Проф. Александър Хаджигеоргиев: Не е страшно да отидеш на психиатър, но хората не го знаят

проф. Александър Хаджигеоргиев, психиатър, завеждащ отделението по психиатрия в Медицински институт-МВР.

© Дневник

проф. Александър Хаджигеоргиев, психиатър, завеждащ отделението по психиатрия в Медицински институт-МВР.



В общия случай решението да отнемеш собствения си живот не е спонтанно, а е добре планирано и осмислено. По-често то се взима от психично здрави и високо интелигентни хора. Признаците за решението им може да проличат например ако започнат да се интересуват и да говорят повече за философия, екзистенциални теми, култове и секти или другата крайност - да се потиснат и затворят. Подсказки са и всякакви несвойствени дейности - да пропушат, пропият, да се държат грубо с околните, също и ако изведнъж започнат лесно да се разделят със скъпи лични вещи.


Какво може да направи човек, ако забележи тревожни сигнали за депресия или загуба на смисъл на живота у свой близък? Как да намери подходящ специалист и какво е нивото на психиатричната помощ в България? "Дневник" разговаря с проф. д-р Александър Хаджигеоргиев, началник на психиатричното отделение в Медицинския институт на МВР. Той посочи характеристиките на хората, мислещи за самоубийство по време на журналистическо обучение в рамките на националния проект за подобряване на услугите за психично здраве в България.


Проф. Хаджигеоргиев, какви пациенти попадат при вас в института на МВР? От какво страдат най-често българите и имаме ли някакви специфични психични проблеми сред населението ни?




- Като във всяка отворена болница при нас попадат всякакви случаи. От доста години няма някаква особеност в МВР болница, която да я прави по-различна и да има филтър за определени пациенти.


Психиатричните болници и отделения са обикновено от закрит или открит тип, като в закритите се лекуват хора с остри психози, с рисково поведение, които могат да избягат или да се опитат да се самоубият – там съответно наблюдението е по-сигурно и по-добре организирано. В отделенията от открит тип се лекуват хора с леки патологии – леки депресии, неврози и по-рядко хора със зависимости, защото и за тях се изисква по-строга дисциплина.


Нашето отделение е отворено за лека патология – това, което се нарича малка психиатрия или гранична психиатрия. Например неврозата е от този вид проблеми и тя не е заболяване, а някакво недобро, неефективно справяне на човека с реалността и живота си. Лека депресия пък означава депресия, при която няма или поне не се вижда риск за самоубийство и няма нужда от специално наблюдение и контрол над пациента. Има също и вариант да се приемат хора с малко по-тежки психози, обаче с придружител.


По принцип този модел е малко порочен, защото невротиците не трябва да лежат в болница, те не са болни хора. От друга страна, има един висок процент сред тях, на които това им харесва и наистина им помага. Харесва им, защото им дава нещо, около което могат да се структурират, хората с бели престилки им действат успокояващо, нещо им се прави – дават им се лекарства, а страдащият човек обича нещо да му се даде да глътне, което си е вид магия.


Според статистика, цитирана от шефа на Националния център по обществено здраве, повече от половината хора с психични заболявания научават за проблема си направо в болницата, след като получат криза. Как си го обяснявате – защо не търсят помощ навреме?


- Точно така е, съгласен съм с това наблюдение. Случва се, защото народният манталитет е такъв, че тези неща се смятат за срамни и трябва да се крият. За японската култура говорят, че е култура на срама – нашата също е такава. Малко нещо да не е както трябва и се квалифицира като срамно.


Хората държат тези свои близки затворени в семейството и гледат много да не ги показват. Това идва вероятно от патриархалния модел да се крият мръсните ризи, да не се изложиш пред съседите. Дори да виждаш, че нещо не е наред с този човек, да предприемеш нещо, значи да се издадеш пред всички.


А той самият не изпитва ли нужда да потърси помощ?


- Сигурно има такива случаи, но у нас това да потърсиш психиатрична помощ изглежда доста опасен ход. Поне така си го представят хората – ще вземат да те вземат за луд, да те заключат, да ти дават някакви лекарства, от които си губиш разсъдъка...


Първият по-високо диференциран страх е, че психиатърът може да ти чете мислите, като отидеш при него, той ще ти бръкне в мозъка. "Те там ги обучават...". Това е ужасно усещане и ужасен страх – това означава, че изведнъж ти ще останеш напълно гол пред него, без да си го желал, а в същото време той е облечен. И той ще започне да те замерва с някакви факти от собствения ти живот, които по някакъв свръхестествен начин той е узнал, и ще стане страшно и тежко.


Това е единият голям страх, а по-простите са, че ще те затворят и няма да те пуснат или ще те пуснат само с някакво специално разрешение и кой знае кога. Болницата изглежда като затвор. Но никой от тия страхове вече не е реален в момента, макар че част от тях са били преди.


Сега не могат да те вкарат насила в психиатрията, много е трудно – трябва решение от съда и от районния инспектор от полицията. Това пък усложнява нещата, ако например във входа ви живее психичноболен, който тероризира блока, и докато се стигне да го вземат за лечение, може да мине много време. Той стои в болницата 15-20 дни, като се върне, е по-добре, но за кратко и после се връща към старите навици.


И за лекарствата сега е различно – няма вече такива с толкова силно действие, а и никога не е имало. Да, те те променят, не си същият, но не в смисъл, че забравяш кой си, а вече не си депресивен или не буйстваш и не говориш нелепи неща. Ставаш по-адекватен, по-лесен за контакт, по-лесен за социализация, би могъл да започнеш и работа, ако някой работодател ти даде шанс, защото там пък има сериозна дискриминация.


Освен това не ти издават "жълта книжка", никъде не те регистрират като психично болен. Записва се в история на заболяването ти, докато си в болницата, и това е, но не ти дават никакви бележки, не предават никаква информация за теб по институциите. Документална стигма няма и това е много важно, защото след като се оправиш, ще искаш да започнеш работа и няма да имаш пречка, ако се държиш добре. Регистър на психично болните не съществува, макар че се обмисляше създаването му не за да ги стигматизират, а за да ги наблюдават. В нашите условия обаче той би бил стигматизиращ, ще се изкриви - затова и го спряха.


Какво е нивото на психиатричната помощ в България?


- Не ми харесва, слабо е. Общо взето, психично болните ходят по улиците необхванати. И не говоря за обхващане в смисъл да бъдат вкарани някъде на спокойствие да не пречат на останалите, а просто никой не се занимава с тях и никой не ги лекува.


Проф. Тома Томов навремето започна да прави нещо много хубаво, създавайки социалните работници и вкарвайки обучение на социални работници в университета – НБУ тогава, сега вече и навсякъде. Това са хората, които трябва да вършат основната работа извън болниците. Ясно е, че няма лекари и сестри да ходят по улиците и да питат: "Ти взе ли си лекарствата?". Социалните работници трябва да следят общността си, това е западният модел и той работи. Най-добре работи, разбира се, в скандинавските страни, където и квартира ще предложат на нуждаещите се, ще ги настанят и ще ги наглеждат.


При нас има социални работници, но оплакването им е, че нямат ресурс, нямат какво да направят понякога. Ако аз имам пациент, който няма къде да отиде, след като го изпиша, защото е бездомен или го гонят от дома му, аз мога да се обърна към социални работници, които да помогнат да бъде настанен, обаче те не разполагат с много опции. Има няколко защитени жилища и приюти, но с много ограничен капацитет, и има, разбира се, частни домове, само че там таксите са от 600 лв. нагоре на месец. Тези хора обикновено нямат такива пари, нямат пенсия и не са осигурени. В голяма степен те са оставени на себе си.


Казахте, че в представите на хората да отидеш на психиатър е като да се разголиш пред непознат. Как да намериш подходящ специалист за себе си, как да му се довериш? И как да се предпазиш от т.нар. любители, които без квалификация приемат пациенти?


- Вече, общо взето, се разкараха любителите, създаде се и етична комисия за тези практики, има някаква идея за контрол и сякаш стана по-сигурно. В интернет човек може да провери човека, при когото ще отиде, и мненията за него, обикновено специалистите имат и сайт, където пише какви квалификации имат.


В България има поне три-четири школи със сертифицирани психотерапевти. Като се разровиш в интернет, общо взето, няма да сгрешиш. Почти вече ги няма измамниците, защото ги разкриха и обявиха кои са и тези хора няма как да извървят повече.


Има друг проблем, що се отнася до избора – какъв тип психотерапия ти трябва всъщност от тези, които се предлагат. Хората много често считат, че са за психоаналитик, защото са гледали филми и са чели книги и там обикновено психоаналитици се подвизават. Обаче сравнително малко проблеми са подходящи за психоанализа, а има други видове психотерапия, по-подходяща за различните проблеми - психодрама, когнитивно-поведенческа, хипноза, позитивна терапия.


Дали ще си изберете школата, или ще отидете при някого, защото сте харесали името и сайта му, вече е лично решение. Като отидете, имайте предвид, че може да не ви хареса, не е задължително, а пък за психотерапията особено е важно да ти харесва човекът – да има достатъчно добро излъчване, за да ви накара да ходите пак.


Трети фактор е плащането. Модерните ни психоаналитици взимат по 100-150 лв. на сеанс, средната сума е между 30 и 50 лв., което е достъпно. Основният проблем за българина е, че тази цикличност я няма в културата – мисълта, че отведнъж не става, че трябва пак и пак да отидеш. На втория път отиваш, на третия път вече започваш да се замисляш, четвъртия път пропускаш. "Защо да плащам само за говорене", "аз това и сам го знам", "аз това мога да си го говоря и с някой приятел в кръчмата"...


Насочването към психотерапевт може да стане и от психиатър, при когото отиваш с направление от личния лекар. Аз работя с няколко терапевти и когато преценя, че това би било добре за пациента и ако той иска, разбира се, го насочвам към някой подходящ. Номерът е да е интересен за теб и да ти подава интересни идеи, но баницата се опитва, преди да решиш дали е вкусна и дали искаш още. Някъде на третата сесия вече можеш да прецениш дали ще продължиш.


Ако виждаш тревожни признаци при близък за депресия или обмисляне на самоубийство, какво можеш да направиш?


- Има много хубави лекарства, които специалист може да предпише. Нищо друго. Е, можеш и да седиш и да чакаш да се оправят нещата и понякога става, но човек не може да разчита на това. Общо взето, започваш да мотивираш човека да се обърне към психиатър.


Разбира се, не е 100% сигурно, че това ще сработи, може да отиде и психиатъра да го няма или да няма време в момента, или да не се харесат – това също е важно, но все пак това е жестът, който трябва да направи. Отива на специалист и в средния случай получава някакъв вид антидепресант, започва да го взима и се уговаря с лекаря да ходи периодично на прегледи. Това е процедурата.


Как говориш със свой познат или близък, който е загубил някого заради самоубийство?


- Зависи каква е целта ти с тази комуникация, няма някакви ясни указания и техники. Здравата мисъл ти подсказва какво. Ако искаш да му поднесеш съболезнования, направи го и спри, ако искаш да му помогнеш да го преодолее, това вече е доста по-амбициозно.


Обикновено това, което помага бързо и веднага и лесно може да се направи, е да го накараш да разкаже. Колкото повече разказва за случая, толкова повече се изчиства от емоционалната част. Само че в началото всеки си мисли, че да се разкаже е прекалено мъчително. Да, то ще му е мъчно, но той трябва да мине през това, за да излезе на открития път. Това е нещо, което върши работа на сто процента. А ако много не иска да говори, ще си проличи.


Влизайки в този диалог вече ти можеш да вкараш свои идеи и фрази, с които човекът да се почувства по-добре – от най-простото: "Още ти е много прясно, няма как да не се чувстваш по този начин" до "Разбирам чувствата ти, и аз бих се чувствал така на твое място". Зависи от хората и стила на разговора. Това са такива декларативни фрази, които виждаме по филмите, а на практика не е толкова лесно да си толкова декларативен, страх те е да не прекалиш. Но в крайна сметка, когато преодолееш този страх, виждаш, че всеки разговор за това събитие помага повече, отколкото всяко премълчаване.


Все пак и контекстът на срещата подсказва докъде можеш да стигнеш в темата, също и каква е заявката на човека. Ако те е извикал и дава сигнали, че те е извикал, за да говори с някого за това и се нуждае от помощ – това е едно, но ако случайно сте се срещнали и ти повдигнеш въпроса е по-специфично. Така че в тези случаи здравият разум и контекста диктуват какво да кажеш и какво не.


Доколко изобщо е редно да се намесваш в тази тема? Проблемът за стигмата и срама от психичните болести е повсеместен, но няма ли опасност въпросите да се приемат за критика?


- Аз искам да се говори повече за това. И вие медиите трябва да говорите повече за това, но по такъв определен начин, който да намалява риска и да предава положителното послание, че помощ и здравословен изход от тези ситуации има. Хората трябва да бъдат просвещавани, макар че не на всички ще им е интересно, не всички ще го разберат и не всички ще се съгласят.


Това е проблем с толкова много променливи, че не може да се обхване, ако трябва наведнъж да се обясни. Такава е и рецептата за решаване на голям проблем – представяме си го като айсберг и ако целта е да го прегърнеш и да го разтопиш, няма да стане, защото той ще те изстуди първи и ще те убие. Вместо това се отчупват малки парчета и едно по едно ги топиш в ръцете си. Пак ще си остане айсберга, но поне нещо ще се случва и част от проблемите, свързани с него, ще се изпарят.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK