Владислав Тодоров, писател: Днес възпалявам езиците на литературните жанрове

Владислав Тодоров, писател: Днес възпалявам езиците на литературните жанрове

© Юлия Лазарова



"Става дума за гигантски къс застинала нечовешка музика, за озверяла архитектурна форма! Само си представи, едно безного бетонно чудовище клечи на върха на планината. Сякаш приземено по голяма нужда."


Писателят Владислав Тодоров представи в София третия си роман "Пумпал". Както предните два - "Дзифт" и "Цинкограф", той е фантастична сплав от популярни жанрове (антиутопия, приказка), идеи от академичните му изследвания като доктор на философските науки, и сюжети и "свещени крави" от българската история - в случая дома-паметник на БКП на Бузлуджа. Макар двата му романа да са успешно филмирани ("Пумпал" също иска да стане филм под режисурата на Теодор Ушев), този тип "възпалено писане", по метафората на самия Тодоров, води началото си от заниманията на "Синтез" - неформален кръг от интелектуалци в Софийския университет преди 1989 г., в който членуват още Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Иван Кръстев, Миглена Николчина и други. С Владислав Тодоров за "Дневник" разговаря културологът от Софийския университет проф. Александър Кьосев. Срещата записа Ана Благова.


А. Кьосев: Ще започна така – аз си спомням как започна да пише Владислав Тодоров по начина, по който продължава да пише и днес. Това беше в зората на групата "Синтез", когато писането и слушането на тези текстове – те се четяха устно – беше истинско удоволствие, събитие, което събуждаше смях, потрес и ликуващи викове. Освен това ние си мислихме, че този вид писане, така нареченото възпаление - вируси, които влизаха в тоталитарния език и го «заразяваха», има характер на политическа акция. Сега, 30 години след това, как изглеждат тези неща? Променили ли се писането, удоволствие ли е още?




- Удоволствие и страст, затова пиша, едва ли поради нещо друго. Смея се страстно когато съчинявам, преживявам нещата сякаш ме сполитат, ходя с тях по улиците. Очевидно писането изтощава някакви мои вътрешни заряди. Как въздейства то на другите е изцяло друг въпрос – тогава, когато се пишеха подобни работи и се възпаляваха метафорите на тоталитарния език, това беше по-скоро политически акт.


Текстовете, които тогава пишех, не бяха заявени като художествени за разлика от романите ми днес. Пишех с идеята, че извършвам акция. Сами по себе си, отвъд събитието на тяхното четене и възприемане, тези ми работи нямаха кой знае какъв живот. Не се издаваха, не се четяха от някаква анонимна за мен публика. Аз познавах читателите си лично.


А. Кьосев: Сигурно не е било точно така, защото ние отпечатахме Ars Simulacri по един полулегален начин - не беше точно самиздат, но все пак мина покрай цензорите.


- Така е, но ние го раздавахме лично на хората като притурка към акциите в Приморско.


А. Кьосев: Не можеше ли този странен начин на писане да плъпне нататък, да се развие, като вирус да тръгне из езика?


- То нямаше други отвъд нашата интелектуално-пиршествена среда, отвъд Гюлечица, отвъд "Синтез". Нямах чувството, че има други хора, които заразяваме, без да ги виждаме.


А. Кьосев: Ще си позволя да възразя – дори да не е имало други видими публики освен нас самите, днес всички мислещи млади хора са чели "Адамов комплекс", много от тях са го имитирали даже, така че нещо все пак е плъпнало.


- Впоследствие да, но това е ехо във времето напред. Аз говоря за датата, към която са писани, четени, слушани и даже рецитирани, защото се стараех да ги произнасям с изнесен глас. Имаше идея за изпълнение, за телесно действие с текста.


Владислав Тодоров, писател: Днес възпалявам езиците на литературните жанрове

© Юлия Лазарова


А. Кьосев: Ти каза, че днес пишеш художествена проза. Но в тази работа има скрито противоречие. Навремето ние се чувствахме наследници на авангарда и по-специално на Дада. Там, разбира се, за никаква художествена проза не може да става дума, тъй като естетическата функция се е разпространила в живия живот, животът е бил полит-естетизиран и, вече в една късна фаза, ние обръщахме политестетиката на утопията наобратно – вместо да правим антиутопия, правим възпалена утопия, тоест извършваме политическа акция върху превърнатата в тоталитарна реалност утопия. Накратко припомням каква беше идеологията на "Синтез" тогава. Но така или иначе, писането на художествена проза тогава изглеждаше тежко, старомодно, несъпоставимо и леко срамно за нашите дадаистични амбиции. Как стана така, че след това прописа художествена проза?


- Мина много време. Изследователската работа и участието в научни конференции престана да ме вълнува. Човъркаше ме отвътре да опитам нещо друго. И се амбицирах да напиша роман в даден жанр ("Дзифт" - бел. ред.).. За мен беше предизвикателство да работя с клишета и формули, да спазвам или да не спазвам канон. Интересът ми към ноара тръгна с преподаването. Водех курс за черен роман и филм. Жанрът сам по себе си съдържа неща, които ме влекат – той е ироничен, лаконичен, брутално афористичен, смесва ниското с високото, философска материя се обсъжда на уличен език и по суров начин. Има чернилка, която очевидно ме занимава, има философстващи негодници и всичко е обречено на провал. Много от големите филми в този жанр са по романи, а техните автори са работили в Холивуд като сценаристи.


А. Кьосев: Ноарът, разбира се, в някакъв смисъл е вечен - един от най-важните жанрове на популярната литература и кино. Но въпреки че е брутален, въпреки че е лаконичен, и пълен с лафове, езикът му не е дадаистичен - в смисъла на езикови експерименти, които поставят под въпрос границата на художественото, играят в периферни области като телесно срамното, нелепото, уродливото - комбинация между гротеска и абсурд, която скандализира конвенциите. Докато жанровото писане на ноара е едно, този вид дадаистично писане е друго. С "Дзифт" ти не само, че привнесе дадаизъм в езика на ноара, но успя да го накараш да говори за социализма и за неговото наследство. Как се получи този синтез?


- От една страна, моят стил, отношение към езика, изобщо изказ, са сформирани през онези години, за които вече говорихме. Този стил съм аз, моята езикова маска, моята литературна персона. Не мога да пиша по друг начин. От друга страна, в българската литература ноарът като жанр и стил като че ли е непознат. Не са ми известни едри произведения, написани на този тип "твърдо сварен" език - от името на жанра на английски, hardboiled.


Избрах моят пръв ноар да стъпи на границата на две епохи – преди и след 9 септември. Главният герой излиза от затвора и се сблъсква с една съвършено нова за него действителност в рамките на една нощ. Като моите любими ноари "Двойна застраховка" и "Пощальонът винаги звъни два пъти" на Джеймс Кейн, "Дзифт" е конфесионален - престъпникът се изповядва или пише показания, от първо лице, откъдето идва типичният за жанра глас зад кадър. Впрочем Албер Камю казва, че "твърдо сварения" стил на Кейн силно е повлиял писането на "Чужденецът". А Лукино Висконти дебютира в Италия с екранизация на "Пощальонът", поставяйки началото на цяла нова вълна в киното. Тоест този американски стил успява да пробие в Европа и да повлияе върху един изтънчен френски екзистенциалист и върху един начеващ италиански режисьор, който ще стане баща на неореализма. Това ме впечатли и реших да опитам.


А. Кьосев: Трите ти романа - "Дзифт", "Цинкограф" и "Пумпал", са в особена връзка помежду си - разкажи за нея.


- Идеята беше за три романа, свързани с гранични периоди в българската история - "Дзифт" и 9 септември, "Цинкограф" и 10 ноември, "Пумпал" и едно пределно бъдеще. С него приключва трилогията.


А. Кьосев: Тук ноарът е изоставен за сметка на друг, не по-малко популярен жанр - антиутопията. Защо се случи този преход - единствено защото действието е в бъдещето или и по други причини?


- Защото е мрачно, брутално зрелищно и нечовешко, разтърсва ума и въображението и дава поле за максимизиране на стила. Освен това жанрът е смесен - вълшебна приказка с антиутопия, което ми дава възможност да манипулирам клишетата. Днес Холивуд бълва апокалиптични и постапокалиптични истории, направени по твърди клишета и формули. Вълшебната приказка със щастлив край в случая е внедрена в клишето на антиутопията, за да го преобърне отвътре.


Владислав Тодоров, писател: Днес възпалявам езиците на литературните жанрове

© Юлия Лазарова


А. Кьосев: При цялата игровост на тези романи, при тяхното езиково и жанрово експериментаторство, при Владислав Тодоров те винаги са базирани на сериозно изследване на темата. Четат се книги, архиви, писма, знае се адски много и то понякога в експертни детайли. Не се съмнявам, че си извършил същото изследване за дома-паметник на Бузлуджа. Не ти ли беше мъчно да не включиш нищо от комунистическата история на "пумпала"?


- Не, защото за мен идеята на "пумпала" идва от другаде. Изучавал съм подробно руския космизъм (философско, религиозно и литературно течение от края на XIX в., което съчетава православието с вярата във вечния живот, постигнат чрез научни методи и колонизирането на Космоса - бел. ред.) - Николай Фьодоров, Константин Циолковски, който му е пряк ученик и последовател, както и писателя Евгений Замятин, който е техен коментатор. Тази утопия, която аз наричам "вертикална" - защото вместо пътешествие до далечен остров става дума за изнасяне на човечеството в космоса - е основополагаща руска идея от XIX- XX в., развила се бурно в граничните времена на Октомврийската революция. Гравитацията е зло, смята Фьодоров, което трябва да бъде преодоляно с двигател, който Циолковски се наема да изобрети. Старият режим смята Циолковски за лунатик, но младата съветска власт дава сериозни пари за експериментите му и те раждат реактивния двигател. Доктрината на Фьодоров/Циолковски за разселване в свободното пространство на вакуума се следва стриктно от "бащата на съветската космонавтика" Сергей Корольов, доживотно засекретеният главен конструктор.


А. Кьосев: Да подчертаем - една изключително странна и донякъде абсурдна историческа верига между един налудничав, религиозен и странен мислител, какъвто е Фьодоров, един космист, какъвто е Циолковски, и един инженер, и то инженер в конспирация!


- И в крайна сметка Замятин, защото в неговия строго забранен роман "Ние" (смятана за първата антиутопия - бел. ред.) се строи космически кораб с подобна цел. Така че летящата чиния на Бузлуджа се скача директно с другите летящи тела на вертикалната утопия.


А. Кьосев: Смяташ ли да правиш премиера на романа пред българската левица? (Смее се.)


- Не, не смятам. (Не се смее.)


"Дневник": Любопитно е нещо, което споменахте в друго интервю - че сте търсили жанрови образци, на които да стъпите в българската литература, но че в нея сякаш липсват текстове за бъдещето.


- Да, подобни едри футуристични, антиутопични визии сякаш няма. Въображението тук очевидно не стига до или изобщо не предполага бъдеще с фатален край. Сякаш сме изпаднали в някаква фуга на човешката история, където цари генерално простодушие. Няма тревога, камо ли паника от това, което ни дебне там в ъглите на времето. Няма интуиция за парадокс, за това, че мечтите могат да опропастяват, а надеждите да погубват.


А. Кьосев: Всъщност има една важна антиутопия или утопия, точно такъв граничен случай - "Фантастични новели" на Александър Геров от 1966 г.. Тя е малко позабравена. Има линия на българска фантастика, която сякаш съществува паралелно от това, което наричаме българска литература - традицията, тръгнала от Агоп Мелконян и учредителите на едноименната награда. Напоследък оттам излязоха двама интересни автори - Васил Георгиев и Владимир Полеганов.


- Да поясня, това, което аз съм написал, не е научна фантастика. Постарал съм се да е съвършено ясно, че в това бъдеще няма никакви чудеса на техниката и иновациите, а точно обратното. Бракувани семафори, криви колела, "вятърен часовник" - цялата технология е умишлено създадена дефектна.


А. Кьосев: ...създадена е цяла система за дезорганизиране на организираната престъпност, която минава през часовници семафори.


Владислав Тодоров, писател: Днес възпалявам езиците на литературните жанрове

© Юлия Лазарова


"Дневник": Има ли и днес господстващи езици, които заслужават да бъдат възпалени, по примера на писаното около "Синтез", дори да не крепят конкретна власт?


А. Кьосев: Езикът на политическата коректност е доста плачещ за възпаляване, за "дадаизиране".


- Това да, но аз избирам да възпалявам художествени норми и езици - както "Дзифт" не е нормален ноар, така и "Пумпал" не е нормална антиутопия.


А. Кьосев: Може би един от най-важните културни кодове, не само езици, е съвременната система от фобии, тъй като днес човек живее в непрекъснати страхове и апокалипсиси. Този вид пародийна антиутопия-приказка по някакъв начин си играе с тях.


- Със сигурност е така. Книги се пишат и филми се правят, за да подклаждат този тип страхове. Хората очевидно искат да ги преживеят във въображението си като гледат или като четат страховити истории за края на света, който предстои от самото начало, защото всичко мислимо и всичко въобразимо е в потенцията си действително.


Дневник: Паметникът на Бузлуджа става все по-легендарен - около него се въртят цели романи, филми, неофициална туристическа индустрия. Какво смятате, че трябва да се направи с него?


- Ако се ремонтира, трябва да се архивира - да се превърне в експонат или цял музей, в нещо, около което се поставят шнурове и се късат билети. Ако се остави така, като един огромен бруто бетонен труп, който гние на върха на планината, ще продължи да обраства с легенди и да се пълни с призраци.


А. Кьосев: А образцова лазерна фигура на идеалния български космонавт би могъл да обикаля вътре, сред посетителите на този бъдещ музей и да шепне в ухото ту на един, ту на друг: "Скачване има...".

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Cara Mia
    Cara Mia
    Рейтинг: 394 Неутрално

    Заинтригуваме Владислав Тодоров и с интервюто,което тече в момента в студиото на България он Еър с Георги Лозанов.

  2. 2 Профил на labdev
    labdev
    Рейтинг: 8 Неутрално

    По съвсем друг повод, чута реплика по радио "Христо Ботев" (чий ли е той сега, след многото спорове?) - т.н. "чиния" не е ли време да се организира по съответния начин - за разлика от мавзолея (като малък му гледах строенето през 1949 г.) и не като творбите на маса скулптори, художници и архитекти?





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK