© Анелия Николова
Немският писател от български произход Илия Троянов е роден през 1965 г. в България, но през 1971 г. семейството му бяга в Западна Германия, което се оказва началото на едно дълго пътуване. У нас той е известен най-вече с филмирания си роман "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", но живее и пише от Найроби, Мумбай, Мюнхен и Виена и от пътищата на Индия, Арабския полуостров, Африка и Северна Америка, където върви в стъпките на известния английски пътешественик сър Франсис Бъртън. Автор е на многобройни пътеписи и книги, сред които романа за Бъртън "Събирачът на светове", документалната книга за българския преход "Кучешки времена" (преиздадена у нас като "Революция менте"), публицистичната "Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права" (в съавторство с Юли Це).
На 27 септември Троянов представи в София най-новия си роман "Власт и съпротива", който разказва за последните 70 години от българската история с изповедите на двама герои: политическият затворник и дисидент Константин и преследвалия го офицер от Държавна сигурност Методи. Книгата, базирана на архиви, писмени и устни свидетелства от това време, бе сред 20-те заглавия, предложени за немскоезичен роман на 2015 г.в Швейцария, Австрия и Германия.
Издателят нарича "Власт и съпротива" романът на живота ви. Разкажете за работата си с архивите, срещите си с живите свидетели. От колко време работите над книгата?
- Роман на живота ми е в смисъл, че 20 години се занимавам с тази тема. Завърнах се през декември 1989 г. и имах много живи впечатления от събитията тогава. Няколко неща ми станаха ясни: едното е, че няма истинска промяна, а другото, че много от най-интересните биографии, хора от съпротивата, хора, които са имали изключително смел, достоен и твърд живот, бяха изолирани от обществото. Не им се даваше отзвук в медиите. Като погледнеш техните публикации, повечето са самиздат.
Имах срещи поне с дузина, ако не повече от тези личности, които са лежали в лагери и затвори. Освен това през 2007 г. направих един документален филм за немската телевизия ("Напред, но нека никога не забравяме. Балада за българските герои" по ZDF - бел. ред.) Наех един автобус и посетих Белене заедно с около 50 души, които са били затворени там. Беше изключително интересно за мен като писател да съпреживея това. Някои се завръщаха за първи път. Освен това част от тях ми предоставиха и досиетата си от Държавна сигурност.
Впоследствие започнах да търся контакти с бивши офицери от ДС, тъй като ми беше ясно, че трябва да покажа и двете страни. Книгата е базирана на изключително дълбоко проучване на въпросите, които засягат тези две големи теми - власт и съпротива.
© Анелия Николова
Беше ми нужна и дистанция, за да започна да пиша романа. За разлика от документалния или научен труд, когато човек пише роман, по моя опит, се нуждае от време.
Събирателни образи ли са двамата ви герои - съпротивляващият се затворник Константин и преследващият го офицер от ДС Методи? Прототип на героя ви изглежда е анархистът и дисидент Георги Константинов.
| Анархистът Георги Константинов е затворен едва 19-годишен заради взривяване на паметник на Сталин през 1953 г., само смъртта на диктатора позволява вместо смъртна присъда да получи следващата най-тежка - 20 г затвор. Излежава 10 от тях в най-тежкото откъм репресии време, но след излизането си продължава да бъде преследван и в началото на 70-те успява да избяга във Франция. Там работата на службите над него продължава. След промените се връща в България, където води дълги дела за достъпа до данните, събирани за него от ДС, които първоначално са му отказани. През 2007 г. е предложен от лидера на СДС Петър Стоянов за член на Комисията по досиетата, но не е допуснат от сегашните служби, отново заради етикета в архивите им "терорист". Оказва се, че досието му съдържа 50 тома и започва от ранното му юношество. Автор е на много книги, сред които "Възможна ли бе съпротивата срещу Държавна сигурност", "Емигрантски спомени", "Напред и ако пътят води към Голгота" и др. |
- Използвам биографиите на мнозина личности, събирам ги в един герой, но очевидно в случая на Георги Константинов, който е мой чичо, имам много по-интимен достъп до мисленето му. Той може би отговаря за 50% от този образ. С останалите също съм разговарял често, на дълго и на широко.
Как склонихте офицери от бившата Държавна сигурност да говорят с вас?
- Години на ред никой не искаше да говори с мен. Но с времето тези хора се успокоиха, защото престанаха да се страхуват от последиците на своите престъпления. Разговорите с тях са интересни не с нови факти, а с психологията си. Може да звучи банално, но не е несъществено - всеки иска да изглежда пред себе си като добър човек. Затова изработва легитимация на живота си, маска, сякаш отива в телевизията и му слагат пудра. Сякаш отваряха куфар с реквизит и се гримираха пред мен.В голяма степен това беше изворът за фигурата на Методи, който е лишен от лоша съвест.
Целта на този герой бе да се обрисува нормалността на злото. В световната литература то често е пресилено, мефистофелско,гений на злото. Това според мен не отговаря на средния служител на системата в тукашната диктатура, а едва ли и в други. Интересно бе да изградя образ на злодей със свои схващания и мотивация, по-комплексна от простото осъждане.
Срещнахте ли в разговорите си с офицерите някаква форма на съжаление?
- Не. Нула. Обратното - чувстват се напълно оправдани пред себе си.
По заглавието книгата на Георги Константинов, възможна ли беше съпротивата срещу ДС?
- Мисля, че романът го доказва. Но доказва и нещо много по-съществено, а именно, че онези, които са били в съпротивата, са били свободните хора. Значимият и радикален според мен момент е, че те се чувстват по-свободни в затвора, отколкото населението, което живее в една система - всеобщ затвор.
Много неточно се използва думата жертва. Може би забелязахте, че аз не я ползвам, защото всички тия хора никога не са се самоописвали като жертви, а са имали чувството, че са противници в една борба, и не е много ясно кой е победил в нея, защото те не са позволили системата да ги пречупи. Въпреки че са жертвали здраве, живот и години на свобода и лично развитие, те смятат, че това е било не само нужно и оправдано, но и смислено.
Ако искате съвсем радикално да съпоставим двете позиции, нито едната, нито другата има каквито и да е съжаления за станалото. Това е интересен психологически момент.
© Анелия Николова
Следва ли тогава, че за тях годините след 1989 г. са по тежки - когато в отсъствие на явна цензура и репресия делото на живота им не е достатъчно признато?
- След 1989 г. - няма официални числа, но близо 2-2,5 млн. българи са напуснали страната, най-вече млади хора. Броят на емиграните в други бивши социалистически страни е по-нисък. В онези страни от бившия блок, където има някакво горе-долу критично разглеждане на миналото - има много изследвания по въпроса - има по-малко мафия, по-малко олигархия, по-малко корупция. А там, където този процес почти не е започнал - България, Румъния, Украйна, Русия, имаме това, което днес се нарича олигархия. Континуитет на стопанските и финансови позиции на някогашния режим.
Фактът, че нямаше никаква сериозна промяна през 90-те не беше неизбежен. Ако имаше достатъчно голяма съпротива през 89-а и годините след това, можеше нещата да се развият и по друг начин.
Там ли се коренят днешните ни проблеми, пропускът престъпленията на режима да бъдат ясно осъдени? Или слабата съпротива е нещо, което го съпровожда у нас отпреди? Питаме се защо у нас няма унгарски, чешки събития?
- Защото репресията на 50-те и 60-те години беше зловеща. Не всеки е твърд. А политиката на ДС, КГБ, на ЩАЗИ, бе да превърне всички в доносници - като гледате статистиката, почти във всяко семейство у нас е имало по един доносник. В Унгария имаше революция, да, но след 1956 г. също има заглъхване на гласовете. Безспорно в някои държави имаше повече бунт. Румъния и Албания сякаш са подобни на нас.
Има много моменти на пропуснати шансове - например 15 декември 1989 г., когато пред Народното събрание се бе събрала огромна гневна тълпа. Тогава политиците на прехода като Жельо Желев и други говориха за кръгли маси, мирен преход и т.н. Голям исторически въпрос е дали може да има кръгли маси и мирен преход с представителите на една зверска диктатура. Аз смятам, че доказателството е в България и съседните страни, където това доведе до пълна победа на старата номенклатура.
Да се върнем към романа. На мен ми е ясно, че в България се чете като една панорама на българската съвременна история, но интересно е, че в другите държави - в момента книгата се превежда на 10 езика - хората го четат като репрезентация на въпроса как се създава съпротива и какво е съотношението, много комплексното взаимодействие между власт и съпротива. Те взаимно се дефинират и действията на властта често зависят от това дали има съпротива. Когато тя е по-масова, често властта отстъпва.
Една забавна история - получих дълго писмо от читател във връзка със скандала във Volkswagen. "Като чета за него - пише той - йерархия, измама, валшификация, измама, корупция, никой не поема отговорност, никой не е виновен - това много прилича на българската комунистическа партия и система." Това е силата на романа, и затова избрах да не е научна или документална книга - чрез силата на структурата и философията да обрисува картина, приложима към различни моменти.
Категоричните и упорити гласове като този на чичо ви в България обаче сякаш са малко. Защо, според наблюденията ви и какво ги отличава от другите хора?
- Вижте, ние не знаем дали са малко. До ден-днешен няма нито едно сериозно изследване върху периода от 1944 г. до смъртта на Сталин. Комунистите идват на власт чрез Червената армия, но броят им в България е много малък. Как една военна окупация с много малка опора в населението става всемощна?
В тези години има много, много репресии, много убити. След 1944 г. част от вниманието бе прехвърлено върху разстреляните от Народния съд, но те в голямата си част не са били съпротива, те са пострадали в качеството си на представители на предишната власт. След като се разгледат всичките лагери, изселвания и репресии на този период бихме могли да кажем каква е била съпротивата. Иначе, философски погледнато, тя винаги е привилегия на малцинството.
А на другия въпрос: дълбоки убеждения, твърдост и липса на егоизъм. Схващане на живота към дълг към нещо по-голямо от самите тях. Независимо от тяхната позиция, защото ще забележите, че има хора с различни политически убеждения: от крайно десни, легионери, до анархисти, религиозни, нерелигиозни, републиканци, монархисти... Не политическото убеждение те води към съпротивата, а вътрешното схващане, че има нещо по-ценно от оцеляването.
Има ли ситуации, в които познатото оправдание на несъпротивляващите се "такива бяха времената" е адекватно според вас?
- Тук също е нужно едно сериозно изследване. Тази дискусия се проведе в Германия във връзка с нацизма и дълги години се твърдеше, че ако не си следвал законите и нарежданията, можеш да очакваш наказание. Че никой не очаква от теб саможертва. Но излязоха много интересни изследвания, които показват, че не е било така. Че е имало много случаи на хора, които са отказвали - например да разстрелват инвалиди или съветстки военнопленници. Това, мисля, е първият мит, който трябва да се разруши.
Точно преди няколко дни имах четене в дом за хора със сериозни психически и физически увреждания близо до Франкфурт. Притежателят на книжарницата ми разказа, че по време на нацизма там е прилагана така наречената "евтаназия". Какво са могли да направят лекарите, каза той, трябвало е да убият или да бъдат убити. А точно в този случай е установено, че онези, отказвали да изпълнят заповедите, са били разселвани, загубили са хубави постове, заплати. Но не са били убити.
Така че възможност за малка съпротива е имало - единственото, което е щяло да пострада, очевидно е кариерата. Времето е било различно, но изборът не е бил между пълен опортюнизъм и саможертва. По средата е имало много шансове донякъде да запазиш достойнство. И в романа има много примери за това как без да си голям опозиционер, може да не си предател.
Освен това хората винаги преувеличават нужната смелост. Моите родители избягаха по един вероятно опасен начин, но това не е акт на някаква неразбираема, херкулесова смелост. Когато живееш зле - а толкова хора след 1989 г. казаха, че тази система е разбила живота им - въпросът е в даден момент да събереш малко енергия и кураж и да кажеш, повече така не може.
