Светослав Иванов, Би Ти Ви: Повече от всякога се нуждаем от бавни новини

Светослав Иванов в студиото на "120 минути"

"Дневник" започна серия разговори с журналисти. В годината на постистината и в свят, в който фалшивите новини имат все по-голямо влияние, в обърканата българска медийна среда, сред скандали и атаки срещу журналисти, медии, собственици, говорим с автори и водещи доколко свободни са българските медии, какво е цензура, има ли автоцензура, прави ли опити властта да упражнява контрол над работата им, как, какво ги мотивира да продължат. Говорим за смисъла на журналистиката.

Първото интервю с водещите на сутрешния блок на "Нова телевизия" Анна Цолова и Виктор Николаев може да прочетете тук, а днес публикуваме разговора със Светослав Иванов - водещ на предаването "120 минути" по Би Ти Ви.

Той е част от екипа на Би Ти Ви Новините от 2007 г. Автор е на документални филми, интервюта и репортажи от горещи точки на света, сред които Ирак, Иран, Либия, Палестина, Израел, Ливан и други. Негови статии са публикувани в авторитетни печатни издания, сред които британския вестник "The Independent". Специализирал е в Организацията на Обединените нации през 2012 г. Носител на наградата "Робер Шуман" на Европейската комисия за разследването си "Полумесец в Короната" за ислямските движения в Лондон.

Кои са най-големите предизвикателства пред журналистическата професия през последните години?

- Пространството вече е толкова отворено през всякакви канали, че се получава безкраен пъзел, който създава хаос в главите на хората, които потребяват медиен продукт. Като тази хаотичност всъщност обуславя една нова роля на медиите - обяснителната. Това да запазиш доверието, е истинската цел пред медиите в момента. Да запазиш доверието в себе си, в почтеността си, в името си. От тук нататък медиите през следващите няколко години ще се борят за това.

Това, което ние трябва да направим, е да ги научим да не вярват на всичко, което четат. Затова явлението фалшиви новини е изключително лошо и пагубно за медиите от една страна, но от друга страна има ефекта на имунизацията, ваксината - изгражда имунитет, поне се надявам да е така.

Да започнеш да си задаваш въпроси докато четеш и гледаш, да се питаш какво е това, кой го е казал? Колкото повече фалшиви новини - толкова повече такива въпроси се появяват.

Не е ли парадоксално, че от една страна ние искаме нашите читатели и зрители да ни вярват като медии, от друга страна, искаме да се съмняват, за да различават вярното от невярното?

- Това е част от задачата. Особено днес, когато модерните войни се водят на полето на медиите. Един умен човек беше казал, че вече е много по-лесно да убедиш някого в своята истина, отколкото да го убиеш. Модерните войни са битка за сърцата и умовете.

Обратимо ли е това? Може ли да се върне доверието в медиите?

- Единственият начин е да се придържаме към класическите принципи на журналистиката. Проверка на информацията на първо място, анализ, различни гледни точки. Някои биха казали - да, но това забавя процеса. Вече живеем в света на бързите новини. Но както казва директорът на новините на Би Би Си, в момента повече от всякога се нуждаем от бавни новини, защото бавните новини означават проверка и анализ.

Бавните новини всъщност допринасят за авторитета, който трябва да бъде запазен на всяка цена. Представям си една емисия на бъдещето, не толкова като информационна емисия, която ще преповтори новините и събитията, които вече сме видяли, а емисия, в която ще има много повече обяснителни форми. Може да не са като в публицистичните предавания, но все пак ще има анализ, защото това забавяне на темпото всъщност може да пази традиционните медии.

Медиите подреждат света на хората, но до къде могат да си позволят да го правят?

- В месеците преди Брекзит The Evening Standard, който се раздава безплатно в Англия, което го превръща в един от най-високо тиражните вестници в Европа, имаше много интересна политика за насочване на общественото мнение преди гласуването на референдума в определена посока. Мисля дори, че изпълни голяма част от задачата си. Този вестник подкрепяше тезата, че Великобритания трябва да излезе от Европейския съюз. Другата гледна точка беше много слабо застъпена. Ето пример как редакционната политика на едно издание подреди света на хората. И оказа влияние върху тяхното решение за Брекзит.

Съществуването на този вестник означава ли че там няма свобода на словото, че медиите са предубедени? Не, не означава. Навлизаме в ерата на публичната свободия, която много често хората бъркат с ограничаване на свободата.

Ако трима журналисти решат утре да създадат интернет издание, ако зад тях има човек с пари, той ще го финансира и журналистите могат да защитават политиката на своя инвеститор, могат да плюят неговите политически опоненти, да нападат политическите му и бизнес противници чрез всякакви манипулации и внушения. Това означава ли, че няма свобода на словото. Напротив, има прекалено голяма свобода, която граничи със свободия и тук, когато тези хора, които създават такива издания, станат прекалено много, това удря по авторитета на цялата гилдия.

Всъщност, авторитетът на журналистическата общност е ударен до голяма степен от подобен тип издания и от подобни хора, които разбират журналистиката като един човек, който в едната ръка държи пистолет, а в другата - четка за лъскане на обувки. И спрямо заповедите на неговия собственик сменя ръцете: пистолета - четката за обувки - пистолета - четката за обувки. Да, такива издания съществуват не само в България, съществуват навсякъде.

Кой има интерес да съсипе имиджа на журналистическата професия? Хората да не и вярват, да се съмняват в нея? Кой губи от това?

- Губи обществото. Ако няма авторитетни медии, тогава няма коректив.

И още една моя малко по-различна гледна точка за свободата на словото в България. Аз смятам, че в последните 27 години, ако има професия, която вършеше добре своята работа, това са журналистите. Благодарение на тях ние знаем кой кой е в тази държава. Знаем кой с кого е свързан и кой на кого е роднина, кой е зависим, кой кого е назначил. Но някак си, показвайки това през всичките тези години, няма никакъв институционален отговор. Липсва адекватен отговор на институциите, което създаде усещането, че тези разследвания са глас в пустиня.

Това действа демотивиращо на журналистите, от друга страна - действа изключително лошо и на хората. Защото излиза, че сякаш журналистите не си вършат работата.

Какво се случва например, когато в предизборния ден покажем по телевизията купуването и продаването на гласове и кой ги използва, за да влезе в парламента. Какво се случва? Нищо. Липсва следствие от нашата работа, което разбира се класира България по индекс на свобода на словото все по-надолу и по-надолу. Защото от работата на журналиста няма видим резултат.

Как обаче хората да се ориентират коя е правилната позиция, кои са истинските и фалшиво създадените факти. Дори и в стремежа да бъдат показани всички гледни точки хората могат да останат объркани къде е истината

- Точно затова аз винаги заемам позиция в началото на всяко предаване, което водя. Искам да споделя какво мисля в моя авторски коментар и да дам начало на ефира. Плуваме в океана и трябва да се ориентираме към брега.

Повлиявало ли е това заемане на позиция по някакъв начин, използвано ли е като опит да бъдете атакуван?

- Не и съм изключително благодарен, че имам възможността да го правя, защото ако нямах тази възможност, нямаше да работя тук (има предвид Би Ти Ви - бел. ред.).

Получавам и силна обратна връзка от хора, които са на различна позиция от моята, но това ме радва, защото има шанс да се получи един аргументиран диалог, отколкото крясъци.

Как избирате събеседниците, които каните в предаването си?

- За разлика от колегите, които водят всекидневно, аз мога да си позволя да не преследвам абсолютната актуалност и да подбирам малко по-внимателно гостите си, което ме кара да се чувствам добре. Каня хора, които смятам, че имат какво да кажат. Имам прекрасен екип. С тях много обсъждаме гостите. Общо взето идеята е, всеки гост да има послание.

В повечето случаи в "120 минути" политици каним максимум по един на седмица. Все пак, предаването се излъчва в неделя вечер, когато хората имат нужда от друг тип съдържание.

Имало ли е случаи, когато събеседниците са казвали, ще дойда в студиото, но ако не ми задавате определени въпроси?

- Не, категорично не съм имал такова предупреждение. Затова някои политици не са повтаряли идването си в предаването, но това е техен избор. Други пък са излизали ядосани, но са идвали отново. С трети сме се карали много сериозно в студиото, но аз смятам, че трябва да водим диалог с нормален тон, колкото и тежки теми да обсъждаме.

Има ли цензура в българските медии? Какво е личното ви определение за цензура?

- Това е много модерен въпрос. Казвам ви директно, не съм изпитвал цензура. Аз съм много открит и може да изглеждам спокоен, но съм в тази професия с идеята, че тя е призвание. Нито съм тук заради парите, нито заради славата. В момента се чувствам точно така, както когато преди години работих в радиото ("Дарик радио" - бел. ред.).

Радвам се на това, което правя. Ако някой някога се е опитвал да влияе на телевизията отвън, това не му се е получавало. Въпреки че тези опити понякога приемат доста агресивна форма. Тя се изразява в атака срещу мен или мои колеги по разни жълти медии и сайтове, които се опитват да рушат имиджа ни, да ни уязвят с идеята да не задаваме определени въпроси или да спестим мнението си за някои социални или политически явления.

Аз имам една стратегия, никога не се сближавам със силните на деня. Не съм приятел с никой от тях, дори не съм добър познат с тях. Тъй като преди време отговарях за отразяване работата на Министерството на външните работи, имам приятели дипломати. Това са моите приятели, свързани с държавната администрация, и те се броят на пръстите на едната ръка.

Не поддържам връзка с политици, защото смятам, че би ми повлияло на работата. Нямат ми номера, не са ми се обаждали и не могат да го направят. Ако някой иска да ми се обади по телефона, е добре дошъл, ще му вдигна, ще го изслушам и ще му затворя. После ще направя това, което смятам, че е редно. Така че цензура няма.

Би Ти Ви има чуждестранен собственик, никога не го забравяйте. Всъщност това е гарант, че тук цензура не може да има.. Аз осъзнавам, че в момента битката е за сърцата и умовете на хората и тя е на живот и смърт, но в никакъв случай това не стига до тук. Лично аз се намирам в нещо като вакуум от тези стремежи и амбиции на политиците да овладеят медиите.

Да, но фактът, че една медия е собственост на чужденци улеснява местните политици да я овладеят през други нива на управление? Това го има не само в телевизиите, но и в други медии, когато някой тръгва директно през журналисти или репортери да се опитва да си прокара интересите по всякакъв начин.

- Всеки носи глава на раменете си. Все пак тук има стандарти, не само в bTV, но в медиите изобщо. Ако нарушаваш тези стандарти, това първо го разбират публиката/хората. Ако си корумпиран и работиш в голяма медиа, рано или късно ще се разбере и не само, че ще дискредитираш цялата медиа, но и ще нанесеш още един удар върху професията.

Кои са вашите три лични етични правила, които никога не престъпвате?

- Ясно разграничаване на добро и лошо, на почтено и непочтено, правилно и неправилно. То е като възпитанието на дете. Най-важното е да го научиш да бъде добър човек.

Да, понякога не мога да спазя златното правило за неутралност по определени казуси. Много често заставам на страната на слабия. Например, ако един човек е уволнен от работа по нечестен начин, как можеш равнопоставено да представиш и двете гледни точки? В такава човешка ситуация малко бих нарушил баланса, но само в коментара на водещия и в него си казвам мнението.

Ако един човек страда, ако е жертва на несправедливост, не може да не си на негова страна. Тогава ти не си журналист. Ако си имунизиран срещу тези неща. Когато обаче става дума за политически позиции, съм по-скоро неутрален, което не означава, че не си казвам мнението. Казвам си мнението и то много ясно.

Какво е автоцензура? Изпитвали ли сте я върху себе си?

- Много зависи къде работиш и с каква нагласа си попаднал в тази професия. Автоцензурата може да се случи само на хора, които по някакъв начин са зависими от източника на своята автоцензура. Ако съм приятел с този или онзи бизнесмен или имам отношения с този или онзи политик тогава може би започва да действа някаква форма на автоцензура, не за мен, казвам го по принцип. Тези хора обаче са на абсолютна дистанция от мен, за да има автоцензура.

В момента може би расте поколение, което влизайки в медии, създадени, за да защитават различни интереси, всъщност не си дават сметка каква е задачата на тази професия и те възприемат за нормално да очернят един човек или да го дискредитират. Те започват да приемат това за нормално, за естествена журналистическа работа. Те не си задават въпросите - това цензура ли е, автоцензура ли е. Затова трябва да бягаме от образа на човека с четката и пистолета.

Има и още един проблем. "Гардиън" един от най-големите европейски вестници, преди няколко месеца публикува призив под всяка статия - "Дарявайте, защото светът е все по-труден за отразяване, рекламните ни приходи са все по-малки и разчитаме на вас, за да запазим Гардиън".

Това означава, че старите бизнес модели на медиите започват да страдат. Ако до преди няколко години, медиа се е купувала с цел печалба от класически медиен бизнес, сега повечето медии се купуват от бизнесмени и корпорации с цел защита на техните собствени интереси. Ето ви още едно предизвикателство пред нашата професия.

Кои са пречките които най-често срещате в работата си?

- Много по-трудоемка става проверката на сюжетите. Отговорността в момента е много по-голяма отколкото преди 5 или 10 години, към темите които подбираш, защото всякакви малки и големи дяволи напират да влязат в дневния ред на обществото, а ако ти поддадеш по някакъв начин, вкарвайки в дневния ред някоя псевдо новина, тогава това е една малка победа за хората, които подронват авторитета на нашата професия.

Романтичният период на нашата професия завършва, започва зрелостта и от нас зависи дали тази зрялост ще се превърне във възможност или нещо много страшно.