Веселина Николаева, фотограф: Снимам това, което си отива завинаги

Веселина Николаева, фотограф: Снимам това, което си отива завинаги

© Портал Култура



"Дневник" препечатва със съкращения от портал "Култура" интервю с фотографа Веселина Николаева, носител на наградата "Сребърна камера" на Canon. Най-новият й фотопроект "Градина", сниман в столична ромска махала в Орландовци, ще бъде представен тази неделя на "Фотофабрика". Изложбата ще бъде открита на 18 септември от 18 ч. в галерия "Малките 5" на ул. "Хан Крум" 3 в столицата в присъствието на авторката.


Веселина Николаева (www.vesselinanikolaeva.com) (р.1976) е наративен фотограф, завършила е Академията в Утрехт, Холандия, по-късно е преподавала там. Тя е първата жена, получила наградата "Сребърна камера" наCanon. Автор е на пет авторски книги - Baba (2004), School №7 (2006), Simply a Line (2009), I’m good I’m great I’m wonderful (2013) и Yesterday when I was little (2014), които са показвани в много международни изложби и фестивали.


Веселина Николаева беше в София през юли, за да проведе работилница за визуално разказване на истории в рамките на Международната лятна академия по креативно мислене и дизайн процеси Know-How/ Show-How, инициатива на Фондация Know-How, Амстердам и Фондация Бюро Култура. Преди това тя изнесе лекция "Слушай своя обект, камерата сама ще улови историята" в НХА – за връзката между обекта и камерата в документалната фотография.




Откривам Веселина Николаева в ателиетата на Националната художествена академия, заобиколена от студенти и млади хора, които правят последни редакции по текстовете и снимките за изложбата, с която ще завърши работилницата.


Всеки ваш проект включва фотография и текст. Някои от историите, които разказахте, имаха силата на разкази. Не се ли изкушавате да работите само с думите?


- Много пъти са ме питали това. Разказите винаги са ми харесвали и това как живеят, когато се предават във времето и между хората. Може би просто съм намерила фотографията като своя начин на изразяване и мисля, че думите ми ще бледнеят. Когато имам текст, често работя по него със сестра си, с която имаме много силна връзка и споделяме идеи. Това може да се види в книжката Yesterday when I was little, която беше общ проект. Допускам, че може би ще дойде и такъв момент, в който ще се обърна към думите. Защото пътищата на творческото изразяване също се променят. Нямам представа. Не мисля, че съзнателно търся всеки път различна форма. Търся формата, която най-добре ще подхожда на конкретния обект.


Как стигнахте до идеята за документалната фотография?


- В началото дори не знаех, че ще уча фотография. Когато заминах за Холандия, знаех, че искам да уча изкуство. Снимала съм само с малките апаратчета на родителите ми. Това, което си спомням, е, че почти никога не ме е интересувал резултатът. Самият факт, че съм в гората, че ще снимам сестра си, ще снимам плевнята, самата работа и времето, което прекарвам зад фотоапарата, самото преживяване и този момент на търсене и намиране, са хиляди пъти по-ценни от резултата. Когато бях на 19 години, мислех да кандидатствам фотография в НАТФИЗ, но процесът там се разминаваше с моите представи. Може би търсех вдъхновение, което не успях да намеря, и затова се насочих към Холандия. Първата година учих език и през това време получих един стар Канонза рождения си ден, по-късно се записах на курс по фотография за съвсем начинаещи, за да видя дали не се самозалъгвам, защото понякога имаме желания и фантазии, но трябва да имаме и обратна връзка. Беше доста стряскащо, когато правех съвсем различни неща от това, което трябваше, а преподавателят винаги ме посочваше като най-добрия пример за най-лош фотограф.


Това не е ли обезкуражаващо за първи стъпки?


