Проф. Георги Ончев: В идеята за регистър на психично болните е заложен контрол, не грижа

Проф. Георги Ончев: В идеята за регистър на психично болните е заложен контрол, не грижа

© личен архив



Здравното министерство неотдавна публикува за консултации проект на промени в Закона за здравето, с които за пореден път ще се направи опит да се създаде електронен регистър на хората с психични проблеми. Целта според вносителите е да има постоянна актуална информация и да се знае доколко терапиите дават резултат. Според друг план на правителството пък до този регистър ще имат достъп различни администрации, които ще си разменят по служебен ред данни, ако те са необходими по закон. За ползите и рисковете от такъв регистър, както и доколко той ще помогне за справянето с реалните проблеми на психичната помощ в България "Дневник" потърси за коментар проф. Георги Ончев - завеждащ отделение в Клиниката по психиатрия в Александровска болница.

Министерството на здравеопазването ще направи нов опит да създаде електронен регистър на хората с различни психични проблеми. Какви според вас са ползите, смисълът, но и рисковете от един такъв регистър?




- Една обща информационна система в психиатричното обслужване може да бъде полезна, ако обслужва медицински, здравеопазни, статистически и научни цели. Но не и милиционерски. А целият контекст на публично говорене около създаването на регистър издава нагласи за контрол, поредните ограничения... или "озаптяване" в лексиката на един министър.


В идеята за регистъра е заложен контрол, не грижа. Опитът за ограничаването му само до тези със сериозно и опасно боледуване не променя съществено нещата, тъй като засега този опит е размит и без ясни критерии за подобно боледуване, но по-съществен е отговорът на въпроса каква е целта на упражнението.


Защо се прави това? За да се изпрати до всеки болен социален работник, който да го покани да посещава дневен център и да си поставя редовно депо инжекциите? Или да бъдат "профилактирани", като се прибират при посещението на виден държавен глава, за да не развалят обстановката около Орлов мост?


Във вида, в който е замислен, регистърът е средство за злоупотреба с психично болните и приканва психиатрите да дезертират от базисен етичен принцип от времето на Хипократ – медицинската тайна, и да се превърнат в доносници за своите пациенти.


Опасно ли е кръгът на хората, които ще имат достъп до регистъра, да се определя допълнително в наредба? Според плана и проекта на правителството за намаляване на административната тежест достъп до регистъра ще имат и администрации, за да получават по служебен ред удостоверения дали даден човек се води на отчет.


- Опасно е, защото защитата на данните в електронната ера е несигурна. Това не е амбулаторен картон в едно копие под ключ. Сега, когато се манипулират профили в социалните мрежи и се сриват много по-сложни системи, пробивът в една база данни, особено с разширен достъп до нея, е крайно вероятен. С това се прави и щедър подарък на имотната мафия, чиито жертви често са именно психично болни.


Самите "бележки за учет" пък са ретроградна глупост и инерция, основана на ирационални разбирания за психичната болест. Поголовното им "получаване" по служебен ред е дискриминация и репресия. Учет е русизъм, близък по смисъл до инвентаризация.


Такава е нагласата към психично болните на администрацията и на онези, които искат да превърнат психиатрията в поделение към МВР – като към инвентар. Пронумерован, прошнурован и затворен на сигурно място.


За какво му е на здравното министерство да има тези данни? И липсата на данни ли пречи за успешното преодоляване на проблемите на здравната грижа към хората с психични проблеми?


- Разбира се, че има данни – и в НСИ, и в Националния център по обществено здраве и анализи. Всяко лечебно заведение има собствен архив, хоспитализираните се отчитат в регионалните здравни инспекции, а лекуваните амбулаторно в практики с договор с Националната здравноосигурителна каса фигурират в касата с трите си имена, ЕГН, диагноза и терапия. Който иска, може да свърже тези източници на данни в единна система – това е постижимо за 16-годишен хакер, но... най-вероятно ще има поръчка за милиони за софтуер, който после няма да работи.


Данните са полезни за медицински цели. Когато се изискват за контрол и ограничения, те обслужват репресивни и антитерапевтични мерки. Темата за регистъра всъщност подменя същинската проблематика в психичноздравното обслужване.


А кои според вас са проблемите, от каква реформа се нуждае сферата на здравната и социалната подкрепа за хората с психични проблеми?


- От реформа, която е ориентирана към възстановяване и автономност, и е подплатена с достатъчен финансов ресурс за това. Психиатрията е в задния двор на медицината, а психично болните – в задния двор на обществото (а често и в сметището му). Психиатричният бюджет е 2% от държавния здравен бюджет, а според международни експерти, познаващи ситуацията у нас, той трябва да е 10%.


Финансират се само хоспитализации и така се насърчава настаняването в стационари, обратно на лозунгите за обслужване в общността. Извънболнично се реимбурсират единствено лекарства и изписването им и нищо от необходимото за пълноценна рехабилитация.


А то е мрежа от центрове с отговорности за конкретни райони (отпадането на районирането беше груб популистки ход), покриваща страната, и с финансова обезпеченост за водене на случаи с поддържащо лечение, активно издирване, обучение в социални умения. Не на проектен принцип, а с държавен ангажимент.


Без това ще възпроизвеждаме празни приказки в програми и ще повтаряме като папагали чужди модели.


Неотдавна за пореден път световна организация констатира сериозни нарушения и нередности в домове за хора с психични проблеми. Тогава държавата призна проблемите, обещава се и деинституционализация, повече социални центрове, повече мерки за подкрепа. Какви са рисковете пред тези иначе "добри намерения"?


- Основният риск е намеренията да не се изпълнят, да останат на хартия за "пред чужденците". Дежа вю. Архипелагът на домовете е национален срам и знак за общностно оварваряване.


Как гледате на идеята за отпадане на запрещението? А готови ли са държавата и общините да предоставят адекватна заместваща подкрепа?


- Институтът на запрещението, регламентиран в Закона за лицата и семействата, е архаичен. Пълното запрещение особено, попечителството, е равно на гражданска смърт. Попечителят може да остави своя близък като куфар в дом до края на живота му, без запретеният да може да се оплаче – той е юридически непълноценен субект, жалбата му не се разглежда, ако не е преподписана от попечителя, т.е. от този, който го е настанил там. Всеки затворник е с повече права. Не разполага дори с мизерната си пенсия, той е социално мъртъв. България е осъждана нееднократно за това.


Международната конвенция за защита на хората с увреждания на ООН от 2008 г. препоръчва замяна на запрещението с мерки за подпомагане на взимане на решения, които защитават интереса на човека с увреждане и не подменят неговата воля.


У нас е подготвен проектозакон за физическите лица и мерките за помагане, но още не е приет (и така 10 години). Всякакви причини могат да се изтъкват за това протакане, но в основата са манталитетни нагласи.


Разпространено е мнението, че твърде много от психично болните са "на улицата", че те трябва да са затворени, че са опасни...


- Психично болните са по-често жертва на агресия и злоупотреба (с регистъра ще улесним това), а не агресори. Разбира се, има опасно боледуващи, но агресията при тях може успешно да се предскаже и овладее със съвременни клинични инструменти и се прави. Конкретни случаи като онзи в Лясковец ясно показват размера на стигмата и на хулителското и враждебно говорене за психично болните (по-късно се оказа, че човекът е вменяем). Повечето психични разстройства протичат благоприятно; част от тях не са истински болести, а хомеостатични отговори на стрес и поне половината не рецидивират до края на живота, но дори за хроничните психози обслужването в обичайната им среда е с доказани предимства (включително финансови) пред отглеждането им в институции. В клиничната реалност за един малък дял от болни институционализацията е неизбежна за оцеляването им. Но за възможностите, с които разполага съвременната психиатрия, този дял е наистина малък.


Възгледите, за които говорите, са плод на невежество, предразсъдъци и изводимото от тях свръхобобщаване. И не знам дали преобладават. Дълбоко се надявам – вече не. Моето впечатление е, че стигматизиращите нагласи у нас постепенно се преодоляват през последните десетилетия, особено у младите, по-отворени и либерално ориентирани хора.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK