Пиер Гонор: Фотографът е шаман

Пиер Гонор: Фотографът е шаман

© "Фотофабрика"



Известният френски фотограф Пиер Гонор (1963 г.) е специален гост на второто издание на фестивала "Фотофабрика" под надслов "Маргиналният човек".


Самостоятелната му изложба в Националната галерия – филиал Двореца събира портрети от няколко негови серии - на хора от ромски семейства в Севиля и персонажи от Венецианската лагуна, обитатели на индустриалното крайбрежие на Местре, "Старото гето" на Канареджо, скиталци, работници, бездомници, имигранти и самотници, срещнати по пътищата на Иберийския полуостров.


Гонор среща героите си на дълги пътешествия сред местности и култури, които често остават незабелязани или са заплашени от изчезване. Негови произведения са показвани в самостоятелни изложби в Ню Йорк, Португалия, Япония и са част от колекцията на Музея на кралица София в Испания, където фотографът живее.   




Вие нямате фотографско образование. Как започнахте да снимате?


Започнах да се интересувам още като дете във Франция през 70-те години. Тогава фотографията не беше толкова популярна като изкуство, но имаше много такива образователни занимания за деца. Въпреки че по-късно изучавах икономика в университета, още от дете бях неимоверно впечатлен от силата на изображенията.


Не мога да определя точния момент, когато започнах да се занимавам сериозно…може би преди 15 години, когато мой много близък човек почина. Започнах да правя портрети, за да не забравя лицата на хората.


"Шарлот"

© Пиер Гонор, "Фотофабрика"

"Шарлот"


От малък бях наясно с факта, че да си фотограф значи да си пътешественик, а ако си пътешественик, имаш връзка с хората и отговорности към тях. Това е нещо като социален проект - силата на портрета е да накара публиката да разбере, че човекът срещу теб си самият ти. Дори да говорите различен език, да сте от различно социално положение, да изглеждате различно.


Затова и заглавието на тази излoжба е "Алтер его" (преводът на български е "Различният аз", но аз предпочитам "Алтер его"). Искам да покажа общото между всички нас под повърхностните разлики. Например тази жена ("Портрет на Джулия" – бел. ред.) срешнах на плажа, тя беше продавачка на риба. Но изглеждаше като кралица и исках да покажа това величие, елегантност, интелигентност и чувственост, част от човешкия дух, който всички ние носим.


Как я убедихте да се съгласи да позира - по начин, който сигурно й е непривичен?


Винаги е много трудно. Прекарвам много време с хората, които снимам. Не мога да направя портрет на човек, когото не познавам. След като им покажа работата си, каня хората да споделим тази мимолетна среща.


Не нося винаги апарата със себе си - понякога със седмици съм без него, и не избирам всеки човек. Избирам хора, за които имам усещане, чувство, че имаме какво да споделим... че са представителни за човешкото състояние.


Мисля, че изборът ми обикновено се основава на емпатията. Но когато си творец, никога не избираш един човек само заради самия него, а и защото олицетворява нещо от цялото човечество, защото е част от теб самия.


Мога да припозная себе си и собствената си история в някои от портретите си. Жената от плажа може и да е възрастна, но носи духа на млад човек – пъргавост, чувство за хумор – усещане, което много харесвам.


"Фридрих" и "Айрис" на Пиер Гонор

© Пиер Гонор, "Фотофабрика"

"Фридрих" и "Айрис" на Пиер Гонор


Какво от себе си намерихте у Фридрих?


- Срещнах го в една много стара венецианска книжарница. Той е ерудиран, архитект от източен Берлин, който беше във Венеция, защото бе впечатлен от историята и културата на града. Той носи един образ на човешкото, който много обичам: умозрителното вглеждане, разсъждението върху миналото и настоящето чрез знанието, издигането на духа.


Какво прави този човек маргинален?


Абсолютно никой не е маргинален. Понякога работата ми е погрешно интерпретирана. Смятаме, че всички трябва да сме от центъра на града, да се обличаме по един и същи начин и да изглеждаме еднакво. Живеем с една прекалено глобализирана представа на света, а той е много, много разообразен, много различен.


Всички тези 60 млн. души, които днес живеят в бежански лагери, които идват от Сирия – преди 3 години те бяха точно като мен и вас. Когато си във фермерска къща в провинцията или на гости на ромско семейство, това не е познатият живот от града, но също е общество.


Мисля, че хората, които търся, са силно обвързани със семейството си, с дълбоки корени - това е тяхната сила. Повечето от тях не живеят в големите градове, но знаят кои са. Избирам хора със силни характери, защото те ме зареждат.


Кога предприехте първото си фотографско пътешествие?


- След смъртта на брат ми. Снимах приятелите ни сред интериора на домовете им. Имах нужда от ритуала на портрета, за да не забравя лицата на хората, които обичам. Повратната точка обаче настъпи, когато ме поканиха на творческа резиденция в Япония, където имах възможност да работя на спокойствие. Усетих, че портретната фотография е алиби, което ми позволява да пътувам и да срещам нови
хора. И че не просто правя портрети, но и споделям с тези хора, които допреди седмица или месец не съм познавал.


Гостоприемството, което хората ми оказват, е огромна привилегия. Например когато едно ромско семейство в Севиля ме заведе мълчаливо, за да ми покаже конете си. Това е красиво.


Пиер Гонор: Фотографът е шаман

© "Фотофабрика"


Как избирате общностите, които снимате и местата, накъдето да тръгнете?


- Изпитвам голяма нужда да пътувам, нямам предвид непременно извън Испания. 80% от работата ми е правена на Иберийския полуостров. Просто се мятам на колата и потеглям нанякъде. Често се връщам на вече посетени места – при ромите в Севиля, при миньорите.


Понякога чувам за някое място и то ме грабва – например едно място за риболов на испанския бряг, където са ходили много фотографи преди мен, дори Стенли Кубрик е ходил. Трябваше да видя какво ги е привлякло и не бях разочарован. Искам да посетя манастири в Испания, а тук - Рилския манастир.


Вие пътувате със студиото си, нали така.


Да, но то е много простичко. Включва дрехите ми, светкавицата, черно платно, статив и фотоапарат. Понякога използвам дневната светлина, понякога снимам вечер. Просто пристигам на мястото с най-необходимото.


Не знам какво ще правя в България, отворен съм към идеи. Може би ще се разхождам поулиците нощем, искам да посетя и Рила. Не мисля да правя снимки, но за всеки случай... искам да опозная страната, да открия красиви истории. Това е начинът, по който обичам да работя.


Героите ви имат интересни истории, но не ги представяте редом със снимките, както напоследък е популярно. Освен лично.


- Слагам само първото име. Смятам, че това е единственото нещо, което наистина ни принадлежи. Мисля, че портретите не се нуждаят от текст –това не е репортаж, а медитация. Стремежът е историята да е вплетена в самите тях.


Фотографията трябва да надникне отвъд реалността, отвъд това огледало, зад което обикновено не проникваме. Фотографът е шаман. Творецът трябва да започне от нашата реалност и да се пренесе чрез работата си в друга, като запази фокуса си върху човешкото. Това е покана за пътешествие.


И все пак не е универсален език – мисля, че не всички в Ню Йорк биха усетили портретите ми на фермери от малката френска провинция, откъдето съм родом. Всички ние сме състояния, прекалено много състояния.


"Атия"

© Пиер Гонор, "Фотофабрика"

"Атия"


Портретите ви силно наподобяват картини, на портретите старите майстори. Взимате един съвременен, обикновен човек и го поставяте там, където преди няколко столетия са били ликовете на благородниците. Заради този контраст ли използвате този подход?


Не. Историята на портретите е на над 30,000 г. Първите портрети са отпечатъците от ръце в пещерите във Франция и Аржентина. Леонардо Да Винчи е казал, че портретите са се появили, когато човек е открил своята сянка. Така сме разбрали, че можем да изобразяваме себе си, да оставим следа. Историята на портрета живо ме интересува от пещерите до днес.


Но гениалните портретисти са онези, които успяват чрез светлина да изобразят психологията на своя герой. Сред испанците това са хора като Гоя, Рибера, Сурбаран. Не се опитвам да им подражавам, но се опитвам да направя най-доброто, което мога с психологически подход. Ако кажа, че искам да те снимам сега, изражението ти вероятно ще се промени. Добрият портрет отива отвъд това, магията е в споделянето между обект и художник. Когато Веласкес рисува Филип IV Испански, той не рисува крал, рисува мъж.


Разбира се, тъмният фон ми помага да изолирам субекта и да променям мащаба, за да седи по-добре.


В рамките на готуването си ще изнесете лекция на име "Феноменология на портрета" - представете я накратко.


Заглавието не е мое, организаторите го избраха. Ще говоря за онова, което ме вдъхновява да се занимавам с портретна фотография - в общи линии това, което разказах на вас. Винаги е трудно да се говори за нещата, които извършваме в мълчание, за това какво търсим. Защото това са въпроси за мен, не отговори.


Имате ли дефиниция за портрет? А виждате ли разлика между портрета на фотографа и художника?


- Нямам дефиниция. Това е начин на комуникация, на разказване на истории. Мисля че портретите не са само фотографски или художествени, те могат да бъдат и например симфония.


Не е задължително дори да бъде изобразен човек. Портретът на дърво пак е портрет. Може да го направиш с перо, като Борхес или Достоевски.  Филм на Стенли Кубрик, поема от Лорка, картина на Пикасо, музикална композиция на Дебюси - всички те могат да бъдат портрети, да те накарат да размишляваш какви сме всъщност. Това е красиво. Това е изкуство.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK