Янина Танева, "Фабрика за идеи": Когато една държава липсва, гражданските инициативи избухват

- Тази година преместихме Empatheast от Пловдив в София. Не трайно, защото искаме всяка година форматът да пътува. Това е една фестивал, който официално се нарича форум, но все повече заприличва на фестивал за социална промяна и емпатични модели, или социална промяна, водена от емпатия.

Първоначалната ни идея беше да показваме социално-предприемачески, социално-иновативни модели от региона и света без да изпадаме в грешката да копи-пействаме директно. Опитваме се малко да подпомогнем средата, за да може хората, които са с такава ценностна система тук и биха искали да имат решения, които са едновременно ефективни и създадени със сърце и центрирани около човека, да могат да намерят подкрепа и общност. Защото много често такива организации се чувстват много самички. При екологичните организации например не е така – там е много лесно да се обедините и да се чувствате част от общност, в социалните организации също. Обаче ние сме в едно буферно поле, което все още е маргинално.

Така че фестивалът е продиктуван от нашите си нужда да се чувстваме част от по-голяма общност. Тази общност на социалните иноватори, социалните предприемачи и такива модели е доста неосъзната, неизговорена, всеки действа сам за себе си, понякога дори с чувство за конуренция. И тъй като е буферна зона е също и малко шизофренична – между НПО целите и бизнес ефективността. Заради това тази година организираме разговор, неформален и отворен за публика за това как превеждаме social impact на български, или пък social impact investors. Въпросът не е буквален, а за това как средата ни превежда тази концепция, иначе му казваме социално въздействие. 

- Мисля, че англо-саксонската култура много лесно дава етикети на подобни неща, по един много лесен начин. И това са неща, които съществуват отдавна и у нас, но ние нямаме този навик да ги назозаваме. В същото време обаче се налага да помагаме на организации и инициативи да се брандират, защото иначе остават незабелязани и потъват в морето.

Едни от основните дефицитити на тази среда са комуникационни. Също и ресурсни – но не бих казала основно финансови, а по-скоро по отношение на общност и на екосистема, която за радост вждам, че почва да се размърдва. Опитваме се да създадем едно пространство, в което тези дефицити могат да бъдат обсъждани спокойно и  като цяло да можеш да си кажеш проблемите, да потърсиш помощ и начини да развиеш идеята си. Изобщо – една приемаща, разбираща среда, която хем има отворено око, ухо, сърце за целите и каузите, но в същото време може да прецени доколко ще е ефективно, това което се прави – на организационно, комуникационно ниво, финансово и т.н. 

- Миналата година едно от най-силните неща, които се случиха на форума, беше че накрая хората, които останаха през трите дни, се събраха и решиха, че искат да продължат да действат като общност. Това беше най-голямата награда за нас, защото Empatheast трябва да отговаря точно на тази потребност, а социалните иновации са ново качество на човешките взаимоотношения, така че да можем да изграждаме общности и да чувстваме силата им. Това се отразява на всякакви нива – от възприятията ни за икономика и общностна икономика, до начина, по който гледаме на различни социални групи, и как променяме концепцията си за това да интегрираме някой към това да правим нещо заедно с някой. Става въпрос за емоционална интелигентност в социалните ни действия, от една страна, а от друга страна – и за възможността да участваме всички по интелигентен начин в обществото ни.

За мен много важна тема е гражданското участие. Това е фундаментът на цялата работа и една от причините да създадем тази година Предизвикателството за социална промяна. Да си докажем и на нас – дали, може ли – хора, които не познават добре някакъв проблем да скочат в него и самите те да станат инвеститори в социалната промяна. Оказа се, че може и има интерес, но оттук нататък самите ние удряме един лимит и той е да обясним необходимостта от такива иновации да бъдат подкрепяни и с кроссекторни подходи. Целта не е едни НПО-та да получават едни пари и да си адаптират цялата програма спрямо това откъде идва финансирането. Подходът трябва да е съвсем различен, а ние имаме толкова много проблеми, за които трябва да търсим иновативни решения, т.е. нови и нови подходи. 

Подходът с тлъстото финансиране в една конкретна посока е много страстоубийствен. Пък за инавциите имаш нужда от страст, от предприемачески подход, от риск, защото поемаш голям риск, когато започваш нещо ново. Трябва да приемеш риска, че можеш да се изложиш, ето, както ние сме приели за Empatheast. 

- Предизвикателството вече е поканено в Бразилия, в Германия в Армения да се случва в този формат, това вече е нашата стопанска дейност, която изнасяме. Една от основните му сили е, че винаги може да се адаптира за една конкретна тема, но според мен в нашия случай най-важното беше, че хора, които не подозираха, че могат да се занимават със социална промяна, се заеха с това. Например пратихме архитект да работи в Столипиново и се родиха невероятни неща. Посланието ни по този начин е, че средата е каквато е и ние трябва да мобилизираме наличните ресурси, за да постигнем нещо ново. 

- Искахме тази година фокусът да е върху региона и върху гражданските иновации – решенията от хората за хората, а не социално инженерство, на каквото сме свидетели в последните 70 години. Впрочем това е естественият начин, по който една общност функционира и е традиционно и за България – например по селата в миналото са събирали пари, за да отворят училище, които например в момента МОН не би могло да затвори – така получаваш власт над системата. А когато една държава липсва, хубавото е, че гражданските инициативи избухват в най-позитивния смисъл на думата, и това се случва например в момента в Гърция, особено в Атина и Солун.

Тази година на форума поканихме UrbanDig Project от Гърция – те правят карти на човешките истории. Записват личните истории в един бежански квартал на турски преселници, които не са успели да минат границата по време на размяната на население между балканските войни. Те показват един съвсем конкретен инструмент – как изследвайки историите на хората и разпространявайки ги (имат мобилно приложение), се вижда емоционалната страна на нещата. Опознаваш и се свързваш емпатично с един цял квартал – виждаш не просто сградите или улиците му, но и хората вътре. И така, като картират историите, емоциите, страховете и надеждите на една цяла група от населението, много ясно показват провалите на държавата. След това работят с различни артисти за запълването на различни дефицити, излезли по време на това картиране. 

Друго интересно име тази година е Захари Венер от "Аспен инститют", който изследва социалното въздействие и ще говори за плюсовете и за минусите на това да се съобразяваме с финансиращите. Всъщност много често на стартиращите идеи последният им проблем са парите. Много по-големи въпросителни има около създаването на модела, организационно, а парите са по-второстепенна фаза. Но пък често, мислейки си, че това ще е проблем, социалните стартъпи не могат да се фокусират върху нещата, които ще им дадат дългосрочна устойчивост, а само върху парите, след което се налага да променят моделите си и целите си, само заради това че приоритетите на финансиращите, независимо дали са донори или инвеститори, са други. 

- Въпросът е, че в момента финансирането е съобразено със съвсем друга ценностна система, започвайки от донорите, които искат от теб просто да изпълняваш сякаш си им подизпълнител, без да те оставят да си иноватор, без да ти имат доверие. Донорските програми често се отнасят към теб все едно си престъпник от самото начало, все едно единствената ти цел е да ги излъжеш и на базата на това предубеждение те правят дизайна на цялата си програма – постоянно да доказваш, да доказваш, да доказваш. Ами, това е доста енергоемко, и ако си имахме доверие, щяха да се харчат много по-малко пари – например за всички тези системи за мониторинг. Специално за стартиращи малки инициативи е почти невъзможно да достигнат до европейско финансиране, а и не би им дало устойчивост, защото ЕК иска конкретният проект да бъде изпълнен в определен срок и какво се случва след това не е от значение.  

Съгласна съм и с това, че понеже няма такава култура специално за социалното предприемачество, не е съвсем ясно, че трябва да се гради капацитет в екипите. Но ако не инвестираш в хората, в екипа, резултатът няма да е устойчив. Всички ние имаме достатъчно човешки емоционален капацитет, за да създадем емпатичен модел, въпросът е да се работи с тези хора, да се подкрепят да разширят знанията си - от създаването на идея и проверяването й в среда, свързване със средата, и намирането на решение. Свържеш ли се със средата е неизбежно да не намериш решение заради смесицата на поколения, на сектори, на истории и опит, които ще намериш там.  

Поставяме въпросите дали това е реалистично, дали е желано, осъществимо технически, физически и финансово, дали е дългосрочно и устойчиво... Оттам нататък как това се случва и дали, зависи от мотивацията на екипите. Най-добрите решения са на екипите, които се чувстват добре като екипи. Имали сме страхотни идеи, но не във всички случаи хората успяват да издържат като екип. 

- Това е процес. Ако някой от отговорите на тези въпроси е "не", виждаш какво можеш да промениш, така че да стане "да". Процесът върви по всяка една от тези колони, докато осигуриш оптималния модел. Разбира се, никога не знаеш какво ще се случи, но можеш да прегърнеш това, че нещата са динамични и светът се променя, т.е. да направиш идеята си такава, че да не е чуплива от самото начало.

- От една страна е така, но от друга – всяка организация има пълната свобода да си устрои работната среда така че да не стига до там. Ако работят само по европейски проекти, е напълно възможно да са напълно прегорели (бърнаут), обаче ако я има искреността и автентичността в лидерството и екипа на една организация за това да отговаря на горящите нужди на хората, а не на бюрократите, които дават парите – тогава няма такъв проблем, защото резултатът се вижда моментално. Въпрос е на създаване на модели, които работят много по-бързо. 

Не мисля, че НПО е добро обобщение, защото голяма част от организациите са вече много хибридни, но в България няма юридически статус, който да отразява това. Имат и стопанска дейност, и доброволческа, някои пък изобщо не са НПО, а са си абсолютен бизнес. Юридическата реторика в момента не отразява истината в това отношение, та когато говорим за такива организации – достатъчно е те да са автентични и да посрещат истинска нужда. Това няма как да не се отрази на удовлетвореността на екипа и да не се забележи. Ако обаче отговаря само на някакви нужди на донорите, на бюрократите, на политиките като цяло – тогава е трудно. 

- Да, разбира се, това е трудна тема, но това е бавен процес, защото много милиони бяха откраднати в началото му. Той не че е просто бавен, но там има ужасна контра енергия на българската политическа класа, която се изхранва от тази маргинализация. Бавно е, и винаги е бавно, когато не се цели в правилната точка.

В случая правилната точка е смяна на политическата система и нейната представителност, за да не могат да бъдат използвани по този начин тези хора – да няма бедност, да бъдат овластени, независимо от какъв етнос са. Не мисля, че само на роми се купуват гласовете, но ако всички са овластени и това бъде променено, няма да има никакво значение кой от къде е и какъв му е етносът. Не може да очаква настоящата политическа система, че това ще продължава вечно – че ти ще мачкаш едни хора, ще ги държиш в хронична бедност и ще насъскваш едни срещу други хората, за да можеш да си храниш политическата лакомия и т.н.

- Донорите не са винаги бизнеси, има различни начини. Но според мен е абсурдна идеята социалното предприемачество например просто да стане част от политиката за социално-корпоративна отговорност в маркетинг отдела на някоя голяма корпорация, просто ей така. Защото има много силна ценностна система и обикновено – визия, която стои зад един социален предприемач, която не може да бъде много лесно влята в каквато и да е CSR политика. А това се случваше досега. Тези политики са затова – да се съобразяват с маркетинга, но става много по-интересно, когато големите бизнеси започнат да виждат себе си като инвеститори в социално въздействие, а не като даващи в корпоративно-социална отговорност. Когато една голяма бизнес организация е искрена в желанието си да бъде инвеститор в социално въздействие, това трябва да стане по съвсем различен начин, няма как процесът да се води от маркетинговия отдел, а само от мениджмънта. 

Финансирането може да бъде и от частни фондации, от различни индивидуални донори, също и от държавата. Дори и Световната банка дава пари за социално предприемачество, особено за Африка в момента.

Но има един огромен въпрос, по който ние работим от миналата година много активно – какво означава етично финансиране. На гости ни бяха партньорите ни от Банка "Етика" - единствената банка, която има 7000 членове, не клиенти – те решават на общо събрание в какво ще инвестира банката и накъде отива. За такава партисипативност говорим, за каквато ние се борим. За съжаление всички подобни етични банки в Източна Европа са под огромен политически натиск. Една такава се опитаха да разработят в Унгария, но може би вече е затворена, в Словакия също. 

Ние работим по въпроса, но как създаваш финансов инструмент, за да овластиш контрастатуквото? Подобен инструмент трябва да е хибриден – да има инвестиционна част, която инвестира в социални предприятия от които се очаква действителна възвръщаемост; да има една част, която е за инвестиране в социално въздействие – т.е. възвръщаемостта да не е непременно финансова, и една трета част – изграждането на капацитета и обучението на всички тези екипи и хора, да вървят напред. Надяваме се до две години да успеем да направим подобно нещо и тук. 

Много силно навлиза тази култура в България, да. В последната година и половина има бум, вече започва да си има наратив и история, конкретни личности, които са част от тази възраждаща се екосистема. Смятам, че до пет години тук ще е изключително интересно за зараждането на такива модели, а също и в цяла Източна Европа.