София Филм Фест?




- Не знам, сигурно са нямали кой друг да поканят.


Бил ли сте преди на фестивала?


- Не, не съм - но съм бил в София. Бях отседнал в Арт Хостела - знаете ли го?


Да, знам бара под него.


- Точно така - това ми беше първото запознанство със София. Много ми хареса. Всъщност, след това потеглих с кола от София за Дамаск. Това е безумно дълго. Прекосих цяла Турция. През Алепо и после надолу до Дамаск.


Какво правехте в Дамаск?


- Търсех филм. Това всъщност е филмът, който в момента завършвам. Тоест по някакъв начин той започна в София, защото моят приятел, който ме покани в тук - той е половин сириец - както си седяхме в София, ми каза: "Хайде да отскочим до Дамаск". И аз казах да, защо не.


Какво открихте там, какъв е филмът?


- Всичко започна както винаги – аз имах няколко други проекта, които не се случиха, и накрая направих филм за нещо съвсем различно от това, което планирах в началото. Филмът започва през 2009-2010 г., преди революцията. Започва с един човек, който се опитва да извади жена си от затвора – тя е там по политически причини и той трябва да гледа децата сам. Аз започнах да го снимам 6 месеца преди началото на революцията. После трябваше да си тръгна от Сирия и да отида да снимам другия си филм в Йемен ("Неохотният революционер" / "Тhe Reluctant Revolutionary" ). И докато снимах този филм, революцията в Сирия започна и чух, че моят герой и синът му са арестувани покрай събитията. Спомням си, че летях от Йемен през Лондон до Дамаск, за да продължа филма. Така че монтирах йеменския филм едновременно със снимките на филма в Сирия.


Завършен ли е вече сирийският филм?


- Аз все продължавах да снимам, защото не можех да убедя телевизията да го вземе. Те се отказаха от филма, предполагам, защото току-ще бях завършил филма за Йемен и те го харесваха и някак все едно се чувстваха, че стига толкова араби с Йемен, и че не искат и още един филм за Сирия.


Така че се опитаха да ме накарат да направя филм в Гърция и аз отидох там, после ме изпратиха някъде другаде... Но постоянно използвах парите, които каналът ми даваше за гръцкия филм, за да продължавам да снимам тази история в Сирия. И аз снимах и снимах и постепенно започнах да им показвам сцени – и те го харесаха. Ник Фрейзър (легендарният шеф на документалната програма Storyville на Би Би Си) се влюби в него и го взе, и сега е много горд от филма. Всъщност, красотата на това телевизията да не ти поръча филма изначално, е че така филмът стана много по-голям. Ако BBC беше взела проекта от самото начало, щеше да е филм само за онзи период. Тъй като в началото не го взеха обаче, сега във филма има периода преди революцията, самата революция, жената на героя излиза от затвора и това е една голяма любовна история и семейството е отново заедно.


После ме арестуваха мен и те трябваше да избягат от Сирия. След това ме депортираха, a те отидоха живеят в Ливан. Тя обаче има проблеми, защото тя участва в революцията, тя вътрешно е много повече с революцията отколкото със семейството си. Така тя се връща в Сирия, за да се бори за революцията, и после пак се събира със семейството и те се местят във Франция.


Там обаче започват проблемите с любовта им.


Отразиха ли се събитията в Сирия в момента на филма?


- Да, но по някакъв начин, когато героите се местят във Франция, тяхната любовна история се превръща в история на развод на Запад, а историята на Сирия - в история на изгнание. Виждаме как децата им порастват, и как в началото родителите тръгват от една голяма любовна история, която нa финала стига до... Предполагам, до мечтата за живот на Запад. Но това което идва с мечтата за живот на Запад, за съжаление, е краят на любовта им.


Обичате да разказвате любовни истории. Филмът в Япония ("Япония история на любов и омраза"/ "Japan: A Story of Love and Hate") също е любовна история.


- Да, да така е, обичам. Любовта е тази универсална тема, което ни свързва. Повечето хора не чувстват връзка с Япония, защото Япония е странна, или със Сирия, защото - кой ти знае, какво по дяволите е Сирия. Но всички знаят, какво е любовта. Макар че всъщност не, не знаят! Всички само си мислят, че знаят.


Разкажете ни малко за документалните филми на София Филм Фесттази година. Сигурна съм, че вече сте гледали някои от тях.


- Гледал съм "Citizenfour". "Образът на мълчанието" - това е втората част на "Акт на Убийство" на Джошуа Опенхаймер. "Акт на убийство" е страхотен филм, но "Образът на мълчанието" е даже по-силен по някакъв начин, защото е класически документален филм на същата тема, без театралността на реинсценировките на първата част.


Имах случка с Джошуа Опенхаймер на фестивала в Ямагата. Той не ме познаваше тогава; оказахме се в един и същи влак с Джошуа и мъжа му. Когато пристигнахме, на гарата имаше момиче от фестивала, което държеше табела с моето име. Джошуа веднага я нападна: "Кой е този Шон Макалистър? Къде е моето име, къде е нашата кола?!" Аз гордо вирнах нос и просто го задминах – "Аз съм Шон Макалистър." – и се качих в колата. Той беше в шок. Много е свикнал да е звезда. Но филмите му са много добри.


Ако трябва да препоръчате един филм от документалната програма, кой би бил той?


- "Образът на мълчанието". Филмът е класически пример какво може да намери режисьор с визия, който прекарва дълго време в търсене на добра история. Невероятни неща. Дилемата е, че добрите документални филми се потопяват в тъмнината. Кървавите и депресивните теми държат вниманието най-силно. В добрите документални филми няма щастие.


Но понякога дори филмите за тъмнината не са депресивни. Например в "Рецепти по история" Петер Керекеш разказва за най-бруталните войни на 20-ия век през погледа и ястията на 10 военни готвача. Но процесът му на избиране на героите е бил много дълъг – от 1000 кандидата лично се е срещнал със 700 души, преди да се спре на 10-те най-интересни истории.


- Наистина впечатляващо изследване. При мен се получава същото, макар и по различен начин. Но е същото пътешествие, докато намериш правилния човек. За мен е като да търсиш игла в купа сено. Бях се изгубил в Япония в продължение на 3 години в търсене на филм, на иглата. И за него сигурно е същото – да минеш през хиляда, за да намериш 10. За мен е разочароващо да видя филм, в който режисьорът се е спрял на първия човек, който е казал добре, снимай ме. Какво означава това? Това е фалшиво. Все едно да правиш торта или къри – трябват ти правилните съставки с правилния аромат, за правилното послание, за правилния вкус.


Тоест според Вас най-важното в един филм е героят?


- Един от най-важните елементи е кастингът. Това е почти като да правиш игрален филм – трябва да избереш актьор за главната роля, и в документалното кино е същото. Да намериш правилния глас. Какъв е правилният глас за японската история? Какво искаш да кажеш за мястото, в което ти и филмът се намирате? Аз прекавам времето си в търсене на героя, но това е процес на наблюдаване и изучаване на самото място.


Вместо да четеш за Япония, отиди да поживееш там, срещни се с хора, пробвай различни неща. Ти търсиш героя, но и научаваш за страната. Например научаваш, че 200 японци се самоубиват всеки ден. Защо? Научаваш за различни явления в това общество и искаш да намериш герой, който органично се вписва в такъв сложен разказ.


Колко години Ви отне да намерите своя герой в Япония?


- 2-3 години. В Сирия беше същото. Може би малко по-малко. Около година.


Година в Сирия в търсене на герой. Какво Ви подтиква да си кажете "Отивам в Сирия да търся история"? Знаете ли изобщо какво търсите?


- Истината е, че отговорът е не. Ако бях попитал Ник Фрейзър от Би Би Си, той щеше да каже не ходи в Сирия, отиди в Либия – там е Кадафи – той е по-интересен. На мен пък ми харесваше Сирия. Преди да стане "модна" тема. Сирия не беше в полезрението на световните медии. Преди 2008, 2009 на никого не му пукаше за Сирия.


Значи защото Ви харесваше страната?


- Бях снимал в Ирак, в Ливан, в Палестина, на много места в региона и Сирия ми беше интересна като функционираща диктатура. Под властта на Асад, Сирия имаше много интересна икономика и позвололяваше свобода на вероизповеданията. Системата беше против фундаментализма, против ислямизма. Имаше много елементи на западния начин на живот. Правата на жените бяха уважавани. Човек можеше да върви по улицата и да види момиче на високи токчета и с къса пола до жена, облечена в хиджаб. Но всичко беше контролирано с железен юмрук. Позволено беше да се прави и говори всичко, освен против режима. Подобно на тоталитарния режим в България, вероятно.


А каква е ситуацията в Сирия сега?


- Това беше големият въпрос, който задавах на моите герои докато ги снимах. Те казваха искаме свобода като теб. Искаме твоята свобода, Шон. Но какво означава това?


След като започна войната в Сирия, бежанци започнаха да идват и в България.


- На мен ми е жал за България и Гърция. Дъблинската Конвенция е проблем. Тези страни не са готови за това. Моят герой избяга във Франция и, след като се разведе, искаше да дойде в България и да помага на бежанците. Той стигна до София и ми се обади да ми каже да дойда да снимам тук. Аз прелетях от Лондон и отидохме да снимаме в бежански лагер на границата с Турция. Беше невероятно. Заснехме една страшна сцена, която за жалост не влезе във филма. Както си обикаляхме с камерата из лагера с вид на изоставена казарма, един мъж ни приближи и каза на арабски "Ела, ела, снимай това". Минахме покрай някакви дървесини към нещо като помещение и изведнъж жена му се появи. Стоеше в ъгъла на "стаята", а в ръцете и – новородено бебенце. Тя беше родила току що. И това беше... По дяволите. Светът е такъв... плашещ.


Кога снимахте там?


- Преди осем месеца. Знаете ли какво беше интересно? Сирийци, ливанци и палестинци, които си живеят в България от 10-20 години и имат успешен бизнес, бяха хората, които даряваха. Аз отидох с някои от лидерите им, организирали малки групи. Те ми казаха, "не можем да си оставим така хората". Българската държава няма необходимите ресурси, за да помогне, ние трябва да помогнем. Срещнах още един човек. Познавате ли Алам Фуудс? Това е един господин Алам. Има магазин за кебапи и храна за вкъщи. Бизнесът му е доста успешен, но той си казва "Забрави, нека момчетата да готвят за хората" и така развозваха храна по лагерите.


Има и цинични неща. Работех по един проект в Гърция. Там видях, че се опитват да отправят послание към бежанците, че Гърция не е безопасно място за тях. Ако ги нападат по улиците, посланието стига обратно до Сирия – "Не идвайте насам."


Какъв документален филм бихте препоръчал на човек, незапознат с документалното кино?


- Може би Майкъл Мур е подходящ. Неговите филми са развлечение. Смислено, но и забавно преживяване. Не знам. Документалните филми са толкова различни. Зависи, какво търси човек. Имам един друг приятел, който направи филма(спечелил Оскар) или "В търсене на Шугърмен". Те са направени от един и същи продуцент с много успешна формула. Какво да кажем за "Пет счупени камери" ? Хората искат ли да гледат такъв филм?


Моят отговор е следният. Когато бях млад, след като напуснах училище, започнах работа във фабрика. Това което ме вдъхнови да правя документални филми, (освен желанието да се махна от фабриката и от машинното масло, което не беше добро за моята душа), бяха документалните филми по телевизията. В Англия има страхотна традиция на документално кино със запалена публика. Сигурно сте права. Ако хората имат избор, те се интересуват от други хора.


Проблемът в момента е, че всичко се филмира. Направо се "пре"-филмира и се повтаря. Много е трудно да се види нещо ново, нещо различно. Channel 4 току що направи сериал за румънците. И как го нарекоха? "Румънците идват"...


Какво има в документалните филми, което го няма в игралните например?


- Сега след 15 години правене на документални филми, може би съм готов да се пробвам да снимам и игрално кино. Сега – следващият ми проект в Англия. Написах сценарий преди 10 години, но не го снимах и си мисля да го използвам за основа.


Аз винаги съм мислел, че един добър игрален филм успява да е почти толкова добър, колкото един документален.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK