© Организаторите
Лиса Джерард - един от най-монументалните гласове в съвременната музика пристига в България за два концерта с хора "Мистерията на българските гласове". Композициите, които ще прозвучат на 6 юни в зала "България" и на 8-и в Античния театър в Пловдив, са написани специално за хора от нея, българския композитор Петър Дундаков и ирландския Джулс Максуел, работил и по последните албуми на Dead Can Dance. Съвместната им работа - в която се включват още перкусионистите Дейвид Кукерман, българският бийтбокс шампион Skiller и други, излиза в албум. Дора Христова е диригент на наградения с "Грами" българския фолклорен ансамбъл.
Лиза Джерард е една втора от Dead Can Dance - австралийската група, която разбива жанровете през 80-те години с комбинация от мрачното звучене на десетилетието, фолклорни влияния и изключителната й вокална техника. Отвъд нея Лиза има огромна дискография от солови албуми и различни сътрудничества, включително "Златен глобус" и номинация за "Оскар" за филмовата музика към "Гладиатор", композирана с Ханс Цимер. Един концерт на българския фолклорен ансамбъл през 80-те години преобръща разбиранията й за музиката и пеенето, разказва тя в емоционално интервю за "Дневник".
Как се стигна до съвместната ви работа с "Мистерията на българските гласове"?
- Причината изобщо да пея беше един техен концерт. Аз винаги съм пяла, но те като че ли го правеха както могат единствено ангели от друг свят. Това беше най-красивото нещо, което бях чувала през живота си и след този концерт реших да пробвам да пея като тях. Така се роди песента The Host of Seraphim (от четвъртия албум на Dead Can Dance The Serpent's Egg, 1988 - бел. ред.) - исках да пея като "Мистерията на българските гласове", като жените от България, които звучаха тъй красиво и невероятно.
Сега, когато толкова години по-късно мога да работя с тях... мисля, че животът ми придобива смисъл. Има неща, които изглеждат далеч извън обсега ти, неосъществими. Фактът, че след толкова години мога отново да се свържа с това изумително преживяване показва, че животът и изкуството ми са преплетени, в тях има закономерност. Че мечтата и пламъкът в сърцето ми се осмислят - получавам невероятна възможност да работя с "Мистерията на българските гласове" по много интимен начин!
Не съм сигурна, че разбирате колко e важно това за мен - бях дете, когато ги чух за пръв път и те ме заредиха с изключително силна любов. Това, че след толкова години пеене, работене и изливане на тази любов мога да се върна към този първоначален, специален момент, е изключително! Отне ми 35 години, но когато пристигнах в София и ги чух отново да пеят, разбрах, че за пръв път живота и работата ми придобиват цялостен смисъл!
Ето, че той е кръг от любов и светлина - ако обичаш нещо достатъчно, любовта ще те отведе до него, дори да се наложи да чакаш много дълго време.
Това е най-великата любовна история. Знам, че звуча като идиот, но е истина!
Тогава с Брендън (Пери, от Dead Can Dance - бел. ред.) живеехме в квартала Айл ъф Догс в Лондон, по това време доста непрестижно място. И помня как тези чудесни жени излязоха на сцената с... Приличаха на триъгълници, прекрасни накити за глава, с носиите и... с огромните усмивки! Усмихваха се и пееха едновременно.
По това време - към края на 80-те - всички обитавахме доста мрачно място в самите себе си, пееше се за мизерията и за зверствата по света... А тези жени бяха като направени от слънце. Изведнъж разбрах силата на песента. Че не е нужно непременно да оплакваме нещата, че песните биха могли да дават някому светлина. Заклевам се, това ме зареди с вдъхновение, което оттогава ме движи. Да се върна и да работя с тях е чудо. Това мога да кажа.
Имате много фенове тук, които със сигурност ще бъдат много трогнати да чуят вашите думи. Значи първо сте чули хора още като дете в Австралия?
- Като казвам дете, имам предвид на около 21 години. От моите 56 години 21 изглеждат като детство... Винаги съм знаела, че пеенето, песента представлява молитва, която бог може да чуе. Но когато гледах "Мистерията на българските гласове", реших че искам да пея от онова място в душата, откъдето извира тяхната музика.
Теоест те промениха курса на композициите ви - вашите и на Dead Can Dance?
- Напълно.
Защо не се събрахте по-рано?
- Защото подобни неща обикновено ти изглеждат невероятни. Всеки артист ще ти каже, че не ти избираш с кого да работиш. Той е избран за теб. Както в живота ти идват децата или домашните любимци. Явно през годините съм вървяла в правилната посока, защото иначе нямаше да срещна "Мистерията на българските гласове". Любовта идва, защото си я заслужил или за да научиш нещо от нея - тя или завършва някакъв цикъл, или е началото на ново пътешествие. Не идва по други съображения, например финансови. Разбирате ли?
Струва ми се, че да.
- Това е и съветът ми към всеки, който създава нещо - прави нещата, воден от любовта вътре в себе си и не се притеснявай за пари. Защото ако изразяваш това вдъхновение, то ще се предаде и на други и ще те отведе на по-добри места. Жените от България ме намериха след 30 и повече години и сега заедно ще направим нещо изключително специално.
Заедно ли работихте по вашите композиции за концерта?
- Да.. Отидохме в... О, беше невероятно... Не в смисъл на елегантно - малко студио в покрайнините на София, дори не си спомням името. Те се появиха след дълъг работен ден - приказни жени от всички възрасти, между 17 и 70 години. Оставиха си чантите, свалиха си якетата, отпуснаха се след другата си работа - на глед съвсем обикновени хора. Но като отвориха усти...
С Джулс Максуел вече бяхме написали песните преди да дойдем. Та свиря аз нещо и казвам на диригентката, мислите ли, че можем да го изпеем така? А тя: "Не." "Добре, мислите ли, че могат да пеят в тази и тази тоналност тоналност?" "Не." С Джулс се спогледахме, чудейки се какво ще правим. А диригентът им каза две думи на български и те просто изпяха всичко перфектно. Не знам дали ме разбирате - след всичкото това писане и вълнение
тя ми казва не, не, не. И изведнъж - съвършенство!
Записахме и техните, и моите части. Пях с тях. Бяха най-важните две седмици в живота ми.
Неотдавна попаднах на интервю на Иво Уотс-Ръсел, съосновател на лейбъла, който издава и Dead Can Dance - 4AD (също компанията на Bauhaus, Pixies, Cocteau Twins, Beirut, Граймс, The National и десетки други). Той твърди, че "Мистерията на българските гласове" е бил най-важният албум в кариерата му. И че вероятно вие сте единственият друг глас, който би могъл да звучи по такъв начин.
- Иво беше човекът, който ни даде билетите за онзи концерт. Защото с Брендън нямахме никакви пари, абсолютно никакви! Дори не знам как живеехме. Но понеже бяхме в държава от първия свят все пак на концерт можехме да отидем.
© Организаторите
Иво обожаваше музиката ни. По това време работеше по албума "Мистерията..." (с такова име излизат плочите на 4AD, а хорът е записан като Женския вокален ансамбъл на Българското национално радио и телевизия - бел. ред.) и рече, защо не вземете тия билети за българските жени? Това промени пеенето ми завинаги. Всичко в музиката ми се дължи на онази вечер!
Аз съм наполовина ирландка и в семейството много пеехме в традиционен ирландски стил. Той е много мек, много нежен. Докато българските гласове са изнесени, те пеят "навън". Прекрачването на тази бариера - навън - промени всичко за мен.
Въпрос от един от многото ви почитатели тук: някои от песните ви са на измислен език, език, на който казвате, че сте запели от ранна детска възраст. Има ли вътрешна логика този език, как се появи?
- Има много езици - езикът, на който говорим, езикът на изкуството. Езикът, на който пея е аз, е езикът на душата ми. Това е езикът на "езиците" - онзи, на който се молиш и с който комуникираш с бога. Езиците на душата имат хиляди диалекти. Това например може да е езикът, на който понякога крещиш от покрива, защото усещаш нещо много силно, но се чувстваш в капан. Това е свободата да изпееш всеки звук, който искаш без буквални думи. Може да идва от пръстите на краката ти, от крайчетата на косата ти, не може да бъде цензуриран, но не може и да бъде запомнен. А и не това е важно.
Важното е да успееш да извлечеш тези енергии и да ги споделиш с другите. Въпреки че не винаги са позитивни, понякога може да болят. Живеем в свят, където има много жестокост. Задачата ни като артисти е да да претворим тази агония в нещо по-светло, да я заведем до място на покой. Това е нещо като алхимия. Нашата отговорност е да излизаме срещу експлозията от жестокост и да се опитваме да пречупим проклятието й. Това няма как да стане чрез медии и интервюта,
но вярвам, че може да стане чрез песен
Ако можем да накараме целият свят да запее, да излее част от тези неща, не би ли било невероятно?
Вместо да слушаме лъжите, които ни разстройват и да се питаме, защо има толкова много бежанци? Защо толкова деца страдат? Има хиляди къщи по целия свят! Аз мога да взема 500 бежанци в имота си сама. Но не ми е позволено. Защо? В Австралия има място за още 2 млн. човека, а обяснението на правителството е, че не може да е оправи с толкова много документи! Няма австралиец, който не е бил бежанец в някакъв момент. Ние сме бели хора, живеещи на земята на черните! И изведнъж казваме - "а, познай, няма как да дойдеш тук." Каква шега!
Ядосах се. Но не мога да повлияя на правителството. Истината е, че не гневът ще промени нещо, а любовта. Не казвам, че ще можем да решим проблема с бежанците с пеене, но знам, че, ако вдъхновим други хора да открият любов в нещо крехко и чисто, като изкуство то, можем да намалим жестокостта. Трябва да направим съзнателно усилие да бъдем по-малко жестоки. Вярвам, че това е капката, която се превръща в потоп от любов в бъдещето. Знам, че звуча досадно и говоря доста, но това е, което вярвам. И Брендън винаги е вярвал в това...
Ще има ли нов албум на Dead Can Dance?
- Разбира се, че ще има нов албум на Dead Can Dance! Докато Брендън и аз още дишаме, нов албум ще има. Това е едно от онези неща, които не избираш сам. Да решим, че ще го прекратим, би било убийство. Малко е сложно с времето и различните ни ангажименти, но не сме убийци.
Докато сме живи, ще танцуваме. В момента планираме още един албум. Старички сме, но това няма значение. С Брендън винаги сме имали чисто творчески неразбирателства, нищо общо с външните фактори. Винаги става дума за страст. Предстои да се съберем след посещението ми в България и да работим. Няма как да убиеш любовта по свой избор, тя никога не умира.