- Да, но въпреки всичко реших, че ако някой не поиска, винаги отговорът ще е "не". А ако поискаш, може да получиш и отговор "да". Първата крачка трябва да е моя. Пък и на деветнайсет години имаме някаква безразсъдна смелост да експериментираме. Да пробваме – пък ако стане, стане. Затова съм и безкрайно благодарна на родителите ми, които са ме подкрепяли дори в моментите, в които не са ме разбирали. И така, приеха ме в Академията – започнахме трийсет и осем човека и завършихме четирима. Може би ни приемаха на базата на някаква наченка на талант, която имахме, а такива хора има много. Въпросът обаче е, че след това талантът е десет процента, а работата става деветдесет процента. Предварителните проучвания, подготовката за работа отнемат много повече време, отколкото самото снимане. А много хора бързо се демотивират. Представете си какво се случва, когато четири години работите върху един проект – ще има толкова сривове и колебания.


Кой е проектът, върху който сте работили най-дълго?


- Четири години продължи работата върху проекта за границите – Simply a line. Започнах през 2004, а публикацията беше едва през 2009 г. Сниман е през различни периоди, беше свързан с много проучванията, много бавно получих разрешения от Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи, много дълго време чаках за информация. По-късно пък стана ясно, че информацията, която получих за четене, всъщност нямам право да я използвам и да я представя.

Какво дава този вид наративна фотография? Учи на по-добро вглеждане в себе си? На търпение?


- Много неща разбрах за себе си чрез този проект – за времето на родителите ми, за липсата на избор, за ограничаването и всички неща, които капсулират един човешки живот. Имах нужда от изследването на границите, включително и собствените. Беше интересно в материалите, които четох да науча как са се вербували агентите тогава, как са се използвали като форма на натиск компрометиращи факти за семействата – че този човек има избягали роднини в чужбина, например, за да се упражнява натиск върху него, за да го накарат да стане доносник.


Това съществува ли в писмен вид? Като някакъв наръчник как да се вербуват агенти?


- Да, има го. Има пример за български граничар, който е приел писалка от свой колега – турски граничар, и с това се превръща в предател на държавата и е хвърлен в затвора. Аз мога да разбера как тези граничари се засичат постоянно, минават по едни и същи места, познават се и идеологията няма място в тези чисто човешки взаимоотношения. Открих за себе си онова, което ми трябваше. Затова казвам, че човек тръгва към всеки проект воден от личното си любопитство. Моята мотивация съм си аз самата. Не нещо, което се случва сега, и имам 24 часа, за да го отразя в новините. Аз не съм ограничена в актуалността. При мен актуалността не е водеща. Но да, има проекти, които се припокриват с определен обществен интерес. Примери за това са проектът 1300 г в подкрепа на една кампания: "Децата ни не са биологичен отпадък" или Sleeping gold under the Red Mountain за най-голямата златна мина на Балканите и екологичните последствията от извличането на ценните метали в открит рудник. Но личният и общественият интерес се припокриват. Първопричината съм аз и това е нещо, което осъзнах много рано, още докато бях в академията. А това е много важно, защото там цялото образование изглежда по друг начин.


Как по-точно? Кое беше различното от тук?


- Там образованието е насочено навътре. Като казвам навътре – самото преподаване те кара да се вгледаш в себе си. Може би затова и първите ми проекти бяха толкова автобиографични, толкова фиксирани върху България: BABA, Simply a Line и School №7. Учейки в Холандия и поради създалата се дистанция, можех много по-трезво да виждам някои неща за България, които докато си вътре, не се виждат толкова ясно. Освен това когато си различен, ти се замисляш за себе си и собствената си идентичност. Когато си като всички останали, тогава е лесно – няма никакво дразнение, няма никакви притеснения


Просто няма конфликт.


- Точно така. А тези вътрешни конфликти са искрите, от които, ако човек започне да ги изследва, може да се стигне до някъде. Ето, хората тук, в този уъркшоп, за няколко дни изминават дълъг път – тръгваш първоначално с някаква идея, която претърпява такава неразпознаваема метаморфоза към края. Но това е съвсем присъщо на творческите процеси – да вървим без да знаем точно къде ще стигнем.


Веселина Николаева, фотограф: Снимам това, което си отива завинаги

© Веселина Николаева


Излиза, че фотоапаратът е само инструмент, на който не трябва да се отдава голямо значение. Вече не говорим за отношението човек – камера, а за отношенията на човека от едната страна на камерата с човека от другата. Как работите с хората, които снимате?


- Като за начало винаги работя сама. Понякога влизам в ролята на антрополог. Например в проекта за 7-о училище, който снимах през учебната година 2004-2005. Повече от два месеца в началото не използвах фотоапарата, просто говорех с учениците, за да им дам възможност да свикнат с мен. Друг път заемам малко ролята на историк. Но винаги работя сама, защото така много по-лесно мога да си създам добри взаимоотношения с човека, когото снимам. Опитвам се да се напасна към него, да го предразположа. Представете си колко по-сложно ще е, ако сме по-голям екип и груповата динамика играе роля във взаимоотношенията ни. Освен това аз винаги импровизирам. Пък и не стоя зад фотоапарата. За мен това е много важно. Аз съм по-скоро до фотоапарата.


Как избягвате режисирането?


- Когато си говорим или когато се виждаме много често, ние се опознаваме. Не бих казала, че се сприятеляваме, но се опознаваме и това първоначално стягане, което го има в началото, престава да съществува. Човек просто се отпуска. Искам да кажа – случва се скуката. Аз си настройвам фотоапарата дълго, човек се уморява да позира. Успявам да си говоря непринудено с хората. Имам само искреното си любопитство към хората и тяхната история, а искреността е единственото нещо, което им трябва. Нали знаете, когато някой ви пита нещо, но не ви слуша, когато му отговаряте? Това е нещо, което се усеща. Фалшът се усеща. Затова аз ги въвличам в процеса, обяснявам им защо е важна за мен тази снимка, защо е важно за мен тази книга да се напише, тази история


Опитвате се да ги привлечете като партньори, да бъдат активна страна, а не просто обект?


- Да, точно. Защото аз имам лек конфликт с откраднатия момент. Нали знаете, когато някой е сниман в такъв откраднат момент?


Не работят ли така повечето фоторепортери?


- Да, това е съвсем легитимен начин на работа. Стоят и дебнат момента, който им харесва. Да, това е в реда на нещата. Но това не е нещо, което мен ме интересува. Мен ме интересува какво се случва, когато аз си говоря с човека. Снимката ще се получи тогава, когато и двамата са дали нещо. Аз изхвърлям много портрети просто защото с човека отсреща не сме се сработили.


За тези четири години, когато се снимали на границата между България и Турция, например, сте направили хиляди кадри. Колко остават после? Десет? Двайсет кадъра?


- Няма верен отговор. Зависи каква е формата. Зависи дали ще се публикува в интернет, списание, книга, защото всички тези форми налагат определени ограничения. Наистина няма верен отговор. Но само около 10-20 процента от това, което е направено, ще бъде показано по-късно. И това е ОК. Защото много често има фотографии, които са силни сами по себе си, но когато започне да се подрежда визуалната история, те не могат хомогенно да се смесят. Те дебалансират историята. И тогава, колкото и да са ми любими тези снимки, няма как


Отпадат най-добрите снимки? Тези, които могат да разкажат историята само с един кадър?
- Особено тези! Тези отпадат още на първа селекция!


Някой би казал, че това е кощунствено. Хората цял живот търсят съвършения кадър!


- Не, това е свързано с егото. Ние всички искаме да имаме уау-кадъра. Но разбирате ли, тези фотографии са много лесни. Направете хиляда снимки и уау-кадърът ще бъде един от тях. Да направите разказ в снимки – е много по-трудно. Уау-кадърът е най-лесното нещо. Това са разпознаваемите клишета доста често. Фотографът, при който карах стаж – Вилен Дийпрам, казваше, че когато прекалено много хора започнат да харесват една снимка, нормално е да започнеш да се съмняваш в качеството й.


Как е свързана фотографията с егото? За да застанеш зад камерата, не трябва ли да си се отказал от него? Да станеш невидим, да минеш от другата страна


- О, не, разбира се. Всички хора, дори да не сме фотографи, искаме да бъдем харесвани. Предпочитаме да направим нещо, с което ще ни харесат, отколкото да направим нещо, с което няма да ни харесат. Това е фундаментален човешки избор. Но за мен това, което правя, е много свързано с мен самата. Външната оценка не ми влияе толкова много. Не е ли това най-важната задача в живота ни – да разберем себе си? А всичко останало е процес. Дали ще е фотографски процес, процес на рисуване, каменоделски процес или нещо друго – това е нещо вторично. Най-важното е човек да опознае себе си, а цялото това желание да бъдем харесвани много замъглява това, което виждаме. Затова ми беше малко смешно, че едно от момичета от уъркшопа вчера ми каза: "Ама, ти избираш всички снимки, които са провали. Ти винаги се хващаш за снимките с дефектите". Но не са ли дефектите онова, което отличава тези снимки от другите, на които окото ни се е наситило?


А дали това не е някакво нормално следствие – хората години наред търсят съвършения кадър, дали сега историята на провалите не е по-интересна?


- Аз дори не мога да разбера защо всичко трябва да бъде в тази градация – най-добрата снимка, най-съвършеният кадър, най-хубавият Нашето общество е стигнало до такава екстремност, че не вижда нищо повече от "най". Ние сме прескочили и хубавото, и по-хубавото, и сега се интересуваме само от най-най-хубавото. А така се създават тази пластмаса и фалш на всичко. Така се създава изключително много фалш. И тук не говоря само за България – навсякъде в обществото има изключително много фалш. Има много силна градация на екстремизъм, на емоции. Има много голямо ускоряване, исторически. Може би защото сме свидетели в момента как сега се създават истории, ние не можем да усетим средните тонове.


Веселина Николаева, фотограф: Снимам това, което си отива завинаги

© Веселина Николаева


А младите хора усещат ли ги?


- Когато дойде млад човек, който търси своя начин на изразяване, той е изключително чуплив. Много внимателно трябва да подхождаме, дори да имаме критика, тя трябва да бъде конструктивна. Това, което ме натъжава в обществото, е колко е изострена анонимна негативната емоция. Критиката е винаги добре дошла, но когато е конструктивна. Иначе тя не може да надгражда. Иначе тя ще ни блокира, ще ни демотивира и ще ни разколебае. Аз критикувам постоянно. Но това е позитивна критика. Покажете слабото място, но кажете и как това може да се развие. Малко е усилието, което трябва да се положи, за да станат нещата по-добри. Аз винаги казвам – по-малко страст, повече добро образование!


По-малко страст, повече добро образование? Как само звучи!


- Това всъщност се използва в психологията, в семейните отношения. Искам да кажа, че всичките тези емоции са толкова неконтролируеми. Хубаво е човек да се вдъхновява от своите емоции, въпросът е да не ги пуснем като някакви диви коне и да не знаем какво се случва.


А как разпознавате своите теми, кога си казвате – да, точно това искам да правя през следващите една, дори две или три години?


- Нямам формула. Често процесът е интуитивен. Има теми, които бавно узряват, или други, които поради стечение на обстоятелствата намират сами излаз. Не от всяка тема, по която работя, ще излезе проект, който мога да завърша. Проектът често се появява дълго време след като снимането е приключило.


Върху какво работите в последно време?


- Сега работя върху една история за Орландовци – започвам неудобен разговор за маргиналния живот в една циганска махала, за срещата на идеала с реалното, на културата в културата и на желанието с неизвестното. Инсталацията, която ще покажа на фотофестивала "ФотоФабрика", който ще се състои за пореден път през септември и октомври в София, ще бъде все още суров процес, защото аз продължавам да снимам всяка седмица. В момента търся най-точната форма за това представяне.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (24)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на 12345
    12345
    Рейтинг: 530 Неутрално

    Отблъскващ политкоректен мултикулти буламач. "Наративен" фотограф, като дете снимал плевня в българско село, после попил евротолерастките ценности в хоморая на Европа (Холандия), после снимал роми в Източна Европа и хоп - награда. Следва обилно медийно отразяване.

  2. 2 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 11031 Неутрално

    Интересно интервю. С доста от споделеното не съм съгласен, но съм лаик в сравнение с нейното образование.
    - кадърът на живота ти - да бъде премахнат
    - разкарай спонтанността
    Доста е спорно, но по-скоро тя търси маратон, а не спринт

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  3. 3 Профил на niko_tin
    niko_tin
    Рейтинг: 418 Неутрално

    Веселина Николаева, фотограф: Снимам това, което си отива завинаги
    ***
    Трупове ли бе Веселке?

    Ваш отец е дявола и вие изпълнявате похотите на отца си Когато говори лъжа говори свое ибо той е лъжец и отец на лъжа А как Аз истина говоря, не вярвате Ми
  4. 4 Профил на 4ort
    4ort
    Рейтинг: 3699 Весело

    След като снима това което си отива завинаги да не забрави да снима путинв рус и ББ.

  5. 5 Профил на Stavrogin
    Stavrogin
    Рейтинг: 775 Неутрално

    Най-яко е фотограф да почне да ти обяснява как прави изкуство...

    Отишло едно джудже при Веско Маринов за автограф и му казало: „Г-н Маринов, пораснах с вашите песни“.
  6. 6 Профил на Mark Twain
    Mark Twain
    Рейтинг: 425 Любопитно

    Поздравления за наградата, но у нас наградената тема е по-скоро антиреклама на Канон. Явно им липсва някой местен мениждър да ги светне.

    "Мисленето е най-тежката работа и това, вероятно, е причината толкова малко хора да я вършат." Хенри Форд
  7. 7 Профил на Cara Mia
    Cara Mia
    Рейтинг: 445 Неутрално

    Радвам се,че има такива талантливи и търсещи документални фотографи като Веселина Николаева!Поздравления за нея,а и благодарност към Дневник,че ни въведе в света на такъв творец!

  8. 8 Профил на stupid_american
    stupid_american
    Рейтинг: 418 Неутрално

    "Най-новият й фотопроект "Градина", сниман в столична ромска махала в Орландовци"

    Ето тук интервюираната загуби целокупен Ганю.

    Ганю знае: за циганите или нищо, или лошо, по възможност второто. Всеки опит да се хуманизират ромите, като в случая, бива посрещнат със съпротива от повечето българи.

    "Дясна Вена" през 2009: "Viva Chaves! Viva la revolución! Venceremos!" "Дясна Вена" през 2010: "Viva Fidel! Un gran, gran Hombre!" :D :D :D
  9. 9 Профил на stupid_american
    stupid_american
    Рейтинг: 418 Неутрално

    Инак госпожицата изглежда като доста мислещ и осъзнат човек.

    "Това, което ме натъжава в обществото, е колко е изострена анонимна негативната емоция."

    Не е ли права?

    "Дясна Вена" през 2009: "Viva Chaves! Viva la revolución! Venceremos!" "Дясна Вена" през 2010: "Viva Fidel! Un gran, gran Hombre!" :D :D :D
  10. 10 Профил на Stavrogin
    Stavrogin
    Рейтинг: 775 Неутрално

    До коментар [#9] от "stupid_american":

    ами права е, ама на кое е учудена, не всеки може да прави изкуство като фотограф и да работи това, което му доставя удоволствие за достатъчно пари, че да не се чуди как от 2 и 2 да направи 5 ...... смешно е когато някакви задоволени градски хора, изкарали късмет в живота, започват да говорят за хейта на останали нямащи същия този късмет и вадещи картофи от земята .....

    Отишло едно джудже при Веско Маринов за автограф и му казало: „Г-н Маринов, пораснах с вашите песни“.
  11. 11 Профил на stupid_american
    stupid_american
    Рейтинг: 418 Неутрално

    До коментар [#10] от "Stavrogin":

    Едва ли интервюираната е имала предвид точно селските хора, които вадят картофите. Айде стига оправдания: в този форум и в другите интернет форуми, всичките сме градски хора, изкарали късмет в живота, и въпреки това хейтът се лее изведро.

    "Дясна Вена" през 2009: "Viva Chaves! Viva la revolución! Venceremos!" "Дясна Вена" през 2010: "Viva Fidel! Un gran, gran Hombre!" :D :D :D
  12. 12 Профил на vankata1
    vankata1
    Рейтинг: 888 Неутрално

    [quote#9:"stupid_american"]Не е ли права?[/quote]
    Права е. Този живот можем да го живеем с взаимно уважение и когато даваме оценка, съвет, мнение да го направим тактично и с подкрепа. Вчера като служител бях на среща с шефа, на която той ми даваше оценка като наблюдател на моя среща с клиент. Обратна връзка един вид, обучение (коучинг). Стана в присъствието на неговия шеф, който пък му даде мнение за това какво той е видял в методът му на даване на оценка на служител.
    Моят шеф каза, че съм успешен и ме попита дали според мен съм пропуснал нещо и как бих провел следващия път срещата си с клиента по-добре. Аз отговорих. Накрая главния шеф ме попита какво според мен ми хареса и какво не ми хареса в начина, по който шефа обсъди с мен моята работа с клиента.
    В заключение главния шеф обясни, че не бива моят началник да ме критикува като повдига въпроса какви са били пропуските ми и как да ги отстраня, а да ме попита какъв е мечтаният от мен резултат от бъдещите ми срещи с този клиент. "Отворен" въпрос, отключващ позитивното ми мислене, показващ пълна подкрепа и вяра в способностите ми. Това е начинът на действие на успешните хора, на лидерите, на будителите както се казва на български.

  13. 13 Профил на Костадин Иванов
    Костадин Иванов
    Рейтинг: 2886 Неутрално

    До коментар [#8] от "stupid_american":
    Глупи, тази твърди, че снима неща, дето си отиват завинаги. При тази раждаемост да не поставиш циганите в червената книга?

    Еретик
  14. 14 Профил на _dan_
    _dan_
    Рейтинг: 572 Любопитно

    [quote#10:"Stavrogin"] ... смешно е когато някакви задоволени градски хора, изкарали късмет в живота, [/quote] Тази конкретно ся я спонсорирали, за да защитава точно определени каузи. Тук случайно хора няма, и не само това, ами и се дава трибуна в правилните медии. Защото и да си невероятен фотограф, снимките ти не са ли удобни за спонсорите - няма да се появят никога на кориците (или по страниците) на вестниците, и списанията.

  15. 15 Профил на bellend
    bellend
    Рейтинг: 332 Неутрално

    Втори материал в Д-к за ВН. Разгледах внимателно сайта ѝ. Соцреализъм, литература (твърде много "наратив" и твърде малко фотография), доста ниска визуална култура - или може би съзнателно търсена визуална контра/анти-култура. Или подобно на модерен художник иска да "забрави" как се прави фотография от зрял човек и да прави неща, които едно дете може да прави с фотоапарат?!

    Съзнавам, че с този пост (решително не ми харесва), може би допринасям за самочувствието и желанието на авторката да продължава в тази посока ("ако много ме харесват, има нещо гнило в това, което правя). Щом се намират институции, осигуряващи грантове (според публикуваното CV на сайта)...

  16. 16 Профил на stupid_american
    stupid_american
    Рейтинг: 418 Неутрално

    До коментар [#15] от "bellend":

    Забелязал съм, че се правите на разбирачка по всякакви дисциплини, било то допинг или фотография. Само не разбрах, след като си служите с определения като "ниска визуална култура", защо трябва да вярваме на вашите критерии, при положение, че сте анонимна форумка, а визуалната култура не е понятие, което е дефинирано с точни параметри, сиреч, използващият това понятие не може да се опре на някакви конкретни критерии, а разчита най-вече на авторитета си, а не да вярваме на госпожицата от статията, която само с това, че участва в играта със собственото си име, а не с псевдоним, вече е показала, че нейните критерии са много по-меродавни. Коя сте вие, всъщност, че да ви вярваме на определението за "визулална култура". Как сте доказала, че имате право да се изказвате по темата?

    "Дясна Вена" през 2009: "Viva Chaves! Viva la revolución! Venceremos!" "Дясна Вена" през 2010: "Viva Fidel! Un gran, gran Hombre!" :D :D :D
  17. 17 Профил на Бегемот
    Бегемот
    Рейтинг: 470 Неутрално

    колко негативни коментари от хора, за които бас държа, че не знаят какво е авторски труд

    панелки, простотия и доволство -> сбъднат соц реализъм.

    Ако можеше и да се огради с една висока ограда цялото това цинично битие, защото се вижда, че гледките отвън не водят до позитивни състояния на природонаселиението, а пък и е кошмарно грозно за гледане отстрани ))

  18. 18 Профил на bellend
    bellend
    Рейтинг: 332 Неутрално

    До коментар [#16] от "stupid_american":

    Доста са Ви занижени критериите (от типа на "ами тя е интервюирана", "дават я по телевизията" и пр.). Ами вижте сайта ѝ, мисля, че доста неща там ще са по силите Ви. После се поровете из Flickr и други специализирани сайтове за сравнение. Не ми харесва смесването на визуални с невизуални изкуства, но вкарайте в браузър narrative photography и вижте, какъв е стандартът поне на технически умения днес, за визия няма да говорим.

    Колкото до другото, имам си интереси извън основните дейности: тенис и визуални изкуства. Имам и известна практика и умения в тези области.

  19. 19 Профил на stupid_american
    stupid_american
    Рейтинг: 418 Неутрално

    До коментар [#18] от "bellend":

    Госпожо, или квото сте там - от участието ви във форума знам само, че вашите интереси са предимно в сферата на антиамериканизма и про-путинизма. Що се отнася до "постиженията" ви в областта на тениса и визуалните изкуства, там все още предстои да ни убедите, че сте капацитет. Интересно ще е да видим вие какво сте създала в областта на визуалните изкуства. Разбира се, нямам илюзии, че това ще се случи. Амплоато на анонимен критикар е много по-комфортно от това на творец, нали така?

    "Дясна Вена" през 2009: "Viva Chaves! Viva la revolución! Venceremos!" "Дясна Вена" през 2010: "Viva Fidel! Un gran, gran Hombre!" :D :D :D
  20. 20 Профил на Stavrogin
    Stavrogin
    Рейтинг: 775 Неутрално

    До коментар [#12] от "vankata1":

    яко са ти натъпкали главата с корпоративна култура, това са клишета за позитивното мислене .......... бягай далеч, за да не завършиш като поредния прекланящ глава пред "гениалните" презентации на Стив Джобс

    Отишло едно джудже при Веско Маринов за автограф и му казало: „Г-н Маринов, пораснах с вашите песни“.
  21. 21 Профил на Бегемот
    Бегемот
    Рейтинг: 470 Неутрално

    До коментар [#19] от "stupid_american":

    спорът с плебс не води до просветление

  22. 22 Профил на Мерудия
    Мерудия
    Рейтинг: 290 Весело

    Снимане на циганска махала е най-изтърканото клише,но се "продава"добре. Там с превръзка на очите да снимаш,пак ще имаш живописен кадър и кахърни\усмихнати роми..е,и? Единствената оригинална изложба по темата показваше млади лекари и медиц.сестри -роми и тяхната семейна среда. Иначе ми допада критиката й към обсесията за перфектния, неповторим кадър и желанието да блеснеш

  23. 23 Профил на bellend
    bellend
    Рейтинг: 332 Неутрално

    До коментар [#19] от "stupid_american":

    "Амплоато на анонимен критикар е много по-комфортно от това на творец, нали така? "

    Смея да се причисля в категорията "просветени любители". Т.е. мисля, че разбирам, как се конструират точки в тениса, фотографии, картини и пр.

    А Вие в каква категория попадате? Мисля, че не сте додрапали дори до intellectual-yet-idiot class, но пък вече сте арбитър на вкуса.

    За останалото - придържам се към либертарианството, т.е. попадам в това, което г-жа Клинтън, God bless her, великодушно квалифицира като (Les) Deplorables и Irredeemables.

  24. 24 Профил на Лео
    Лео
    Рейтинг: 1313 Неутрално

    Ура, най-после да прочета "работилница" вместо "уъркшоп".





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK