© Георги Кожухаров
Режисьорът Серджо Кастелито и съпругата му, писателката Маргарет Мацантини
"Не мърдай", "Да дойдеш на света" и "Никой не спасява сам" са три филмови истории, в които семейният тандем - писателката Маргарет Мацантини и актьорът и режисьор Серджо Кастелито демонстрира завидната си хармония и таланта да открива добротата на душата в истинския живот. Прожекциите на филмите, създадени от Серджо Кастелито по романите на прочутата му съпруга (издадени у нас от "Колибри") са част от първото издание на уникалния по рода си фестивал за книгите и техните екранизации "Синелибри", който продължава до 11 ноември в София, Варна и Пловдив.
Aко трябва да се дава пример за изключителна хармония в "брака" на седмото изкуство и литературата, то това са Мацантини и Кастелито. Двойката пристигна в София по покана на директора на "Синелибри" Жаклин Вагенщайн и в рамките на три вечери представи трите филма, създадени по романи на Маргарет Мацантини, успя да се срещне и с многобройните си почитатели и да отговори на многото и любопитни техни въпроси за литературния живот на героите и решенията на Кастелито как да ги пренесе на голям екран. 28 години семеен живот, четири деца, три общи филма и безкрайни моменти на усещане и упражнение по доброта на душата - така Маргарет и Серджо определят хармонията на живота си.
© Организаторите Кастелито режисира и играе с Пенелопе Крус в "Не мърдай"
Вие сте в България като гости на първото издание на фестивала "СинеЛибри", който празнува "брака" между киното и литературата. Кои са вашите предпочитани екранизации на любими романи и къде обикновено са заложени капаните в оживяването на един роман на голям екран?
Серджо Кастелито: Заснел съм три филма по книги на Маргарет - "Не мърдай" (заглавие на екранизацията на романа на Маргарет Мацантини - "Чуй ме"), "Да дойдеш на света" и "Никой не се спасява сам", и както съм споменавал и друг път начинът, по който пише Маргарет е много визуален, много кинематографичен, което, разбира се, помага много. Всъщност, големият труд, който трябва да се положи при пренасянето на една книга на голям екран, е да се усети и да се покаже скритият образ на книгата. Да се избяга от буквализма, защото не е казано, че когато в книгата се пише за една маса, на екран задължително трябва да се покаже една маса. Може би зад нея стои образа на едно дете, което бяга из стаята. Това, което искам да кажа е, че когато снимаш филм, който се базира върху книга, трябва да се уважава книгата, но по някакъв начин е задължително и да й изневериш.
Маргарет Мацантини: Да, но ако жена ти разбере, че й изневеряваш, не е добре! (смее се) Бих добавила към това, което казва Серджо, че писателите не обичат да виждат филми, създадени по техни книги. Струва ми се, че и читателите на обичат това. Обикновено и режисьорите не обичат да правят филми, базирани на много известни книги, защото те крият риск и този риск се крие в желанието на всеки един читател да види на голям екран любимия си роман, но по начин, който той или тя си представят. В класическият смисъл на думата, говорим за едно пренаписване на романа, а при нас, при съвместната ни работа, това се случва лесно, защото говорим на един език. И ако трябва да опрелича на нещо съвместната ни работа като писател и режисьор и актьор, то бих използвала следното - дете, което придобива независимост и тръгва само. Има много случаи в литературата, когато големи романи са пренесени на голям екран по-недостатъчно добър и достоен начин, както и други случаи, при които понякога от една съвсем малка неизвестна история като "Момиче за един милион долара" се получава истински филмов шедьовър. Така че, бих обобщила - малките истории и романи се поддават повече на екранизиране, отколкото много известните книги. Но, сега се сещам за едно изключение - екранизацията на "Гепардът", който като роман е основополагаща книга в италианската литература, но също така е и прекрасен филм. Примерът с "Гепардът" е едно класическо пренасяне на романа на голям екран, което се е случило, защото режисьорът е разполагам с по-голяма творческа свобода.
Това, че сте семейна двойка помага ли в общата ви творческа работа върху филмите - екранизации на романите на Маргарет?
Маргарет: Определено, да! Ние сме много различни като характери и това съвсем естествено води до конфликт, но конфликт в добрия смисъл на думата. И, за да отговаря на въпроса ви - да, различията в характерите ни по-скоро помагат в общата ни творческа работа заедно. Истинският проблем се появява, когато една двойка в дълбочина не споделя едни и същи ценности. Докато, ако на повърхността има конфликти, това може да се окаже нещо много позитивно. Има много двойки, които на повърхността са в прекрасни отношения, но всъщност липсва дълбоката връзка, дълбокото съвпадение на погледа към света, докато при нас бих казала е обратното - на повърхността сме във вечно врящо и кипящо състояние, но ще се отнася до отношението към света и важните неща в живота, споделяме едни и същи ценности.
Сюжетът и героите се раждат от въображението на Маргарет, кой, обаче, взема решение за актьорския състав в екранизациите по романите й?
Серджо: Аз, но винаги с нейна помощ, защото тя има много точно око за нещата и мнението й е винаги изключително високо ценено и винаги на място. Филмът е като петолиние - започваш с нотата на идеята, сюжета, втората е линията на развитието на идеята - сценарият, третата линия - подготовката, когато трябва да се даде лице на героите, да се намери точната локация, следва реализацията, когато се случва филмът, и на финала идва петата линия - монтажът. Да правиш филм не е просто да направиш това, което желаеш, а е по-скоро изпитание - да се справиш с възможните пречки и най-вече да решиш трудните ситуации.
Маргарет: Не е тайна, че литературата е самотно занимание, докато киното е колективно. Режисьорът пристига на снимачната площадка и заварва 50 души, които задават въпроси и той трябва да намери отговори за всеки един от тях. Нещо, което намирам, че е много трудно за мен. Серджо е много добър в ситуации, в които трябва да се изимпровизира, при това да се изимпровизира много добре.
Всъщност, донякъде именно Серджо Кастелито е причината да започнете да се занимавате сериозно като писател. Когато се запознавате, преди повече от 28 години, той ви подарява една тетрадка с корица - кадър от филма "Индиана Джоунс" и така като че ли задава посока на вашия творчески живот - да разказвате истории, така ли е?
Маргарет: Истината е, че аз имах и един съвсем буквален пример в живота си - моят баща, известен италиански писател- историк с тежък начин на писане - човек, който писа една и съща книга в продължение на 40 години и да си призная този пример по-скоро ми даде причина да не искам да започвам да пиша, никога! Но, когато до мен се появи този мъж - Серджо, който ми даде сигурност, който много ме обичаше и да, наистина ми подари тази тетрадка с корица от филм за приключенията на Индиана Джоунс, но, всъщност, присъствието му ме направи толкова спокойна, че да отворя подтиснати в мен неща и да ги освободя и да започна да пиша за тях!
© Организаторите Круз, Емил Хърш и режисьора на снимките на "Да дойдеш на света" (2012)
Когато след успеха на "Не мърдай", каните отново Пенелопе Крус да се снима в екранизацията на романа ви "Да дойеш на света", проектът е временно стопиран, защото Пенелопе забременява, а след няколко дни забременява и друг човек от екипа. Вярвате ли в знаците на съдбата?
Маргарет: Да, разбира се, че вярвам в знаците. Италия, героинята от романа "Чуй ме" казва: "Целият ми живот е създаден от знаци, които идват да ме търсят." И, да, знаците наистина са около нас и ни търсят. Трябва само да имаме и развиваме усета да ги уловим, но много често си мислим, че имаме едни желания, а дълбоко в себе си, желаем нещо съвсем друго. Трябва да имаме куража да следваме истинските си желания! Да, всъщност, така е, доста жени забременяха по време на предварителната работа върху този филм, което само ни напомня колко невероятно нещо е животът. И какво всъщност е изкуството - нещото, което ни отваря, към което ние се отваряме и това, което създава у нас изкуството, е, че след контакта с него, изпитваме глад за любов. Когато гледаш филмите на Серджо изпитваш желание да прегърнеш близките си хора, изпитваш глад за любов.
Любовта ли е тайната на вашата хармония?
Серджо: Не, виното! (Смее се.) Шегувам се, разбира се. Тайната е добрината на душата, истинската добрина е топлина, разбиране, защото любовта не е само хармония. Любовта е и конфликт, хората се обичат и се убиват. Ние имаме различни характери, изпадаме в конфликти, но имаме дълбоко в себе си, добротата, която ни държи заедно. Говоря за добротата в човешката природа, която е винаги там, дълбоко в нас.
Маргарет: За да можеш да се справиш с едно голямо семейство, каквото е нашето - все пак имаме и четири деца, и да се съхраниш, трябва да притежаваш и чувство за себеотрицание. Макар че сме артисти, и двамата сме доста известни, никой от нас не се поддавал на егоцентричността - смирени хора сме. Предоставяме достатъчно лично пространство и на децата си. Никой от нас не е изпитвал непреодолимо желание да изпъкне силно напред, а в същото време умеем много лесно да се приберем назад. Съвсем нормални хора сме и това е много важно.
Серджо: Ние сме двама души, познали успеха, но благодарение на нашите характери, не сме позволили успеха да ни развали. Причината за това е добротата, за която споменах. По-скоро избрахме да бъдем човешки същества, отколкото да живеем в сянката на мита, който известността създаде за нас.
Маргарет, героите ви винаги са изправени и преминават през дълбок и болезнен катарзис. Нямате ли милост към тях?
Маргарет: Разбира се, че имам. Пълна съм с любов към тях, обичам героите си. Те самите са пълни с любов, но не намират път да я изкажат, защото са малко куци и недодялани. Те са един вид неудачници, които се опитват да бъдат и изразяват любов.
Серджо: Бих добавил, че не бива да се бърка милостта с милозливостта. Защото понякога се налага безмилостно да изразиш и изявиш нещо, за да може да се стигне до катарзис, до пречистване.
Маргарет: Серджо говори за тази разлика между милост и милозливост, която е много важна. Моите книги са пълни с милост, но тази милост се появява, след като съм ви провокирала, подразнила сетивата ви с нещо...Защото ако не се случи това, тогава говорим за розови романи, а животът не е розов роман. Дори когато в романите си съм засягала драматични теми, като като войната в Сараево, например, винаги съм била повлияна от търсенето на истината, защото нещото, което не мога да понеса, са автори, които пишат с този така неприятен елемент на воайорство. Това е същинската порнография в изкуството, които се възползваш от драматични ситуации в живота, където се изявяваш само като наблюдател, без да вземаш отношение, без да изразяваш чувства. Не съм такава и никога няма да бъда.
