Лъчезар Бояджиев, художник: Да мислим повече за това, което оставяме, а не за онова, което сме заварили

Лъчезар Бояджиев, художник: Да мислим повече за това, което оставяме, а не за онова, което сме заварили

© Цветелина Белутова, Капитал



Лъчезар Бояджиев е сред най-изявените в съвременното изкуство художници в и от България. Негови произведения са собственост на престижни музейни колекции по света. Множество са самостоятелните му изложби и участията в общи експозиции в Европа, Северна Америка и Южна Америка, Азия и Австралия, включително на биеналетата в Сао Пауло, Сидни, Гуанджоу. През различни форми на изкуството интерпретира теми като властта, вярата, поп културата или пък опозициите частно - публично, тоталитаризъм - демокрация, локално - глобално.


Роден е през 1957 г., завършил е Националната художествена академия в София през 1980 г. Съосновател е на Института за съвременно изкуство в София. В момента в Софийската художествена галерия е неговата ретроспективна изложба "Sic transit meda mundi (Настоящето е прекалено късо и доста тясно)" (до 11 март), а до 24 март в галерия Sariev Contemporary в Пловдив може да бъде видян проектът му "Уютни дистопии".


Свързан сте с постмодернизма, с Ню Йорк през 80-те и след това. Как гледате днес на тази връзка?




- Гледам с благодарност, че научих почти всичко важно в този град, включително и, около 1981 г., какво е то това истински социализъм (Швеция, а не "С БКП и КПСС напред!"). И после се радвам, че можах да споделя наученото с колеги и приятели в София и България тогава, в средата на 80-те, когато никой от моето поколение нямаше възможност да пътува. Става дума за приятели и колеги от широката интелектуална общност в София от онова време – и художници, изкуствоведи, зрители, а също така и теоретици.


А наученото, споделеното беше от сферата на съвременното и модерното изкуство, инфраструктурните състояния на международния свят на изкуството, фигурата на куратора и биеналето, Венеция и "Документа", МоМА и "Уитни", Лео Кастели, Кийт Харинг, Христо и Жан-Клод и много други; както и това например с какво Бодриар е важен за нас и защо има връзка между неговата теория на симулацията, симулакрума (със заличената разлика между оригинал и копие) и късния социализъм – с очевадната разлика между единия свят – онова, за което Партията казваше, че е в живота - на думи, и онова истинското, което всички виждахме, че не е така в реалния живот...


Днес, когато имаме Доналд Тръмп и "фейк нюз", брутални преиначавания на човешкото и насилие над истината, съзнателно внушаване на страх от другия и подмяна на реалните проблеми с измислени фикции, целящи опазване на икономическото статукво (от мафиоиден тип), тези знания са ми по-важни от всякога – защото ми е по-лесно да се ориентирам в живота. Трудно е да продаваш краставици на краставичар и аз много рядко купувам зеленчук въобще, камо ли от недостойни продавачи на ментета...


От изложбата в СГХГ

© Цветелина Белутова, Капитал

От изложбата в СГХГ


В този ред на мисли, сещам се, че миналата година ходихте с червени токчета по булевард "Витоша" в акцията "Извърви километър в нейните обувки". Какво могат да променят подобни жестове в среда, в която публичния дебат се повлиява най-вече от емоции, фалшиви новини и политически манипулации? Пример - подклажданите страхове около Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие.


- Как какво – мисля си, че един пример за толерантност няма да навреди. Няма нищо, ама нищо вредно в това да "стъпиш в нечии обувки", да се вживееш в другия, вместо да го гониш, преследваш или насилваш... Това е човешки достойната позиция; всяко насилие и насаждане на страх, прекомерен изолационизъм под прикритието на патриотични и традиционни ценности е като минимум израз на фрустрирано самочувствие. Аз нямам такова. Живея си в големия свят и никак не завиждам на онези, които се ограничават до мислене и живот в триъгълника, затворен между магистралите "Хемус", "Тракия" и "Струма"... Всъщностте май дори не формират и триъгълник... Толкова по-зле за изолационизма – няма бъдеще, след като дори и границите са противоестествени.


Как ви вълнува темата за националното - в актуалния контекст, в който България председателства съвета на Европа в София, а догодина предстои Пловдив да бъде Европейска столица на културата?


- А какво общо имат тези официални ангажименти и отговорности на международната арена с темата за националното? Тук става дума България да си свърши работата, като поеме отговорност за това, че е съвременна европейска страна с определен имидж и че има работа, която се очаква страната да свърши. Ще е голяма грешка и върховен акт на самозатваряне, ако единствената цел на тези ангажименти се окаже промоция на статуквото в страната днес – така само ще се затвърдят куп печални статистики, които поставят България на Н-то място в света по корупция, свобода на инициативата, човешки и трудови права, екология, образование и здравеопазване, транспорт и така нататък.


С какво сме интересни на света?


- С такива като тебе и мене, като всички онези, които професионално, отговорно и по човешки уютно си гледат работата според световните критерии и стандарти – със справедливост и европейски ценности на правовата и гражданска държава, без корупция и алчност, без злоупотреба с природата и другия, без лицемерие и политически игрички на дребно, без още толкова много неща, които обикновено слагат България в ония жални и срамни статистики, които вече споменах.


Със сигурност има неща от миналото, за които трябва да се грижим, и които са интересни за света точно толкова, колкото са интересни за света и нещата от миналото на всички други народи по света За да се множат тези неща в бъдещето, които не сме направили ние в миналото и за които не може да се тупаме в гърдите. Например – ако дядо ти е изобретил кирилицата – да кажем, че имаш право да се тупаш в гърдите, но след като не е, тогава най-добре ще е да се смириш и да изтърпиш, докато не направиш нещо, с което да се гордеят внуците ти. Трябва да мислим повече за това, което ще оставим, а не за онова, което сме заварили.


Работите ви често интерпретират символи и въпроси на религията. Защо?


- Това са символи на вярата... Институционалната религия от какъвто и да било вид, нейните въпроси и проблеми не ме интересува, както не ме интересуват и раздвоените синоди, назначените синоди и други такива институции на организираната религия, които имат слаба връзка с отделния човек и отдавна, поне от времето на Възраждането в България, не изразяват общностните въжделения на хората.


От изложбата в СГХГ

© Цветелина Белутова, Капитал

От изложбата в СГХГ


Ти обаче сигурно говориш за това, че в началото на 90-те години използвах визуалното наследство на иконата и църковната живопис – през репродукции в книги и албуми, за да изразя онзи драматичен период на хаос и крах, на невъзможност да се вярва както в миналото преди 1989, така и в бъдещето след това, което се въвеждаше по план и в къси срокове, вероятно в нечий интерес, а не с вяра в добруването на човека. Занимавах се тогава с тези символи, защото не можех да разбера как така в рамките на 1-2 години бивши партийни и комсомолски лидери се трансформираха от уж-комунисти в правоверни уж-християни – и в двата случая крадяха на поразия, нещо, което и до ден днешен не е съвсем точно отрефлектирано и изследвано... Почнаха да ходят не в Партийния дом, а в храма "Св. Александър Невски" и това някак си ме дразнеше.


Смятате, че "истината няма собственик". Бих ви апострофирал обаче, че постистината има собственик. Или собственици. Например тези, които търгуват с лични данни от дигиталната среда. Например тези, които използват Big Data с политически цели. Или тези, които извозват подчинените им работници да протестират в центъра на София и им раздават трансперанти. Не е ли време да захвърлим истината в бунището на историята? Или пък да я хербаризираме в полето на изкуството и да не ни се налага да се занимаваме повече с нея?


- Веднага след като ми кажеш какво според теб е "истина", ще се задействам по отговора на тези въпроси. Тук отново ми идват на помощ знанията и уменията от 80-те години в Ню Йорк... Тръмп е жалко подражание на минали величия. Няма да си тровя живота заради него и неговите гласоподаватели. Прекалено добре познавам Америка и не се съмнявам, че и той, и републиканците от обкръжението му ще бъдат изхвърлени от избирателите. Нещо подобно важи и за България, от моя гледна точка – народът търпи много, но като му кипне, действа бързо... Та нека изчакаме, преди да захвърляме истината където и да било... Да му мислят "изедниците".


Правехте градски художествени разходки - в София и в Пловдив. Участвахте активно и във Визуалния семинар - все инициативи, които преосмислят живота ни в общество в града и културната му среда в т.нар. преход. В какво успяхме да преходим, живеейки в града, и в какво не успяхме?


- Успяхме да направим градовете си по-съвременни и по-удобни. Не успяхме да го направим с вкус и мярка. И не успяваме да ги направим по-красиви, с по-малко белези на фрустрация – за каквито считам както корпоративната реклама и архитектура, с които се занимавахме във Визуалния семинар от 2003 до 2006 г., така и сегашната вълна на сувенирни паметници из цялата страна – достойни национални герои получават паметник като за компютърна анимация, градовете заприличват на гробищен парк с пресилени знаци на памет, които само отвличат вниманието от радостта и възможностите на живота днес, от мисълта за бъдещето и така нататък.


За какво ни е изкуството днес?


- Пак за същото – за да направи живота по-красив, по-смислен, по-весел, по-разнообразен, по-дълъг дори...


Да обърнем внимание на някои от произведенията в двете ви актуални изложби. Например знаковата ви работа "Неоголгота" може да се види в нов вариант в СГХГ.


- Много от работите в изложбата са свързани с началото на 90-те години - тотално хаотичната ситуация на колапс на една догматична система и интродукцията на друга система, която идва по начин, който не е естествен.


Изглед от "Уютни дистопии" в Пловдив

© Галерия Сариев

Изглед от "Уютни дистопии" в Пловдив


Пазарната икономика и парламентарната демокрация идват в контекст, който е загубил тези традиции. Съответно композицията от три разпънати официални мъжки костюма беше ироничен коментар към тази нова вяра в бизнеса и пазара. Оригиналната композиция е 4.20, а тук са 3.50 м. Въпросът е в това, че през годините тази композиция започна да се асоциира с критика към неолиберализма. С критика върху неконтролирания капитализъм и глобализацията, което не е съвсем точно.


През 2007 работата бе купена от Музея за съвременно изкуство на град Кумамото, Япония, и оттогава не съм я виждал. Те самите имат трудности да я инсталират, защото това е мека скулптура, която говори за отсъстващи тела, но присъстващи черупки на бизнес, икономика и всички тези структури, които моделират живота ни без директно да ни засягат. Сега решихме да я реконструираме като авторска реплика с добавка от червената вратовръзка на един политик, който от една година насам ни занимава с дивотиите си - Доналд Тръмп.


В изложбата може да се види и композиция с мумии пълни с въздух под налягане. Посланието е "Поеми дълбоко въздух и задръж". Така се казва, когато ти правят рентген. Какво показва обаче вашият рентген в случая?


- През 2011 г. имаше годишнина от полета на Гагарин. Яра Бубнова курира изложба в Института за съвременно изкуство в София. Тогава аз използвах една стара сувенирна мумия, закупена от музея "Метрополитън" през 1993 г.. Отдавна исках да направя нещо с нея, не знам какво. Накрая я напомпах, залепих лицето на Юрий Гагарин върху й и я обърнах с главата надолу. Работата се наричаше "Гагарин в пространството". Защото саркофага на една мумия е капсула, която се движи във времето. А Гагарин се е движил в капсула, която се движи в пространството. И в момента, в който обърнеш работата надолу с главата - започва едно смешно слепване на стилистики, времена и пространства.


След това тази работа беше купена от колекцията на EVN във Виена. А след това Дейвид Елиът хареса работата за биеналето в Киев. Разбрахме се да развия идеята за надуваемите мумии - с личности от историята. Идеята е, че можеш да си напомпваш някоя от тези личности, които почиташ, и да си гледаш неговата мумия - и когато не ти е необходима вече - да си я разпомпваш и да си я прибираш в килера. Тези, които включих в работата, са Стив Джобс, Сталин, Мао, Лорънс Арабски.


И най-важното - Доби, домашния елф от "Хари Потър"? Когато бяха големите демонстрации в Москва, в Русия от 2012 - времето на "Пуси Райът", често хората не можеха да сложат лицето на президента, защото това означава незабавна санкция. Затова те използваха лицето на Доби, който още с появата на сериите за Хари Потър беше обявен за дигитален двойник на Путин. Това обръщане на персонажа на мен страшно ми харесва.


Из "Уютни дистопии" в Пловдив

© Галерия Сариев

Из "Уютни дистопии" в Пловдив


В цикъла ви с дигитална графика, базиран на фотография, наречен "Столове и символи. Проект за мирна съвместна съ-идентификация", подреждате столове в различни символи - петолъчка, свастика.


- Идеята е от 1995. Първата реализация беше във Френския културен център, където имаше една прожекционна кабина и добра зала със сцена - тоест висока гледна точка, и тези безумни столове с червена тапицерия. Бяха за времето си суперлуксозни. А френският център беше най-отворен за българските художници. Та от горната гледна точка - подредбата на столовете придобива формата на символи. Както на английски се казва "да влезеш в чужди обувки", тук става да седнеш в нечий чужд символ. Обикновено за конференции столовете се аранжират по някакъв анонимен геометричен начин, защото е по-функционално. Но аз реших, че мога да ги аранжирам и като мъжки и женски знак, като кръст, Ин и Ян, звездата на Давид, полумесец и най-гадните символи - петолъчка, свастика и сърп и чук. Идеята е, че всички сме на този свят и всички сме отговорни, независимо какви сме.


В центъра на изложбата ви в галерия Sariev Contemporary в Пловдив е една печка, чийто кюнец е обърнат навътре в нея. Произведението се казва "Вечен припек", 2018. Може ли такава печка да излъчва топлина или не може?


- Разбира се, че може... В изкуството красотата, както и топлината се намират в очите на зрителя, на публиката, на посетителя. Започнах да рисувам печки и да работя с реални обекти – печките на фирмата "Прити" и кюнци турско производство 13 см, през 2010 г. Тогава на село, в къщата на рода ми по бащина линия, оборудвах стаите за зимно ползване; печки и кюнци ми бяха пред очите непрекъснато. После през 2011 г. при една изложба в галерия в Русе – "Приятели", която се помещаваше в стара разкошна градска къща в центъра на града, забелязах, че дори само присъствието на тези обекти в пространството внушава на посетителя усещането за уют, грижа, овладяност и приветливост дори и печките да са съвсем нефункционални като отоплително тяло. Та оттогава печката за дърва с кюнец е важен елемент в работата ми – символ на енергия, човешко общуване, уют.


Имате и друго произведение в изложбата в Пловдив - "Нов-открит флаг за липсваща страна". Въпросът за границите, държавите и флаговете - като че ли е по-горещ, отколкото е бил през последните 50 години. Как вие гледате на него?


- Границите са изкуствени образувания, които са функция (във времето и пространството) на конкретни политически ситуации в света, на континента, в региона или на полуострова. В една граница (или ограда) няма нищо човешко, нищо природно. Границите са противоестествен продукт на античовешки страхове от другия, на договори между велики или не чак дотам велики сили, които искат да си уредят някакъв проблем, и то почти винаги за сметка на реалните хора, които живеят на реални места, в реални общности и т.н.


Този обект – златистият флаг с везана палма, е емблема на изложбата "Уютни дистопии". Флагът, палмата, златистият цвят на плата и зеленото на короната на палмата са все визуален-материален израз на желаното, на мечтата за топлина и уют, за "нещо ново под слънцето", което да е за хората и да трае във времето. Това е флагът на една неясна мечата-утопия за повсеместен световен уют.

Ключови думи към статията:

Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Fiji
    Fiji
    Рейтинг: 1975 Неутрално

    "не ме интересуват и раздвоените синоди, назначените синоди и други такива институции на организираната религия, които имат слаба връзка с отделния човек и отдавна, поне от времето на Възраждането в България, не изразяват общностните въжделения на хората"

    +++++

  2. 2 Профил на mapto
    mapto
    Рейтинг: 1399 Неутрално

    А какво оставя Лъчезар Бояджиев? В контекста на кабинета Орешарски, той ни остави две вековни - но противоречиви - реплики:
    „тоз който приеме назначение на държавна служба от туй правителство, независимо от ранг, контекст и нужда от заплата (или пенсия като директор на нещо...) да не разчита твърде на симпатии, помощ и съдействие... да не говорим, че програмите за дейност и платформите за същност на публичните институции на културата в Б-я или никога не идват, или идват при уволнението... ако правителството не падне - когото назначат, ще изкара 5 години на масраф и далавера. да са му честити...

    и защо ли мотивите на назначението звучат досущ като онези, с които предишното правителство (на ББ и ВР) уволни предишния директор...

    РЕВАНШИЗЪМ = MON AMOUR...“

    „Е слава богу, че веднъж има адекватно назначение макар и само като и.д., който обаче работи в тази галерия от 28 г и създаването и. Не виждам по-подходяща фигура. Честито и успех!“
    http://mapto-on.blogspot.it/2013/11/blog-post_23.html

    Думите в един език са това, което е безкрайно и изисква най-много усърдие и постоянство. Затова направихме http://lexicum.net
  3. 3 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 10199 Неутрално

    Интересни идеи, особено изразяване в изкуството и съвпадаща позиция за днешния ден...

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  4. 4 Профил на 2.5
    2.5
    Рейтинг: 1675 Весело

    "Разбира се, колкото и странно да прозвучи, по онова време – същото време, в което и Недко (Солаков) го е чел в Габрово, ние четяхме Богомил Райнов. Той беше един такъв „про-западен” интелектуалец. Може много странно да звучи, но тази шпионска литература – книгите, които пишеше за Емил Боев, при цялата си смехотворна структура и методология, все пак даваха един поглед към западния свят, който беше нафукан и с претенция."

    :-)

    I Want To Believe
  5. 5 Профил на coxo
    coxo
    Рейтинг: 461 Неутрално

    Поредният постмодернистки тъпанджия, който си мисли, че свири на цигулка. Може би очаква и да ръкопляскаме, но чувам единствено Солаков, Бубнова, Василева и останалата неука клика около ИСИ.

  6. 6 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 2447 Неутрално




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK