Джефри Мур, писател: Любимият ми жанр е черната комедия

Джефри Мур, писател: Любимият ми жанр е черната комедия

© Анелия Николова



Джефри Мур е канадски писател, преводач и преподавател по превод в Университета в Монреал. Първият му роман Prisoner in a Red-Rose Chain печели Литературната награда на британската общност през 2000 г. У нас е познат с втората си и най-известна книга - "Творците на памет" (2004), спечелил наградата на Асоциацията на канадските писатели и номиниран за още няколко приза. У нас преводът му, дело на Невена Дишлиева-Кръстева, получи Специалната награда за превод на фондация "Елизабет Костова" на името на Кръстан Дянков (2014). Миналата седмица писателят беше в София за представянето на третата си книга - "Клубът на изчезналите видове" (ИК "Жанет-45"). С него разговаря преводачът й Милена Попова.


Главните герои в романа са двама – мъж на средна възраст, който има проблеми с наркотиците и алкохола и бяга от закона, и 14-годишно гениално момиче, чиято мисия е да се бори срещу жестокостта към животните в особено крайни форми. Откъде са се появили тези персонажи?


- В много отношения самият аз стоя в основата на беглеца – нямам проблеми с наркотици и алкохол и не са ме обвинявали в отвличане на дете, но през по-голямата част от живота си съм се чувствал в периферията на обществото, винаги съм се опитвал да избягам от нещо. Ето защо вероятно образът на Найл е свързан с елементи от моя живот - например карането на очукани таратайки е доста характерно за мен. А момичето идва от копнежа ми да имам дете, и особено дъщеря – защото винаги съм се разбирал много добре със своите племеннички, и никога с племенниците. В един идеализиран свят Селест е дъщерята, която бих искал да имам - разбира се, не бих искал дъщеря ми да преживее всички ужаси, през които минава тя, – но със сигурност бих искал изпреварила възрастта си, умна дъщеря, която не си прекарва времето в разговори по телефона и гледане на телевизия.




Дали такова момиче може да съществува наистина? Мислил ли си за това?


- Самата тя казва, че всъщност не е толкова гениална, просто е обучавана у дома от изключително умната си баба, гросмайстор по шах. Селест казва, че е като папагал, че лесно запомня нещата – но дали това значи да си умен?


Освен това през по-голямата част от времето я виждаме през очите на Найл, а както знаем, той не е надежден повествовател.


- Не, той изобщо не е надежден повествовател – както и повечето от хората в живота. По-голямата част от онова, което казваме, минава през определени филтри – ние украсяваме, преувеличаваме, премълчаваме – и аз мисля, че Найл е идеалният пример. Не знаем дали можем да се доверим и на начина, по който вижда Селест. Дали тя би могла да съществува наистина? Сигурен съм, че и ти си срещала преждевременно развити деца, да, образът й е леко преувеличен, но както знаеш, в един момент рухва, избухва в сълзи – макар да е казала: "Аз никога не плача". Трудно е да си представим момиче, което не се смее и не разбира шегите, но тя е такава. Исках да я направя необикновена, особена в това отношение, но в чувствата си тя все още е дете. И все пак се бори, не се предава. Винаги ме натъжава да видя деца, на които – без те да имат никаква вина - съдбата е отредила тежък живот. Селест е останала съвсем сама, но се стреми да живее достойно.


Едно от нещата, което сякаш прави по-поносими тъжните, тежки или дори зловещи събития в книгите ти, е хуморът. Читателите го познават добре от "Творците на памет" и тук отново го срещаме –мрачен хумор, самоирония, шеговит диалог. Той обаче не е привнесен отвън, а е органична част от повествованието. До каква степен се дължи на твоя светоглед и до каква степен е плод на други, литературни или жанрови съображения?


- Винаги съм смятал, че трагикомедията е изключително силен жанр. Много се възхищавам на Шекспировите пиеси, които по наглед невъзможен начин съчетават трагедия и комедия – герой, който е ранен, пуска шеги, това изглежда просто невероятно. Изглежда невероятно в един филм като "Четири сватби и едно погребение" по време на заупокойната служба някой да чете поезия и да се шегува, но по някакъв начин тази шеговитост прави скръбта и мъката в тази сцена по-интензивни. Не знам как точно се случва, но когато комичното и трагичното са редом – и двете стават по-силни, по-остри.


Джефри Мур, писател: Любимият ми жанр е черната комедия

© Анелия Николова


Никога не съм тръгвал с намерението да пиша роман, мрачен и потискащ открай докрай, в него трябва да има и по-леки моменти, трябва да има и хумор, защото такъв е животът, комбинация от двете, и в този смисъл аз се опитвам да уподобя живота. И мисля, че любимата ми форма е черната комедия.


Освен двамата главни персонажи, за които говорихме, има и един друг, не толкова очевиден – Лорентианските планини. Именно общуването с природата дава на романа особена поетичност, одухотвореност. Ти самият живееш там, в малко планинско градче


- Израснал съм като градско чедо, живял съм в Торонто, Монреал и Париж, но стигнах до определен момент от живота си, в който ми се искаше да заглуша шума. В града има толкова много шум, обстрелват те не само съобщения, но и музика, която не искаш да слушаш, има минувачи, в които не искаш да се блъскаш, коли, търсещи къде да паркират, трафик – и с течение на времето всичко това се отразява на душата. И затова моето инстинктивно желание – също като на Найл – беше да се опитам да намеря една утопия - това е илюзия, разбира се, няма утопия, няма нирвана, - но аз се опитах да я намеря в Лорентианските планини, където си взех къща, пред която има само гори и планински склонове, а в подножието на хълма тече река. Когато земята в съседство беше обявена за продан, аз я купих, така че никой да не може да строи на нея. Всеки, който идва да живее при мен, се чувства изолиран, докато аз усещам, че съм намерил покой. Съзнавам, че тази история звучи хипи, зен, но усещам едно единение с гората, с животните, които срещам, докато се разхождам, с дърветата, усещам също близост с поетите, възпяващи природата, и особено английските поети-романтици. Когато живееш на това място, ти се иска да четеш поетите, които пишат за природата


И тук като в предишния ти роман има доста поезия – както известни, така и неизвестни произведения. По какъв начин те намират пътя си до текста – дали се сещаш за тях, провокиран от развитието на сюжета, или обратно – създаваш специална сцена, за да споделиш творба, която ти харесва?


- Мисля, че това е инстинктивна склонност, вероятно идваща от работата ми като преподавател, да споделям стихове, които като цяло не са толкова известни. Но отделно от това, като писател обикновено черпя вдъхновение от поезията, която според мен е апогеят, връхната точка на изкуството, защото съчетава всички елементи и обхваща всички сетива, думите, значението и музиката са слети в едно. Освен това стихотворенията са кратки, а аз обичам краткостта, сбитостта. Дори не осъзнавам колко много е поезията, докато не прочета завършената книга и не чуя хората да го отбелязват. Когато ми липсва вдъхновение, отварям любимите си антологии и се опитвам да променя посоката и да намеря в думите кое е значимо и кое не, да намеря образи, метафори и след това да внеса това в книгата.


Вчера разговаряхме за някои от трудностите при превода на "Клубът на изчезналите видове". А имаше ли страници в романа, които ти е било трудно да напишеш?


- Когато реших да пиша от друга гледна точка – през очите на Селест – това ми създаде най-големи трудности, защото не съм 14-годишно момиче, не разбирам момичетата на тази възраст, не мога да говоря като тях, не знам от какво се интересуват. Може би отчасти затова я направих толкова различна, необикновено развита за възрастта си, тя говори повече като възрастен. Така преодолях тази трудност, успях да й дам по-достоверен глас.
Друг проблем беше злодеят, големият злодей; не исках да го направя едноизмерен, исках да е пълнокръвен. Не исках да е с белези по лицето, в черни дрехи, с дрезгав груб глас, затова той е възможно най-невзрачният, банален човек. Струва ми се, че няма нищо по-ужасяващо от един напълно безличен, банален персонаж, у когото обаче се крият демони. Като погледнеш в очите му, те са празни – сиви очи, сиво лице, сив костюм. Въплъщение на баналността на злото.


Оформлението на корицата е на Люба Халева

© Люба Халева, "Жанет 45"

Оформлението на корицата е на Люба Халева

Всъщност той е начело на бракониери, които убиват и измъчват животни, а Селест казва, че държавата не се старае в преследването на такива банди заради печалбите от ловната индустрия и туризма. Ако приемем, че с нейните думи говориш ти – надяваше ли се, че романът ти ще предизвика промяна или поне обществен дебат?


- Колкото повече се задълбочавах в проучванията, толкова повече откривах – например статия от 2011 година от провинциален вестник на малко градче, че лесничеят Мишел Льоблан е обвинен във вземане на подкупи от ловци, за да стои далеч от определени райони. А в други статии например се съобщаваше за контрабандисти, които са се опитали да изнесат мечи жлъчни мехури, защото в Китай те струват цяло състояние. Но ако се върна към въпроса ти: няма как да повлияя на правителството на Квебек да престане да съкращава горски полицаи; в определен район вместо десет вече патрулират само двама. Ще ми се да видя как държавата престава да поощрява ловците - а ловът е машина за правене на пари за търговците на жлъчка за водачите. Американските туристи идват специално за трофеи, убиват мечките и се снимат с главите им – именно тези неща се надяваш да промениш. А дали ще стане? Не, тази книга няма да окаже никакво влияние. Освен може би сред отделни читатели, които ще научат за този проблем. Бюрократите обаче рядко четат романи. Може би ако се направи филм по книгата – а правата за него вече са купени, – това би променило нещо.


Преди време прочетох в твое интервю, че романът, който пишеш в момента, е свързан с тениса. Ще разкриеш ли малко повече?


- Само това, че се казва Paris Green ("Парижко зелено") – което всъщност е името на смъртоносна отрова, съдържаща арсеник, но е отпратка и към зеления тенис корт, както тревен, така и изкуствен, и към други неща. Героят ми е канадски тенисист, около номер 200 в ранглистата, който отива в Париж за участие в турнир. И в британското посолство, където е единственият тревен корт в Париж, се запознава с жената на мечтите си. Ала единственият проблем е, че нейният баща – значим парижки импресарио в областта на класическата музика – има нелегален бизнес по уреждане на тенис мачове. И така фон за любовната история става сенчестият престъпен свят – ето една черна романтична комедия.

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на neadekvaten
    neadekvaten
    Рейтинг: 364 Неутрално

    Интересен писател. Възможно ли е да публикувате откъс от книгата?





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK