Маргарита Илиева, адвокат: Прокурорите често потулват фактите, които разкриват деянието като подбудено от омраза

Маргарита Илиева

© Личен архив

Маргарита Илиева



Маргарита Илиева е юрист, директор на Правната програма на Българския хелзинкски комитет (БХК), експерт по антидискриминационно право. Тя води и е спечелила няколко дела пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Едно от тях е по жалбата на един от пострадалите мюсюлмани - Вели Караахмедпри акцията на "Атака" през 2011 година пред Софийската джамия. Той не получи никаква адекватна реакция от българските правозащитни институции, но ЕСПЧ осъди България. Разговаряме с Илиева за опита й свързан с престъпленията от омраза.


Във вашата практика досега, имало ли е случаи на осъдени за престъпление от омраза?


- Без много думи: не. Нито един осъден. Повечето изобщо не стигат до съда, а камо ли да излязат успешно от него. В моята практика един-единствен случай – побой над афрофранцузойка, придружен с груби расистки оскърбления - успя да влезе в съда. НО: не с правна квалификация като престъпление от омраза – вместо това като престъпление по хулигански подбуди. И: с пострадалата не бяхме призовани за съдебното заседание, а съдът въпреки това дал ход на делото и го разгледал, без да получим възможност за участие - тя да се конституира като частна обвинителка и гражданска ищца, а аз да защитавам правата й.




Бяхме лишени от възможност да се борим с неадекватната правна квалификация, дадена от прокуратурата, вредите й да бъдат обезщетени, да се наложи адекватно наказание, съразмерно на понесеното от нея и на обществения интерес от това уязвимите да бъдат под закрилата на закона. В резултат извършителите бяха освободени от наказателна отговорност, бе им наложено вместо това административно наказание. С това съдът им отправи следното послание: "Няма нищо, не се притеснявайте, нищо толкова не сте направили." Към жертвата посланието бе: "Теб те няма, не те виждам и нямаш значение." А към обществото, включително към всички бъдещи извършители и жертви, бе: "Разбира се, че няма да признаем, че българи са отговорни за престъпление от омраза. Разбира се, че това е по-важно от правата на една чернокожа."    


Поисках от главния прокурор да поиска от съда делото да се възобнови заради тежкото процесуално нарушение - изключването на пострадалата от достъп до участие по делото. Главният прокурор отправи такова искане до съда и сега чакаме новото раздаване на картите. Разбира се, перспективата е Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ), ако българският съд пак не успее да се справи с така основното си задължение да не бъде сляп. 


Друго мое дело, което не успя да влезе в българския съд благодарение на прокуратурата – тя го прекрати на всички инстанции без никакво разследване въпреки настойчивите ми жалби от името на пострадалия – бе решено обаче от ЕСПЧ през март 2014. Това е делото Абду срещу България - скинарски побой над двама суданци в центъра на София, придружен с расистки обиди. ЕСПЧ осъди България за нарушения на Член 3 – забраната за нечовешко/ унизително отнасяне, в неговия процедурен аспект заради отказа на разследване, както и във връзка с Член 14 – забраната за дискриминация. Съдът изтъква, че когато има съмнения, че насилнически актове са породени от расистки нагласи, властите са длъжни да вземат всички разумни мерки, за да проверят чрез разследване дали деянието е расистки мотивирано. Да се третират расистки мотивираните насилия наравно с дела без расистки елемент е равносилно на затваряне на очите пред специфичната природа на актове, които са особено разрушителни за основните права, пише в решението. 


Каква е причината нападенията над чужденци, бежанци, роми, хомосексуални хора да се регистрират най-често като тежки хулигански прояви, а не като престъпления, мотивирани от омраза? И какви са ефектите, които произтичат от това?


- Първо, бих добавила към изброяването на потърпевшите и жените. Когато жени стават жертва на издевателства заради сексистки предразсъдъци – като Нона, чието лице бивш партньор заля с блажна боя, или на убийства – като бременното момиче, погубено също от партньор, защото не искал детето им и заради презрението, което култивирал към жените, това не са хулигански деяния или просто убийства. Това са женомразки престъпления и е крайно време да говорим честно за тях и да не ги изключваме от въпросите. Сега те са изключени и от закона – в Наказателния кодекс (НК) няма разпоредба, която да даде основание правосъдната система да ги признае като това, което те са. Същото е положението и с хомофобските престъпления. 


Това е плод на психосоциалния феномен на отричането (на английски език установено понятие - denial): нацията ни, в лицето на законодателния си орган, се преструва, че такова нещо като хомофобски и женомразки насилия няма. Пак отричането е причината расистките престъпления институционално да се прикриват като хулигански – и далеч не винаги тежки, както предполагате, въпреки че в НК има норми, по които те може правилно да се квалифицират като престъпления от омраза. Тук вече обществото ни действа не чрез законодателя си, а чрез прокуратурата – тя е тази, която отразява обществените нагласи на отказ да се признае истината за това, че българите не са "толерантни", а редовно тормозят и насилват различните.


Разбира се, това важи за повечето общества, не само за нашето. Ние сме просто хора като другите и като тях боледуваме от расизъм, сексизъм и други омрази - тези омрази са обичайна патология. Това, в което се различаваме обаче от много други общества, е малодушието на критична маса от нас, което пречи да си признаем патологията и егоизма, който кара да предпочитаме малодушието пред честността. 


По случаите, по които сте работила какъв е бил профилът на извършителите - изповядвали ли са някаква конкретна идеология, членували ли са в неонацистка организация, какъв им е бил социалния бекграунд, възрастта и т.н.?


- На това не може да се отговори, защото такива данни разследващите не събират - в съзвучие с отказа им да видят мотивацията от омраза на дейците. Освен възрастта - основно са между 20 и 30 г. Нападателите на французойката били с черни дрехи и бръснати глави. Това обаче не е достатъчно, за да кажа при липсата на разследване по въпроса, че са били скинхедс или подобни. Този детайл отсъства и в обвинителния акт.


От медиите знам, че единият от нападателите на друг мой клиент – ром, е сред учредителите на неонацистката партия "Националистическа партия на България". Това лице е от представляващите тази партия, от т.нар. "Национален изпълнителен комитет". Партията бе учредена, но съдът отказа да я впише в регистъра. По делото за регистрацията й представих становище от името на група хора, защо подобна организация не може да стане българска политическа партия. Спирането на тази формация от достъп до участие в политиката с правни средства е един от успехите ми в сферата на речта и престъпленията от омраза. Въпросното лице – нападател, е активно и в различни антиромски прояви, като последните в Гърмен и Орландовци – вижда се на медийни снимки. 


По делото Абду полицията изрично констатира, че нападателите са скинхедс, регистрирани за хулиганство, грабежи и кражби. Тази тяхна принадлежност към субкултура на омразата обаче не се разследва, защото прокуратурата отказа да приеме предложението на полицията да квалифицира насилието като престъпление от омраза. Мотивът й бе, че нямало достатъчно доказателства за расистката мотивация – вместо да постанови да се разследва тя, за да бъдат събрани такива. Впоследствие ЕСПЧ акцентира, че самата полиция определя в доклада си дейците като скинхедс и се произнася, че предполагаемата расистка мотивация на насилието, сама по себе си, съставлява накърняване на човешкото достойнство на потърпевшите.


Съдът отбелязва, че прокуратурата не е счела за необходимо да бъде разпитан очевидецът за расистките обиди, които той е могъл да чуе, нито дори самите нападатели за тяхната мотивация и възможността да е расистка. ЕСПЧ изтъква, че с жалбоподателя сме посочили всички тези пропуски на разследването пред по-горестоящата прокуратура, но тя ги е игнорирала. Съдът изрично се произнася, че "предвид точните и обосновани доводи на жалбоподателя в хода на наказателното производство, компетентните органи са разполагали с елементи, сочещи възможна расистка мотивация за насилието […] и са се провалили в задължението си да вземат всички разумни мерки за разследване на евентуалния расов мотив".


Защо всички институции отричат съществуването на подобен проблем - какво липсва?


- Мисля, че липсващото е воля. Донякъде това вероятно е свързано с наследството от комунистическата държава: вследствие нейната пропаганда срещу западния свят думите "дискриминация" и "расизъм" придобиха силно стигматизиращ характер. Те са недопустимо признание за самите нас. 


Не мисля, че е нужна чувствителност, за да видиш расизма в престъпленията от омраза. Това са доста отявлени актове. Не говорим за завоалирани стереотипи, а за чисти, открити ненавист и агресия. Не мисля и че липсата на опит може да е причина. В годините на прехода на прокурорите се наложи да се учат да се занимават с по-сложни престъпления.


Разбира се, че са способни да се справят – ако поискат. Тук имаме отказ. Имаме съпротива срещу това да се признае, че сред българите има расисти, които мразят и "бият негрите". Съществува табу върху това признание. В съзнанието на много хора, изглежда, самото нещо – расисткото, дискриминационното поведение, е отделено от неговото име, от думата за него – расизъм, дискриминация. Поведението може да се приема, но да се признае характера му, като бъде наречено с нелицеприятното му име, това за мнозина не е по силите им. Например, скоро ми се мярна пред очите в новинарски сайт анкета дали недопускането на роми в обществени плажове било дискриминация. Що за въпрос е това? Това е като да се питаме дали даването на пари на полицай, за да не ти напише акт, е подкуп. 


Сякаш в България не е особено на почит интелектуалната честност и говоренето открито и искрено за спорни неща. Приоритет е да се мълчи. Назоваването на нещата, казването на истината за тях, когато тя не се споделя от мнозинството, не е социално успешна стратегия. В такава културна среда за индивида е по-лесно да си затваря очите пред нещата и да не казва истината за тях, отколкото да се отграничи от останалите, като поеме отговорност за наричането им. Това обаче е път по надолнище и бързо се стига далеч – до прикриване и лъжи.  


Например, прокурорите и разследващите често потулват и изключват от делото фактите, които разкриват деянието като подбудено от омраза. Така, например, по делото на французойката в обвинителния акт не само липсват фактите за расистките оскърбления, но и се твърди фактическа неистина – че деянието било "без установен личен мотив". Значи, тя е стояла с приятели на спирка на градския транспорт сред други чакащи. Пристига превозното средство и с него бъдещите й нападатели. Виждат я през прозореца и се спускат към нея с викове "Чернилка" и имитират "маймунски" звуци. Пребиват я, без да се интересуват от никого другиго наоколо. Тя единствена е мишена на насилието и причината за това е ясно изразена от нападателите й: тя е "чернилка" и "маймуна". Причината е, значи, идентичността й. Прокуратурата от това не успява да установи "личен" мотив. 


Разбира се, някой закостенял юрист-формалист може да отговори, че "личен мотив" има, когато нападател и жертва се познават отпреди и причината за нападението е случка между тях. Например, скарали се за границата на имот. Добре. Трудно ли е обаче да се схване от самото значение на думите "личен" и "личност", че идентичността на жертвата (етнос, раса, пол, религия и пр.) е относима към нейната личност. Може ли идентичността на човека да няма общо с личността му? Ако насилието е заради идентичността, то е заради личността. Но много български юристи предпочитат да мислят в зададените им кутийки, отколкото сами да си дават сметка за значението на нещата. Това може би също е наследство от тоталитарната държава. Да се оразличиш, да формираш и заявиш мнение, което те разграничава и отдела от другите, това не е безопасно и не се приема добре. Добре е да се мисли групово. Тук дори и либералите го правят. 


А може обяснението да е още по-лошо. Може полицаите и магистратите да се виждат в невъзможност ефективно да преследват и накажат българин, когато той е насилил различен – ром, чернокож, арабин. Може за тях това да е като заемане на страна. Да имат племенно мислене, в което не истината, а кланът има значение. Затова те да са на страната на българите, а не на техните жертви. Това не е изключено, тъй като тук по правило сякаш родството има превес над справедливостта. Рядко някой ще заеме страната на нероднина срещу неправ роднина. Отделната личност и това дали тя има право или е крива е страничен, вторичен въпрос. Определяща е опозицията "свои - чужди".


Да видим как се проявява и съдът по делото на момичето от Франция. Както казах, той призовава нередовно пострадалата и въпреки, че сам изрично констатира това за протокола, разглежда и решава делото без нея – като освобождава извършителите от наказателна отговорност. В присъдата повтаря 4-5 пъти мантрата за неустановения личен мотив.  


По делото Абду полицаите, регистрирали нападението, бяха изрично посочили, че нападателите са скинхедс и бяха изрично предложили на прокурора да образува по чл. 162 НК, т.е. да го квалифицира като престъпление от омраза. Прокуратурата отказа това с неразумен мотив, както споменах, и определи деянието като лека телесна повреда, за да не го преследва (преследва се по частен ред).    


По Абду правителството поддържа в своя защита пред ЕСПЧ, че пострадалият можел сам да преследва нападателите си за нанасяне на лека телесна повреда. Това ни дава представа за нагласите и в Министерството на правосъдието по тези въпроси. ЕСПЧ изрично отхвърля този довод в решението си, като казва, че такова производство не би касаело расистките обиди и расистката мотивация за насилието, които съставляват същностен елемент в случая. 


Може би омбудсманът е единствената българска институция, изразила тревога от ръста на престъпленията от расова омраза и призовала съдебната система да "не свеждат такива деяния до хулигански прояви, а да разследват за възможни престъпления от омраза" (през 2013 г.). 


Забелязвате ли повишаване на медийната, обществената и/ или институционална чувствителност към престъпленията от омраза в последните няколко години? 


- Със сигурност има повишаване на чувствителността и критичността. Общата причина е развитието на обществото ни. Нито журналистите са толкова безчувствени, колкото бяха преди 10 години, нито гражданите, ангажирани с обществените въпроси, са толкова безразлични и несолидарни с малцинствата. За това развитие имат принос и делата за реч на омразата и за престъпления от омраза, които ние водим от години и които провокират дебати и постепенна промяна на нагласите.


Едно от първите такива дела бе това, което заведох в началото на 2006 г. от името на група лица и организации срещу Волен Сидеров заради неговата пропаганда на омразата. Тогава мантрата сред българския елит бе, че всякакви действия, а особено правни действия, срещу такъв човек само щели да му придадат по-голямо значение, а трябвало да бъде игнориран. Такава нагласа също бих определила като проявление на отричането. Когато заведох това дело, нито журналистите, нито ангажираните граждани, които в последните години критикуват Сидеров, бяха с нагласата, че пропагандата му срещу малцинствата е нетърпима. Двадесет-тридесет бяха известните хора, които ме подкрепиха в това дело, като публично се изказаха, а търсих подкрепа в продължение на месеци. Срещу неонацистката партия миналата година успях да мобилизирам 112 души за само няколко дни. Това е мерило за съвсем друг обществен статус. 


Междувременно успях да осъдя от името на мюсюлманин България в ЕСПЧ за допустителството от страна на властта на тормоза на "Атака" над молещите се в софийската джамия – делото Караахмед. Това решение придаде още един тласък на развитието на общественото разбиране, че това са осъдителни прояви, а не част от нещата, за които си затваряме очите и отказваме да им кажем името.   


Друга конкретна причини за промяна са многото бежанци, чиято горчива съдба тук привлече вниманието на повече хора към каузата на различните. От една страна, бежанците са романтичен образ, а от друга, в случая те са чужденци от древна култура, а не нашите роми, които все така продължават да не се ползват от солидарността на много от съчувстващите и помагащите на бежанците. Тук бих отбелязала и това, че много от активистите срещу расизма и хомофобията изобщо нехаят за сексизма и дори твърде често спокойно изразяват сексистки нагласи, сякаш това е приемливо. Но както казват гърците, сига-сига – малко по малко. 


Какви мерки би препоръчала, за да се промени неглижирането или отказът на институциите да преследват престъпления от омраза?


- Правни действия и публичен дебат, публичен дебат и правни действия. 


И нетърпимост на професионалната общност на журналистите към свои членове, които си позволяват да правят печалба от популистката неприязън към ромите и другите нехаресвани малцинства, като предлагат на медийния пазар услугата "враждебна реч". Твърде много медии продават скъп рекламен ефир или пространство, като привличат аудитория с расистко говорене. Досега обаче незнам етичните комисии на медиите да са направили нещо по въпроса. Не може да се забравя, че престъпленията от омраза са следствие от нагласите на омраза, а те се оформят от речта на омразата. Няма свобода на изразяване на омраза в Европа. Тя е извън границите на свободното слово. 

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK