Проф. Ирина Генова за иронията, фондациите, паметниците и принципа "пари срещу пари"

Проф. Ирина Генова

© Георги Кожухаров

Проф. Ирина Генова



"Бъдещата фондация "Бъдеще за София" създава свободни от символно структуриране столично-градски паркове, градини, зелени площи. Фондацията следва добрите практики по отношение на инициирането, финансирането и реализирането на паметници, демонстрирани от фондации, като "1300 години България", "Българска памет" (дарителите на средствата на паметника на Самуил в София - бел. ред.), "Героите на България" и др. В нашия случай вече съществуващите добри практики ще бъдат прилагани по отношение на преместването и подходящото представяне на паметниците в новия Парк-музей на мемориалите в столицата."


Това са уводни изречения от текста "Паметници и памет" на Ирина Генова във вестник "Култура". Той апелира към "гражданска общност с добро социално положение" да дари за преинсталирането на столични монументи.


Намерението е детайлно аргументирано и развито, но читателят има чувството, че вижда как авторът му намига. Това беше поводът "Дневник" да потърси Ирина Генова.




Тя е изкуствоведка, професор в Новия български университет, работи по проекти в Института за изследване на изкуствата при БАН. Специализирала е в Института по история на изкуството в Париж, печелила е стипендии на фондацията "Пол Гети", една от които - за изследване върху модернистки тенденции в изкуството на Балканите. Авторка е на книги и статии.


Проф. Генова, какви бяха реакциите на публикацията, в която "представяте" фондация "Бъдеще за София"?
- Близките приятели ме разгадаха - те знаят, че не бих се ангажирала с изграждането на фондация (подобно занимание е далеч от моите настоящи интереси и компетентност). Текстът е мислен като симулакрум в смисъла на Жан Бодриар - създаване на въображаем образ, който няма нищо общо с реалността. Въпреки че в образа на Фондацията има място за разглеждането му като възможност.


Признавам, че никога не съм получавала повече отзиви за моя публикация, колкото за тази. Реакциите се движеха от интерес към парите – "Кой дава парите?", "Кои са хората зад фондацията?", през въпроси "Кой ще проектира новия Парк - музей на мемориалите? " и "Къде се предвижда да бъде?", до разочарование и мълчалив упрек, че и аз съм се ориентирала към управляване на "едни пари" през фондация.


Какви хора задават подобни въпроси?
- Хора, които се занимават с мениджмънт на изкуството и търсят средства за проектите си, млади хора, свързани със средите на бизнеса, куратори, скулптори, архитекти… Имаше и недоволства – защо търся пари "да местя паметници", а не откликвам на проблемите на съвременните визуални артисти и на открития неотдавна "Квадрат 500". Питаха ме: "Защо да намираме средства за преместването на тези обекти в града, а не за живото изкуство?"


Чух и думи на одобрение от колеги, които видяха възможност за успокояване на страстите у различни общности – добре е, че паметниците няма да се премахват, а ще има определено място за тях.


Но абсурдният характер  на въобразения Парк - музей или Мемориален парк сякаш остана невидим (неслучайно в текста в "Култура" той си променя наименованието, но се въздържах да добавя "гробищен парк" в смисъла на традиционно културно място за мемориални практики).


Беше ми интересно да размишлявам и за реакции, които не получих – почти нямаше отклик на иронията, която трябваше да предизвика смях. Чрез смеха човек се отърсва от своите страхове, от усещането за безсилие. "Вие сте само карти за игра!" се отбранява Алиса, преди да се събуди от "страната на чудесата". Във връзка с ролята на смеха си спомних за две книги. В "Чудният свят на древните българи" Румен Даскалов прави професионален критически преглед на множество теории за произхода на древните българи, написан обаче отстранено и често със заразяващо чувство за хумор. От публикуването на тази книга се нароиха още много съчинения, историографията по въпроса се обогати. Настървеното научно дирене, споровете за етническата идентичност носят дългата сянка на различни идеологии. Другата книга, за която си помислих, е "Името на розата" от Умберто Еко, в която се разгръща интригата на изгубената завинаги втора книга на Аристотел. Тя, по думите на монаха Уилям, е учела хората да се надсмиват над истината "защото единствената истина е в това да се научим да се отърсваме от нездравата страст към истината."  Да си позволяваме свобода спрямо авторитета на "истината", налагана с власт. 


Когато престанем да възприемаме "националната история" като нещо, което тегне над нас и предопределя живота и съдбата ни днес, ще преработваме с повече въображение историческото знание, също и в художествени образи.


Обмисляйки публикацията в "Култура" си представях работа от съвременен художник с отношение към въпроса за паметниците да партнира с текста. Правдолюб Иванов от години представя провокативно фетишизирането на знаци за национална идентичност и памет в поредица от визуални творби. Избрах "Паметник на незнайната перачка" (2005) и артистът предостави работата си за публикуване като  образен ключ към текста . Този образ - находка, който предизвиква усмивки и размишления, трябваше недвусмислено да разкрие критическия замисъл на публикацията.


Паметникът на цар Самуил ли Ви предизвика?
- Това беше капката, която преля чашата. Почувствах се лично засегната. Казах си – и аз живея тук вече толкова години, това е и моят град. В заниманията ни със студентите обсъждаме проблемите на визуалната среда в големите градове днес, също и в София, но от мнението ми – гражданско и професионално, сякаш в общинската администрация не се интересуват.


Дискусии вече дълги години се водят – за паметника пред НДК, за Паметника на съветската армия, и още... И винаги се явява въпросът: "А вие какво предлагате и кой ще осигури парите?" За преобразяването на мавзолея дори се проведе конкурс, но не се намери кой да финансира изпълнението на подобен проект; по-лесно изглеждаше той да бъде взривен.


За новия обект, озовал се пред Базиликата "Св.София", си казах: Трябва да търсим добрите практики, да сме позитивни (а не деструктивни) спрямо потребностите на другите и най-вече – да търсим финансиране. (усмихва се)


А трябва ли да се местят и махат паметници или има друг начин да се впишат в сегашния живот?
-  Всеки случай е отделен и трябва да се мисли специфично. В това занимание през годините художници, архитекти, изкуствоведи и културолози вложиха много енергия, която беше разпиляна. Филип Зидаров, като директор на Софийската градска галерия през 1990-те, организира конкурса за трансформиране на мавзолея. Проектът на Васил Симидчиев беше моят фаворит. Центърът за академични изследвания в София с подкрепата на Федералната културна фондация на Германия реализира заедно с Института за съвременно изкуство дългосрочния проект "Визуален семинар" през 2003 - 2006. Имаше и други инициативи, които не доведоха до трайни промени в символната топография на София.


Правдолюб Иванов - "Паметник на незнайната перачка"<br />Cоurtesy of Casino Luxembourg – Forum d’art contemporain (Казино Люксембург – форум за съвременно изкуство)

© Правдолюб Иванов

Правдолюб Иванов - "Паметник на незнайната перачка"
Cоurtesy of Casino Luxembourg – Forum d’art contemporain (Казино Люксембург – форум за съвременно изкуство)


Понякога  съвременните артисти изявяват символно онова, което не може да се случи с административни постановления. Красимир Терзиев  представи във видеото си "Мону-ментално" (2011) Паметника на съветската армия като обичаен обект в централна градина на София. Вместо с традиционните някога тържествени ритуални практики, днес го виждаме като топос на всекидневието. За младите хора "Паметникът" (така го наричат) е място за срещи и за каране на ролери и скейтборд. Повечето от тях не го възприемат като паметна следа от близкото минало.


Днес отново се обмислят варианти за паметника пред НДК. Група студенти на проф. Уве Брюкнер от Швейцария са на проучвателно пътуване в София, за да подготвят дипломните си работи на тема преобразяване на паметника "1300 години България".


Тези дни проф. Брюкнер изнесе лекция за  музейна сценография , показвайки реализации на своето студио в различни музеи по света. Всички те изглеждаха на българската публика сякаш са от паралелно време-пространство. Не знам доколко този опит може да се приложи у нас сега.


А "Квадрат 500"?
- Преди време имаше големи надежди, че е възможно в София да бъде създаден съвременен музей – музей, който да изглежда и да функционира според съвременните очаквания и изисквания.. Но т. нар. "Квадрат 500", както и другите места за посещение, нямат характеристиките на художествени музеи.


Защо всичко излиза някак демоде?
- Знаем обяснението – когато има средства и потенциал (опитах се и с това да се шегувам – когато има добро финансиране), сякаш смисълът на заниманието се подменя с "Тук има едни пари за усвояване". И се правят неща без смисъл, симулации. "Квадрат 500" засега е поредното място за посещение – своеобразно луксозно депо, в което най-сетне може да видим работи, недостъпни от години. Може да ги разглеждаме със студенти, да формулираме учебни задания и т. н. – това е добре. Но ми е трудно да дам единствен отговор (също и на студентите)  защо това място няма основните характеристики на музей . Защо няма нито експлицитна цялостна концепция, нито кураторски заявления за отделните експозиционни отдели? Кога ще бъде обявена публично краткосрочна и дългосрочна програма за развитието му? Какъв е бюджетът за дейности извън минимума за поддръжка на мястото и заплати на служителите? Без тези документи професионалният дебат е невъзможен. Изграждането на интернет сайт, който да предлага поне част от отговорите, тепърва предстои. Да не говорим, че няма депа, реставраторски ателиета, помещения за архиви (в това число и дигитални) и т. н. – липсва онази скрита от очите на широката публика част, в която "се прави" музеят и където студентите – бъдещи изкуствоведи и реставратори, влизат с особено вълнение.


Специалистите в художествените музеи другаде по света са сред най-високо ранжираните като професионална реализация. Но у нас не ми е даден никакъв шанс да създам мотивация у студентите да се насочат към музейна работа. Тук дори не обсъждаме бюджета за заплати на колегите в Националната галерия или в други обществени музеи. След толкова десетилетия от началото на специалността "изкуствознание", след няколко поколения подготвени специалисти, се оказва, че този потенциал е излишен.


Остава нуждата от Светлин Русев, подредил саморъчно музея.
- Това е фигура, направила немалко в художествения живот, с усещането за собствена мисия в българската култура. Но е време тази моноцентрична ситуация да се отвори. Представям си няколко екипа (такива са световните практики) да подготвят различните отдели в музейната експозиция. Те задължително трябва да експлицират концепциите си. Тогава ще сме в ситуация съвременен музей и ще е продуктивно да задаваме въпроси. В ситуацията "съвременен музей" би имало от кого да изискваме отговори: Защо е избегнат историческият контекст? С каква идея са представени произведения от епохата на социализма и от времето след нея в едни и същи зали? Има ли съществени промени и други форми в изкуството от края на 1980-те насетне и защо те липсват в експозицията? Променят ли новите медии възможностите за въздействие на образа и мисленето за него в художествените практики и в музеите и ако е така защо те липсват в "Квадрат 500"?


Симулацията на музей е тъжна работа. Тук не мога и да се усмихна.


А т.нар. музей на социалистическото изкуство, там няма никакво обяснение за изложеното.
- Това е въпросът. Бях там с изкуствоведка от Загреб, която се занимава с периода от 1950-те години насетне. След "Квадрат 500" тя настоя да отидем и в т. нар. Музей на социалистическото изкуство. Не можах да я отклоня. Изумлението й беше явно. Достатъчно деликатна е, но каза: Има много хубави работи, но защо са събрани така?


Произведенията в настоящата си подредба може да въздействат сами по себе си в една или друга степен, може да правят или да не правят връзки помежду си, но музеят е място за разгръщане и аргументация на по-мащабни възгледи. Очевидно принципът на експониране не може да бъде само "естетически", нито се разбира от самосебе си.


Впрочем поставянето на този обект до базиликата "Света София", на територията на античното гробище, предизвика оживен спор за естетическите му качества, но не това е основният проблем с него.


Наричате паметника на цар Самуил обект, предмет?
- Аз така го възприемам. Дали днес имаме нужда от паметници, които представят националната идеология като етническа – така, както тя е била изграждана в началото на националните държави през 19 век? Ако се съгласим, че съвременните паметни знаци трябва да обединяват нацията като общност на гражданите в държавата България, то е добре да търсим фундамент за общите ценности – ценността на човешкия живот, на човешкото достойнство, на възможността да се изразяваш и да бъдеш чут, на правото за реализация в България. Така ще имаме по-силни опори да живеем в днешното време (а не само с образи на миналото).


Необходими са ни места за критически артистични практики, които провокират хората да си задават въпроси. Примерите в големите градове по света са много. Разбира се, навсякъде има по-консервативни общности, които не харесват предизвикателствата, но различните групи успяват някак да намерят консенсус за споделеното градско пространство.


Поправим ли е случаят с паметника на Самуил, може ли да бъде преместен?
- Паметниците, веднъж поставени, създават много големи проблеми. Имаме затруднения с предишните паметници, а си трупаме и нови. Затова написах, че Фондацията е за "бъдещето на нашите деца" – да ги освободим от проблемите, които ние наследихме.


Не знам какво ще му се случи на този обект. Не го възприемам като гарант на паметта ни за Самуил. Като предмет той не е фетиш и разбира се може да бъде преместен, но това би предизвикало още по-разгорещени спорове.


Явно има разлика между възприятията на професионалната общност и мнозинството хора.
- Опираме до учебниците и до ролята на медиите. Правят се лесни внушения, които, уви, са ефикасни.


Проф. Брюкнер например каза, че ако един паметник предизвиква дискусия, значи той върши работата си.
- В нашия случай образът е сполучил в едно: той прави връзка, позовава се, преднамерено или неволно, на популярната визуална култура - образи от комикси, рисувани филми, увеселителни паркове и т. н.. В този смисъл той е актуален. Той е в стилистиката от нашето време и място и не е чудно, че се харесва на голяма част от публиката.


Ако това беше критическо арт начинание, временна творба с намигване към злощастната практика в Скопие, би било различно... но не знам дали обществото би поело такава шега. А и в този случай мястото би трябвало да е друго.


Мислите ли, че е възможно да се оформи общество, което в диалог с властите да промени средата?
- Опитът в това отношение ме прави скептична. С "пари срещу пари" от статията изразявам моето отчаяние. Така наречените "безработни" професори (Кой днес избира да следва културология или изкуствознание?) имат право на мнение и обществено внимание само ако управляват "едни пари". Думите могат да бъдат ефикасни срещу думи. Но заявиш ли, че има пари – най-добре от чужбина - това действа магически. Позициите се пренареждат.


Остава да се намерят парите?!
- Да, трябва да се учреди Фондация. А иначе 120 хил лв. ще намерим.


В случай, че парите са единственият аргумент – "хората са ги събрали, значи искат този паметник", помислих си, че и хора с други идеи би трябвало да заявим желанието си с такава сума. Ако не можем, значи фондацията "Българска памет", а с нея и Софийската община имат право за необходимостта от паметника на това място. Щом като имаме кауза, следва да направим проект, да предложим бюджет и да намерим средства за реализация. "Самофинансиране" и "само финансиране".


А къде да бъде мемориалният парк? В Кремиковци?
-  Неговото място е виртуално – не трябва да преставаме да го мислим и той ще изпълнява предназначението си . Но реалните пари на "Бъдеще за София" биха били гаранция при всяка следваща ситуация.  Свободните пространства също имат стойност, нали? 


Не допускате ли, че гражданският натиск би могъл да повлияе на градоначалниците? Например жива верига пред паметника на Самуил...
- Подобни протестни пърформанси напоследък са правени за градоустройствени решения в София. Сред тях беше раздаването на боза по реконструирания бул. "Витоша". Остана споменът за забавлението.


Как "Квадрат 500" може да се превърне в музей?
- Националната галерия днес обединява "Квадрат 500", Двореца, Криптата, Музея на социалистическото изкуство, Софийския Арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ), няколко къщи – музеи. Този мащабен музейно-художествен комплекс трябва да се поеме от професионалисти. Мисля за колегите, които работят там, а също и за възможността да се потърсят компетентни музейни специалисти от другаде, които да внесат квалифициран опит и енергия... И разбира се - необходимо е финансиране. (усмихва се)


Доколкото знам от колеги, в момента едва има пари за режийни разходи и поддържане на музея в сегашното му състояние. Това е тревожно, защото колкото и посетители да минат, и по 20 лв да са билетите, не може да се разчита само на тези приходи.


"Квадрат 500" е с много голяма площ. У нас до този момент няма опит с толкова мащабна институция. А очакванията са не за "хербаризиране" в сегашното му състояние, а за активно съществуване на всички колекции, нови постъпления, нови експозиционни раздели, интегриране на нови медии, дигитализиране на архивите, работа с публиките и т. н., за да придобие характера на съвременен художествен музей. За разлика от паметниците, музеите могат да се променят.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на oporna_to4ka
    oporna_to4ka
    Рейтинг: 470 Неутрално

    Паметниците издигнати на всички места из родината в периода от 1944 - 1990 трябва да се ревизират и някой от тях премахнат, защото са плод на целенасочена зловредна пропаганда целяща народа да има болни представи за истината . Относно Квадрат 500 - и аз се изкушавам да го оплюя, за да се издигна в очите на псевдоинтелектуалците

    Добрата тролска практика повелява - Дявол трябва да играе в главите на гражданите на републиката, за да може крадците да олепят властта
  2. 2 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1730 Неутрално

    Tака.... включвам и проф. Генова в списъка на хора, които са се 'вдъхновили' от мои коментари тук. При дискусиите за паметника на Самуил ние с Green Eyes почти сериозно си говорихме, че както една фондация е дала идеята и е финансирала издигането на един паметник (този на Самуил), така може да се създаде друга фондация, която да работи по демонтирането на МОЧА. По този модел професорката си е измислила фондацията-симулакрум 'Бъдеще за София', но уви, никой не бил забелязал иронията на този акт. Другите от списъка са Недко Солаков, Светлин Русев и един историк, на който не запомних името. Явно трябва да си държа езика зад зъбите, образно казано, и да не давам безплатни идеи на нашите интелектуалци.

  3. 3 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 1730 Неутрално

    Под статията си в Култура Генова е трябвало, както е редно и коректно, да постави и съответните бележки към статиите от Дневник и коментарите под тях, от които е взела идеята за фондацията.

  4. 4 Профил на glaxo
    glaxo
    Рейтинг: 316 Неутрално

    Интервюто, въпреки някои спорни субективни критики на функционални или концептуални недостатъци на НХГ , които са повече гледна точка, отколкото общоприета оценка или разминаване със световни стандарти (самоцелното търсене на някаква универсалност във сферата на духовното би могло да е имитация, доктринерство или национални комплекси), има стойност и е смислено.
    Повече такива статии и дебати по тях, са важни за културните институции, която трябва да търсят и намират нови, адекватни форми на приобщаване на обществото и най-вече на младата публика.Но това става и със подходящите творчески личности-без всякакви предразсъдъци кой кой е или присъщото на провинциалиста тесногръдие.
    Ще дам пример за съвременния европейски манталитет и практики: Сър Саймън Ратл (британец ) беше 15 г. и още е главен диригент и ръководител на Берлинската филхармония (символ на немската музикална култура). Договора му изтича след 2 г. и преди месец се проведе обичайния конкурс с директно гласуване от музикантите за негов заместник. Сред претендентите за тази длъжност бяха такива известни имена, като диригентите - Даниел Баренбойм, Андрис Нелсънс, Кристиан Тилеман (главен диригент на Щатскапеле Дрезден), Густаво Дудамел( музикален директор на Лосанджелиската филхармония и др.световно признати диригенти.
    Музикантите избраха кого? Родения в Омск, Сибир 43 годишен руснак Кирил Петренко, който в момента е музикален директор на Баварската опера в Мюнхен, защото според тях той е личността, която може да води оркестъра напред и нагоре.
    Връщам се на интервюто.Хареса ми и тезата за паметника на Цар Самуил като предмет (така го възприемам и аз), а не като символ или художествена творба.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK