Димитър Марков, ЦИД: Пострадалите от полицейско насилие трябва да могат да се оплачат не на полицията, а на друг орган

Димитър Марков, ЦИД: Пострадалите от полицейско насилие трябва да могат да се оплачат не на полицията, а на друг орган

© Красимир Юскеселиев



Българският хелзинкски комитет неотдавна излезе с доклад за полицейското насилие, в който обяви, че над редица задържани е било упражнявано насилие от страна на полицейските органи по време на ареста, в полицейските управления, когато вече са били с белезници или затворени, както и в затворите. Сред "похватите" влизало душене, давене, бой с палки, горене с електрошок, насилие на публични места, побой в ареста, когато задържаният е с белезници и без възможности за съпротива. Много от случаите пък оставали скрити, тъй като потърпевшите не смеели да подават сигнали. Няколко дни по-късно пък Центърът за изследване на демокрацията (ЦИД) излезе с данни, че всъщност над 50 на сто от престъпленията остават скрити за полицията, тъй като засегнатите не сигнализират за тях. На какво се дължат тези тенденции и какви мерки могат да бъдат взети - по тези теми "Дневник" потърси за коментар юриста от правната програма на ЦИД Димитър Марков.


Неправителственият сектор говори за сериозни прояви на полицейско насилие. В същото време от МВР казват, че това са единични случаи. Според вас на какво се дължи това разминаване?


- Има задръжки у хората да споделят за полицейско насилие пред държавните институции. Дори пред омбудсмана. Представители на обществения застъпник например правят планирани посещения в местата за задържане и рядко намират достатъчно хора, с които да говорят. А и не получават сигнали директно от арестите.




Сигналите са твърде малко. Има огромно разминаване между хората, които признават пред неправителствения сектор, че са били жертви на полицейско насилие, и броя жалби, които се подават до полицията. Оттам идва и огромната разлика и проблем с наложените наказания. При 700-900 подадени сигнала имаме около 40-60 случая с доказана нередност и около десетина души са наказани.


Затова на фона на практиката хората се притесняват и нямат доверие, че каквото и да било ще се случи, ако подадат сигнал.


Те го нямат това доверие и за полицията като цяло, не съобщават дори за престъпления без участието на полицаи. Какво остава за полицейското насилие. Така че хората са убедени, че нищо няма да последва за тези, срещу които се оплакват, а от друга страна много голям процент се страхуват, че всъщност негативните последици ще са за самите тях, че всъщност положението им ще се влоши, ако подадат сигнал.


Правили сме и изследване защо хората не се оплакват за различни видове престъпления и сме стигнали до извода, че в полицията имат различни методи за "разубеждаване" - на хората се обяснява подробно, цитират се закони и се дават примери какви последствия би могло да има, ако се докаже, че лъжат, клеветят и т.н. Дори и да няма пряк и видим негативен ефект за подалия жалба, то поне страхът е насаден и е ефективна превенция срещу недоволните. Не знам дали наистина има случаи, в които някой е пострадал от това, че е подал жалба, но когато отидеш да сигнализираш за насилие и срещу теб почнат да ти четат Наказателния кодекс и да ти обясняват какви последствия ще има, ако лъжеш...подобно нещо действа много силно и голяма част просто се отказват.


Има ли и институционален проблем при подаването на сигналите?


- Определено. Трябва да подадеш сигнал пред същата институция, от която всъщност се оплакваш. А в същото време няма никакви механизми хората да бъдат защитени. Още по-лошо е положението за тези, които са в затворите, без достъп до външния свят.


Данните от БХК са само от затворите, ако се направи проучване за хората, които не са стигнали до затвор, но са били задържани по една или друга причина, вероятно картината ще е още по-притеснителна.


Как може да се счупи този кръг?


- Хората не се оплакват и няма да се оплакват, докато системата не се промени. Докато няма институция извън системата на МВР, която да гледа жалбите. Това не може и да е прокуратурата, защото тя традиционно възлага разследването пак на МВР и така нещата отново се завъртат в същата система, при същите хора, които се предполага, че се упражнили насилието. И нещата се завъртат в порочен кръг.  Още повече на фона на констатираното от БХК пълно бездействие от страна на полицаи срещу упражнявано насилие от техни колеги - не е регистриран нито един случай полицай да е възразил срещу подобни действия.


Омбудсманът е вариант, но на тази институция трябва да се даде необхоимият ресурс за това, какъвто в момента няма. Може да се мисли дали да не е някаква комисия или друг специализиран орган, но той да е ясно извън системата на МВР.


Трябва също така да има по-сериозна защита за хората за евентуални неблагоприятни последици след това. Защото у нас цялостно защитата за хората, които съобщават за нередности е много слаба и е почти никаква за хората в затворите.


Друг механизъм за ограничаване на проблема е присъствието на адвокат през целия процес от самото задържане. По данни на БХК има немалко примери, когато адвокат е осигурен впоследствие, нищо че изискването на закона е друго. Според мен в липсата на адвокатска защита попадат и голям процент случаи, в които адвокатска защита формална защита, но задържаният така и не разбира за нея. В стаята седи някакъв човек, удостоверява какво се случва, но задържаният така и не разбира, че това е всъщност адвокатът му.


Може би трябва да бъде вменено на самия орган да намери защитник, а не просто да предостави възможност лицето да си осигури такъв. В момента има разлепени списъци с дежурни адвокати, телефони - задържаният трябва да се обади. Но какво се случва, ако никой не дойде? По какъв начин полицаят е ангажиран да не предприема абсолютно нищо, докато не намери начин адвокат да присъства? Така че присъствието на адвокат е гарантирано на хартия.


Още една идея е медиците ако не задължени, поне да им се даде възможност, ако при преглед установят, че върху задържан е упражнено насилие, да може да сигнализира някого извън системата на МВР. Сега дори лекарят да установи следи от насилие или друг проблем, той не е задължен да направи това достояние на някаква независима институция, та дори и на прокурора. Той отива при дежурния полицай в съответното районно, в което е задържано лицето и го информира. И се разчита на полицая да задвижи процедурата, което няма как да стане.


Също трябва да се помисли лекарският доклад да остава тайна за полицаите. Сега той се вписва в журнала за задържането и става достояние на полицаите в управлението. А в същото време пък често н естават достояние дори на прокурор. Въобще ролята на медицинските лиац е абсолютно подценена, може би целенасочено. 


Как ще коментирате, че висши представители на политическото и професионално ръководство на МВР говорят за полицейското насилие като единични случаи? Това затваряне на очите ли е?


- Начинът на мислене, че случаите на полицейско насилие са единични, слабите наказания за доказано провинилите се, тези неща затвърждават у хората впечатлението, че дори да тръгнат по пътя на подаването на сигнал, нищо няма да се случи. Когато най-висшето ръководство на МВР не признава проблема, това обезкуражава съпротивата срещу полицейските нарушения. Ако нямаш пример на сигнал, разглеждане и санкциониране, къде би бил стимула да си търсиш правата. При положение, че според досегашния опит на практика няма ефект от това да се оплачеш.


Струва ми се, че МВР няма волята да се справи с проблема. В министерството имат сериозни вътрешни проблеми, остава си нереформирано, има огромно напрежение вътре във ведомството. Отделно има бежански натиск, проблемите със справянето с битовата престъпност. Затова МВР не иска да си отваря нов фронт и да предизвиква поводи за още по-сериозно вътрешно напрежение, ако тръгне към директна и целенасочена борба с полицейското насилие. затова като че ли основната линия е умерено признаване на проблема, минимални усилия за тук-там някой случай да бъде разследван, разрешен и даден на публиката и протакане на реформите с цел да не ескалира напрежението вътре.


Наскоро казахте, че има и толерантност на обществото към полицейското насилие. Защо?


- Това според мен е още по-големият и съществен проблем. Това е резултат от неработещите институции. В обществото има усещане, че институциите не могат да се справят с престъпността и оттам ставаме свидетели на такива неприятни тенденции на толериране на полицейското насилие. Тъй като обществото смята, че тези хора няма да си получат полагащото им се по закон наказание, може би няма да стигне дори до съд. И вижда в полицейското насилие някаква алтернативна форма на възмездие. Това се изражда в последната около година и в "правосъдие през социалните мрежи".


Станахме свидетели на случаи, в които за някакви нарушения се сигнализира не в полицията, а през социалните мрежи, през "Фейсбук" разпространяват се снимки и се стига до саморазправа с извършителите. Или поне до намерения за саморазправа. А накрая резултатът, раздаденото правосъдие, отново се отчита през социалните мрежи, без изобщо да се въвличат институциите.


Така че ако не се вземат мерки, не се убеди обществото и то чрез действия, че институциите си вършат работата, е въпрос на време това да ескалира. Защото всъщност една немалка част от обществото остава морално удовлетворена от това възмездие, което се раздава през социалните мрежи и чрез саморазправа. Както и чрез полицейското насилие.


Показателна за тези проблеми е и статистиката - последните години намаляват и регистрираната престъпност, и на наказателните производства, на осъдените лица и тези, които в крайна сметка влизат в затворите. Оттам и нагласите, които се простират от толериране на полицейското насилие, през обществена съпротива за освобождаване на лица от затворите за добро поведение, саморазправа, та до екстремни аспирации за връщане на смъртното наказание.


Затова ли я има тази скрита, недокладвана престъпност, за която изнесоха данни от ЦИД, че е също толкова голяма, колкото и регистрираните престъпления?


- Да. Всъщност тук по-тревожното е, че нерегистрираните, недокладвани престъпления всъщност вместо да намаляват, нарастват. Тенденциите показват, че разликата между регистрираната и скритата престъпност расте и то в полза на недекларираните престъпления. Което показва, че недоверието в институциите расте.


Много хора коментират, че все пак когато става дума за престъпници, то отношението към тях не следва да е особено добро. А защо е проблем какво се случва в затворите? Има ли изследвания какво губи обществото от десоциализация на затворниците, които след това все пак ще излязат на свобода?


- Хората малко се интересуват какво се случва с тези, които излизат от затвора. Тема е те да бъдат наказани, но не и как да бъдат наказани, така че да не извършат отново престъпление. Така че след излизането им да могат отново да се социализират и все пак да започнат да допринасят за обществото.


Основният проблем е всъщност, че никой не прави никакви изследвания и затова няма и ефективна държавна политика. Работи се на случаен принцип - пробваме и чакаме да видим какво ще стане. Няма дори статистика на това каква част от хората, освободени предсрочно в затвора, влизат отново. Няма статистика, която да следи с какви престъпления хората рецидивират, какви хора изобщо рецидивират. Каква изобщо е успеваемостта на затвора и инвестираните пари да превъзпитат задържаните. Нищо от това не се следи. И затова мерките са на лотариен принцип. Така държавна политика не може да се провежда.


А насилието в затворите поражда и друг силно подценяван проблем - радикализация на впоследствие излизащите на свобода хора, най-вече роми. България строи нови и нови страни в опит да спре влизането на радикализирани хора от вън. А изцяло нехае за вътрешната радикализация. По различни данни ромите в местата за задържане са около или над 50 на сто. Те са маргинализирани, вътре в затворите те са и най-дискриминирани, най-често стават жертви на насилие, на неравноправно третиране, не си знаят и правата.


Това е в състояние да доведе до формиране на нагласи срещу държавата, институциите, срещу другите етноси. И стават податливи на различни влияния. И при излизане от затворите са лесни за манипулиране и радикализация. Това нещо засега се подценява, не се взимат мерки. А е доказано в международен план, че местата за лишаване от свобода са точки, в които се фокусират усилията на организации и групи, които търсят последователи за радикалните си идеи. Те са много удобна цел - изолирани, в неудобно положение, обезверени, с нагласи срещу статуквото и държавата.


Как стои въпросът за наказанията в поправителните домове? Изнесоха се данни за насилие и над непълнолетни деца.


- Едно от нещата, които държавата подценява дълго време вече, правят се наченки за реформа но твърде мудно, е въобще наказателното третиране на младите. Не само непълнолетни, но и хората между 18-21 години, които в почти цяла Европа са на специален режим. Лишаването от свобода на младите би трябвало да бъде най-крайна мярка при изключително тежки престъпления. Това не е така. Отношението към тях много се доближава до това към останалите възрастни престъпници.


В поправителните домове например попадат малка част от осъдените. Често заради бавното правосъдие, хора, извършили престъпления като непълнолетни, получават присъди след навършване на пълнолетие и директно попадат в общите затвори. Част от децата из поправителнтите домове след навършване на пълнолетие също се прехвърлят. Там те са в общи условия и не биват отделени от останалите. Представяте ли си какво се случва с тези деца там. Не можем да очакваме тези хора да се поправят, какъв е шанса да се коригират. Въобще детскот оправосъдие се нуждае от цялостна реформа, това е социалистическа система, която продължаваме да използваме.


И по-скоро генерираме престъпност, отколкото да я борим.


Как ще коментирате изнесените информации за форми на насилие - душене, давене и др. брутални похвати? Действително ли това се случва, не е ли преувеличено?


- Вероятно има елемент на преувеличаване, но той не се дължи на опит да се злепостави полицията. А чисто психологически хората, преживели подобен стрес, са склонни да пречупват нещата през мирогледа си и да преувеличават. Това е съвсем нормално. Шокът е доста висок. Но това също е притеснително, тъй като не се отчита ефекта, който полицейското насилие всъщност има. Така че от това, което изнесе БХК, дори една пета да е вярно, е основание за много сериозна тревога и взимане на мерки.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK