Хасан Бласим, писател: Илюзия е, че можеш да се затвориш в собствената си държава

© Юлия Лазарова

Хасан Бласим (р. 1973 г.) е иракски писател, автор на сборниците с разкази "Лудият от площад "Свобода" (една от десетте най-добри книги, преведени на английски за 2014 г. според Publisher's Weekly) и новоиздадената "Иракският Христос" - наградена с приза за чуждестранна литература на "Индипендънт" за 2015 г. Миналата седмица Бласим бе гост на Софийския литературен фестивал, за да ги представи - първото му завръщане в България, откакто преди 15 години прави четири опита да пресече нелегално границата й като бежанец от режима на Саддам Хюсеин и живее за кратко у нас. В Ирак завършва престижното и единствено в страната висше училище по кино - нещо, което разглежда като форма на писателско образование. Именно документалните му филми обаче го принуждават да бяга оттам. Пътуването му до Финландия, където намира убежище, продължава 4 години.

Кога написахте разказите от "Лудият от площад "Свобода"?

- По пътя от Ирак до Хелзинки. Включително и в София понякога, вечер след смяната в ресторанта. После във Финландия имах време да редактирам. Общо четири години.

Не знаех, че сте прекарали толкова време тук.

- Година и два месеца, около 2001 г. Работих в най-различни ресторанти. Бил съм черноработник във всяка една от държавите по пътя - Иран, Турция. Знаете, трябва да си платиш на трафикантите, за да продължиш.

Срещнахте ли в България хора, готови да ви помогнат?

- Зависи какво се разбира под помощ. По онова време в България нямаше никакви помощи за бежанци. Лагерът в София беше един и препълнен, така че ти даваха една хартийка и те пускаха да си ходиш. А къде - ти не знаеш езика, не познаваш никого. Започваш да си търсиш работа чрез други хора от арабски произход. Аз намерих в един сирийски ресторант. Но не работа като работа – това е робски труд, използват те докрай, защото знаят, че си беззащитен. Вечер спях в ресторанта. Спал съм и край НДК. Не е приятно.

В разказите ви действителните ужаси - атентати, отвличания, хора, затворени в камиони с дни без храна и вода, се смесват със свръхестественото, една по-позната форма на ужаса, която на този фон изглежда като детска приказка. Това ли е единственият начин да се разкажат и преживеят такива неща? И каква роля имаше пътуването ви за изобретяването на този жанр?

- Вижте, не съм започнал да пиша, защото съм преживял много трудности. Аз съм човек на литературата, занимавам се професионално и, разбира се, мисля за стил, за ритъм, за скучното и за новото в нея. Като тинейджър мечтаех да съм велик писател. Сравняват ме с Кафка и други западни автори, защото не познават арабски писатели, питат ме дали това е магически реализъм. Не, кошмарен реализъм е, казвам аз.

В арабския свят пишем и четем съвременна световна литература, така че съм повлиян от много неща, включително от киното. Когато пиша, обикновено гледам филми, не чета. Трудно ми е да говоря за писането. Често усещам историята вътре в себе си дълго време, преди да я напиша. Мисля я с месеци, докато я видя от началото до края, после сядам и за два дни е готова. Не съм от хората, които пишат и пренаписват, по-скоро страдам разказите си мислено.

© Юлия Лазарова

- Мога да ви кажа, но не знам дали ще го публикувате. От Би Би Си отрязаха тази част от разговора ни. Когато ние пресичахме през 2001 г., бежанците не бяхме във фокуса на медиите, както сега. Днес, когато унгарските гранични полицаи ритнат бежанец, го виждаме на телевизионните екрани. По наше време можехме да пресичаме само нощем. И когато войниците ви заловят, четири или пет човека, те са ядосани, защото будуват, накарал си ги да излизат нощем на студа и целият този гняв, комбиниран с расизъм, се излива върху теб. Турската гранична полиция също измъчва хората. Спомням си българската, защото на тази граница бях четири пъти. Единият път бяхме загубени, не знаехме къде сме, развиделяваше се, когато ни намериха. Подредиха ни на земята и половин час ни ритаха, смеейки се, сякаш е някакво забавление. После ни накараха да влезем в ледената вода. След това те изпращат обратно на турска територия.

Има и друга история, не знам дали ще я публикувате. Тежко ми е да си я спомням. Единия път бяхме с нигерийско момиче, тя имаше затруднения с ходенето, затова я носехме. Аз, един нигериец и един афганистанец. Заловиха ни и българските гранични полицаи я изнасилиха. Чувахме крясъците й от другата стая на помещението, в което ни бяха задържали.

Както и да е, на всички граници има изтезания. Турците, унгарците, сърбите също те мъчат, когато те хванат в нощта.

Как човек продължава да живее, след като преживее такива неща? Вие успяхте ли да простите?

- Разбира се, иначе няма как да продължиш. Простил съм и на полицаите, които ме измъчваха в Ирак. Не гледам на това като на лична трагедия - това е трагедия на цялото човечество, тя е наша обща. Естествено, каквото съм преживял, винаги ще нося със себе си. Но не си мисля, о, мразя България, мразя полицията, мразя онзи конкретен полицай. Както и иракският, той е част от цяла система - корупция, расизъм, ниско образование, произвол. Затова и се занимавам по малко с активизъм.

Ако се вторачиш само в собствената си ситуация, нищо не можеш да постигнеш. По същия начин литературата ми помогна да пресека границите. Казвах си, Хасан, това е роман, скоро ще свърши... Защото да минаваш границата е страшничко. На моменти трябва да съхраниш психиката си. Мен ме спасяваше литературата - през целия път от Ирак до Хелзинки носех със себе си една книга, "Паломар" на Итало Калвино. И днес гледам на нещата отчасти като фикция. Ти може да умреш, но голямата история ще остане.

Какво е основното ви послание като активист?

- Започнах заради последната голяма вълна бежанци. Но границите не са тема на днешния ден, те са философски проблем: в историята на човечеството винаги е имало големи групи хора, които се движат.

Границите са морален проблем. Тук често говорим за ценностите, с които се гордеем, но трябва да се запитаме те европейски ли са или капиталистически? Днес имам "бял" паспорт и мога да пресека всички граници. Да се снимам с бедните в Нигерия, да пътувам до Азия за секс с красиво младо момиче. Но ако съм от Нигерия, трябва ли да преплавам морето и да умра? За какви ценности говори това?

Във Финландия често четем съчувствени писания за децата, които умират по границите - да, тъжно е, но и малко двулично, защото точно границите ги убиват. Затова казвам на финландците - вместо да изпитвате вина, издайте на хората временни визи. Не им давайте социални помощи, нека се оправят в нашето общество на конкуренция и капитализъм. Да поработят за година или шест месеца, после да се върнат в страните си, после пак. По-човешко е, отколкото да ги караш да ходят милиони километри. Говоря за икономическите бежанци, не за онези, които бягат от война и преследване. Временните визи като първа стъпка към отваряне на границите.

© Юлия Лазарова

- Това ми е любима тема. Корените на европейските ценности са в древногръцката философия и християнството - и двете идват от изток. Гръцката философия е източна философия, повлияна силно от арабската, християнството го е донесъл Павел, един бежанец от Близкия изток. Илюзия е, че европейските ценности са нещо коренно различно: различни са условията на живот. Откак го няма Саддам Хюсеин младите иракчани слушат западна музика, гледат западни филми...

А разделението между държава и църква?

- Разбира се, че ни трябва. През 70-те Ирак и Афганистан бяха модерни светски държави, разровете се в интернет. Хората слушаха Ленън и Хендрикс, говореха за студентски революции. После дойде студената война. Това, което сега се случва в Сирия, наричаме втора студена война.

Ще ви кажа какво казват обикновените хора - Близкият изток е ивицата Газа на Европа. Територия, която не можеш да напуснеш. Понякога казваме, Боже, вземи целия петрол, та дано ни оставят на мира... Когато от 50 години те бомбардират в името на демокрацията, както в Ирак, е естествено религията да се завърне. Повярвайте, ако ги бомбардират всеки ден, финландците също ще станат религиозни. Днешната ситуация е резултат на дълъг конфликт между Запада и Изтока, чийто основен залог е богатството.

Кажете едно простичко нещо, което всеки може да направи в ежедневието си, за да помогне?

- Нека спрем с приказките за "различните култури". Това само налива вода в мелницата на страха и разделението. Да научим хората да не изпитват вина, а да се държат отговорно. Когато искаме да разкажем на децата за природата или българската история, ги водим в музея. Аз казвам, заведете ги на пазара. Разкажете им откъде идва храната, откъде е петролът за пластмасата в тази чаша, от коя гора е дървото за тази маса? Чудесно е да се бориш за спасяването на някоя финландска гора, но какво значение има, докато в Индия някоя фабрика бълва отрови в атмосферата? Не може да продаваш оръжието си на Изток и да не приемаш хората, които бягат от него. Мисълта, че ще си живееш в своята държава, изолиран от света, е илюзия.

Гордеем се с Европа - с постиженията й след Втората световна война, с равенството, правата на жените, мултикултурализма, грижата за природата... но виждаме, че с първите икономически удари неонацизмът надига глава.

В момента само белите хора имат човешки права. Кой взима големите решения? В Обединените нации - белите хора, в Световната банка - белите хора, в съда в Хага - белите хора... Разбира се, че можем да осъдим някой африкански президент, но Буш, който изби милион души?

Трябва генерална промяна в образованието, не само формалното. Светът вече не е "глобално село", а цял град. И може би за някого ще прозвучи крайно - всички езици, традиции и култури са прекрасни, благодаря ти, Ирак, благодаря ти, България! Но е време да изградим нова, световна култура, основана на разбирането, че всички сме свързани. Трябва поетапно да отворим границите. Защото какво ще кажем на климатичните бежанци, които скоро ще побегнат от потъналите си родини?

Стана дума, че на Запад съвременните арабски писатели са слабо познати. Препоръчайте няколко?

- Романите на Ахмед Садауи например са преведени на много езици. Има много големи жени писателки като Инам Кечачи... Много са, трябва да ви пратя списък.