Отец Сергей: Когато човек остане без вяра, изпада в бесовски страх

Отец Сергей е в храм Свети Мина от 10 години.

© Анелия Николова

Отец Сергей е в храм Свети Мина от 10 години.



Екипът на "Дневник" ви честити Рождество. Първият ден на Коледа започваме с разговора с отец Сергей. Светли празнични дни.


Храмът "Свети Мина" е скрит в малките улички на квартал "Модерно предградие". Рано сутринта в понеделник, две седмици преди Коледните празници, отец Сергей ни посреща. Той е в този храм от 10 години. Но това не е единственото място, в което може да бъде открит.


Малко по-късно същия ден отец Сергей ще се насочи към Софийския централен затвор. Там той ходи от близо девет години. Среща се със затворници, разговаря с тях, води курсове.




Как решихте да станете свещеник?


- Човек си търси призванието, докато го намери. Моите родители искаха да уча право, но видях, че не е за мен. Завърших археология в Софийския университет, но осъзнах, че не това е съвсем призванието ми. След това записах китаистика. Но и това не беше за мен. Може би щях и в Консерваторията да вляза, но така се завъртяха събитията, че се насочих към богословието.


Може ли да кажете, че това е призванието ви, или още търсите?


- Чувствам, че съм го намерил.


Каква е разликата между храма тук и този в затвора?


- Хората са си едни и същи. Няма особено голяма разлика. Това са предубеждения на тези, които са отвън, че тези, които са вътре са кой знае колко по-различни от тях. Това не е вярно. И навън има хора, които грешат. Даже някой път много повече от тези, които са вътре. Всеки човек е различен свят, не могат да се сложат всички под един знаменател - това, което ние много често правим. Особено когато става въпрос за групи хора. Ние, които сме отвън, и тези, които са вътре... Като някакви агитки на футболни отбори. А въобще не е така. Всеки човек е личност, или поне би трябвало да стане. В Евангелието Христос казва, че всяка душа за него е по-ценна, отколкото целият свят. Може би така би трябвало и ние да гледаме.В затвора защо хората се обръщат към вас - в опит да осъзнаят това, което са направили, или в опит да намерят утеха от изолацията и липсата на свобода?


- Има хора, които не са били религиозни, но там са се замислили и започват да осмислят някои неща. И ние самите, които сме отвън, сме такива. В много от случаите, когато стане трудно, се сещаме да се обърнем към Бог. По-рядко се сещаме да му благодарим за нещата, които ни е дал. Но който е там, в затвора, много повече чувства, когато загуби, какво е загубил.


В затвора загубата се усеща много по-силно, отколкото навън. Има хора, които губят не само пари, но и семействата си. Особено, ако човек остане там по-дълго, малко повече от две-три години почва да губи. Дома си, жена си, децата си.


Как вярата и наказанието съществуват заедно в едно затворено пространство?


- Самата дума наказание е с такъв корен, който означава "да учиш някого". Обучението и в миналото е включвало наказание. Да накажеш до известна степен е свързано с това да обучиш. Може би сам Бог използва такива средства. Защото понякога допуска да изпаднем в тежки обстоятелства, за да ни накара, като ги преодолеем, да се възкачим на по-високо ниво. Преодолявайки трудностите, да преминем в нещо по-добро. Сам Адам е бил изгонен от Рая, това не е ли наказание? Но така човек осмисля какво губи. А като го осъзнаеш, гледаш да не го губиш. Вярата точно затова се и появява. Защото си загубил.


Ако излезем за малко от затвора и погледнем тук, където сме ние, струва ли ви се, че безверието се е увеличило. Не само религиозно, но и като нагласа към всичко?


- До голяма степен и медиите имат вина за това. Особено медии, които представят нещата, така че се вижда само негативната страна. Това убива погледа към доброто и вярата. Хората започват да чувстват безсилие и безнадеждност. Така се получава, че живеем във враждебен свят, в който сякаш Бог ни е изоставил. Вероятно затова и много хора бягат от страната.


Това безверие се отразява на възможността да се обединим, да се чувстваме част от общност. Как може човек да се справи с това?


- Може би трябва да се гледа не само полупразната бутилка, но и полупълната. Да виждаме и добрата част от реалността. Ако сравня затвора с едно подобно положение - имам само един телевизор, от който да съдя какво се случва. И там ми представят само негативни неща, аз ще реша, че реалността е това. Около нас има много други неща, които се случват. И може да си отворим и очите, и ушите и да ги виждаме, да ги усетим.


Да гледаме по-позитивно и да сме по-позитивни. Ако няколко човека са така настроени, започва да се предава и на другите. Един от големите светци на православието, свети Серафим Саровски казва: "Придобий мирен дух и ще се спасят около теб хиляди". Може би това е рецептата.


Т.е. добрият пример?


- Примерът говори повече от думите. Съвсем малка част от информацията, която предаваме на другите, е в думите. Всичко останало е в поведението ни.

Какъв е страхът в затвора?


- Ако погледнем от духовна гледна точка, има страх, който е бесовски. Той е панически. Тогава се объркваме и правим много грешки. Има и божи страх, който е нещо различно и в който има мир.


Как?


- Тогава човек чувства, че стои пред Бога и че Бог е с него. И че някой му помага. В божия страх има упование. Докато, когато човек изпитва бесовски страх,той се чувства изоставен и безсилен.


Божият страх винаги помага. Началото на премъдростта е страхът Господен. И точно затова е важна вярата. Защото като остане човек без вяра, изпада в бесовски страх


Има ли извън затвора много бесовски страх?


- Има, за съжаление. Където няма вяра, този страх винаги присъства. И там вече човек или му се налага да се бори срещу това, което го плаши, или му се налага да бяга. Което правят твърде много хора, особено в нашата страна. Бягат от самата страна. Или просто се парализират. Има и хора, които бягат от себе си - в телевизията, в интернет, в наркотици, алкохол ... Бягат от усещането за страха.


Осен вярата, нещо друго помага ли срещу този страх?


- Когато има вяра, няма страх. И тогава човек е свободен от всичко това.


Преди да завърши богословие, отец Сергей е завършил археология и китаистика.

© Анелия Николова

Преди да завърши богословие, отец Сергей е завършил археология и китаистика.

За вас какво е свободата?


- На първо място, свободата да бъдеш себе си. Но това се постига, когато човек има правилни общения с Бога. Това е идеята на християнството - че ние трябва да възрастнем и да станем от индивиди - личности. Можем да станем такива, когато общуваме с Бога. Той винаги е един и същ.


При общуването с другите хора ни се налага да се съобразяваме и твърде често ставаме лицемерни и човекоугодни. В семейството съм един, когато общувам с хората съм друг, с приятелите съм трети и какъв съм - не е много ясно. А когато общувам с Бога, винаги съм един и същ, където и да съм. И тогава мога да стана личност.


Мисълта за Бога е основа на духовния живот. Доколкото я имаме в себе си, не можем да грешим. Не е възможно едновременно човек да мисли за Бога и да се гневи, или да върши грях. Това е изкоренител на злото в нас. Цялото изкуство на лукавия цели да ни откъсне от тази мисъл, да забравим Бога и тогава вече не сме вярващи и грешим. И тогава изпадаме в този страх, който е основата на всичкото зло и на несвободата.


В затвора има ли свободни хора?


- Човек дори и да е там, по дух може да е свободен. В затвора има хора, които са с доживотна присъда, но които се чувстват свободни. Дори казват, че ако бяха навън, нямаше да познаят Бога. Навън има твърде много неща, които ни разсейват и потъваме в грижи и суета, които в повечето случаи се оказват безсмислени. А вътре човек осъзнава.


По-трудно ли се достига до прошката в затвора?


- И навън, и вътре е трудно да прости човек, именно защото се страхува. Свети Йоан Богослов казва, че в съвършената любов няма страх. Ние прощаваме, когато има любов в нас. И затова няма никакви ограничения. Човек може да обича навсякъде.


А може ли да се научи да обича?


- Донякъде има стремеж в нас за това нещо. Свети апостол Павел е изброил какво представлява любовта. Ние много често казваме любов, а не се замисляме какво се крие в тази дума. Под любов разбираме много неща: и влюбването, и семейната любов, и приятелската любов. Тези трите човек не може да ги научи. Това са емоции, които сами идват, несъзнателно.


А съвършената любов е тази, при която човек по-скоро чрез волята си подчинява емоциите си и обича и този, когото не харесва. Това е безкористната любов. Това осмисля живота ни, когато го няма, остава едно себелюбие. Страстите и греховете произлизат от себелюбието. Което вероятно е някаква форма на самосъжаление.


Разбирането към другия вътре и вън по различен начин ли вирее?


- Вътре на човек му се налага да е много буден. Докато навън съм виждал хора, които разговарят помежду си, обаче единият е зает с делата си и не чува какво му се говори. Не възприема. Вътре ти се налага да чуваш какво ти се говори. От това зависят взаимоотношенията ти с останалите. А слушането заема много по-голяма част от общуването, отколкото говоренето. Но това го забравяме, за съжаление. Не се учим на това нещо. Няма я тази култура в нас, изгубила се е. Затворили сме се в нашия свят и сме създали малък затвор в себе си.


Вие изпитвал ли сте страх?


- Не е нормално човек да не изпитва. Не е въпрос дали изпитва, а дали успява да го надмогне. Само Бог допуска страха. Това е изкушение и изпитание. Дори великите сподвижници на вярата са изпадали в тежки състояния, това е само някакво средство, което Бог допуска, за да може човек да расте. От клас в клас както преминаваме, минаваме и през изпит. Може би и затворът е някакъв изпит.


Каква е вашата надежда?


- Да се спасят колкото се може повече хора. Това виждам като призвание, доколкото ми стигат силите с Божията помощ. Надявам се, колкото може повече хора да се привлекат към църквата. Но и да се възцърковят, да разберат смисъла. На големите празници има много хора, които влизат в храма, но твърде много влизат само тогава. А през другото време остават далеч от истинската вяра и от разбирането за какво става въпрос.


Храмът не е само мястото, където да се запали свещ за здраве. Нещо много по-голямо е църквата, по-дълбоко. Това е място, където човек лекува душата си, възстановява праведните си отношения с бога, намира утеха и радост. И то такава, която няма къде да намери другаде.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK