Георги Тенев, писател: Новото не пита, то идва и руши схемите

Георги Тенев

© Личен архив

Георги Тенев



Отношението между историята и съвременността винаги е привличало писателя Георги Тенев. Независимо дали това ще е в "Партиен дом", за който той получава Наградата за български роман на годината на фондация "ВИК" през 2007 г. Или в "Господин М.", чиито главен герой е Георги Марков. В новия му роман, трилъра "Балкански ритуал", историческото присъства редом с една алтернативна версия на настоящето на България, където всичко е едновременно различно, но в същото време е съвсем същото. В едно са събрани темите за тероризма, войната в Близкия изток и битките на политическата арена.


Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК "Константин-Кирил Философ" и Софийския университет "Св. Климент Охридски", а по-късно следва и във Виенския университет. Освен като автор на проза е известен и със съвместната си работа с Театрална работилница "Сфумато" като драматург в постановки като "Атолът", "Походът", "Долината на смъртната сянка", "Стриндберг в Дамаск".


Този петък (14 юни) романът "Балкански ритуал" ще бъде представен в рамките на фестивала "Пловдив чете" от 20.00 часа във Vintage House в Дом на културата "Борис Христов". В събитието ще участва актьорът Иван Юруков.




Една от отличителните черти на прозата ви е политическата й ангажираност. Какво е мястото на политиката в литературата?

- Неотдавна на откриването на изложба една дама ме поля като със студена вода - каза ми, че е изпратила романа "Балкански ритуал" в Австрия на своя приятелка, а приятелката започнала да го чете и скоро споделила, че открива в книгата най-удачния образ на сегашния министър-председател. Но аз изобщо не съм искал да направя това! Защо и от какво е моето недоволство? От това, че ако текстът се възприема буквално, аз все едно правя политика - а моята цел е друга, аз пиша литуратура. Аз дописвам реалноста, обогатявам я, правя героите по-интересни, по-сложни и нееднозначни, отколкото са медийните образи на хората, които познаваме само задочно, макар и да са пред очите на всички. Това, което виждаме, е imago, временен или нереален, не съвсем пълен образ. Често ние гледаме медиен призрак, не човек. И това е разликата между политика и литуратура.
Аз понякога дори си задавам насериозно такъв въпрос: Какво означава "политика"? Какво точно влагаме в думата? Нали с нея като с инструмент отваряме смисъла на други думи, цели сложни понятия? Няма ясен отговор на това какво е политика, къде започва и къде завършва - нейна граница ли е семейството например? А сферата на науката? Къде е задължително да се разсъждава политически и къде е забранено това? Политиката май е нещо подобно на темата за сексуалното привличане. Тя присъства навсякъде, промъква се в отношенията на хората, дори когато те са облечени във формални служебни костюми и представляват институции. За тези отношения знаят всички, но в определен момент се опитват да ги забравят. И да не ги обсъждат пред малките деца, все едно такова нещо няма. Ето че политиката се оказва в някаква степен легално поле, но в друг миг е забранена зона, която трябва да се отбягва - например при взимането на решения в съда, в армията и пр. Независимо дали я приветстваме или отбягваме, политиката е в кръвта на съвременния свят, на съвременния град. Когато пиша литература за човека днес и за света днес, а аз това правя, неусетно в моите книги се завъртат и политическите сюжети. Понякога като вихрушка. Но огледайте се - и в този момент на политическата сцена (у нас, в останалата част на Европа, в света) текат сложни и буреносни процеси.


Корицата на "Балкански ритуал"

© Издателство

Корицата на "Балкански ритуал"


Защо не спирате да се вглеждате в историята? Има ли исторически травми българското общество? И ако да, как те могат да бъдат излекувани?


- В "Балкански ритуал" има един такъв важен персонаж, историкът с прякор "Атила", който си е отишъл от този свят преди няколко години, но преди това е бил особено близък с най-влиятелния човек в държавата. Тази фигура, на Шаламанов-Босев (Атила) беше особено интригуваща за мен. Беше важен, жив, активен в представите и въображението ми. Въпреки че той се появява в книгата само чрез един посмъртно появил се дневник, мемоар. Там, в дневника, се стига до куп откровения за какво ли не, включително и за някои стари приключения на българските учени и участието им в преговорите между Народна република България и Иран по времето на шаха, преди революцията и Хомейни... И се стига до хипотези за укрито иранско злато, намеци и улики към съкровища, древни и съвременни. Ето в такъв план ме интересува историята, като трамплин за възможни, фактологически подлътени скокове на фантазията, на сюжетите.


В училище и в гимназията предметът "История" беше за мен тягостен, защото беше неразбираем. Не вниквах в логиката между поредицата дати, нямаше никаква система. Вероятно съм бил разсеян ученик и не съм схванал главното - че става дума за изследаване на процес, на принципи. Историята е за това "какво", а не за това "как". Със закъснение узрях за принципите й. И тогава някаква преграда падна и започнах да прониквам, да схващам, да имам апетит за история. Станаха ми интересни фактите, защото вече ги разполагах в игралното поле на моето въображение, чрез което живеех историческата ситуация. Или поне си представях някаква нейна версия. А понеже ме питате и за т. нар. "исторически травми", смятам, тази тема е възможно да се превърне в клише... Когато говорим за такива процеси, все едно обясняваме състоянието на един човек в сегашния момент и търсим причини за една или друга слабост, като се насочваме към детството на този човек. Не е така с историята обаче. Вярно, че съвременните кризи и проблеми имат своя корен в миналото. Но историческото минало не е "детството на съвременния човек".


Бихте ли разказали на читателите, които не са разгръщали книгата, за какво става дума в "Балкански ритуал"?


- Това е роман, в който се появява едно откраднато старобългарско евангелие и внася смут едновременно в светската и църковната йерархия. Като домино се активират събития и сюжети, които проследяваме напред и назад във времето. Разплита се мрежа, която обвързва България, заради сложната й роля на държава-сателит, която днес обаче трябва да се съобразява с два агресивни центъра на влияние, Русия и САЩ. Всеки иска своето, а един бивш ветеран от българската мисия в Ирак се набърква точно в центъра на сблъсъка - проблемът е, че този мъж няма какво да губи. Най-важното в романа е второто, индивидуално и персонифициращо ниво на разказа, влизането в позицията на отделни хора, изследването на куп ситуации от тяхна субективна гледна точка. Има много престъпления, много мечти, взаимноизключващи се възгледи за света. Има вяра и неверие. Има и опит за любов, но за нея не остава време.


В книгата ви част от действието се развива във Ватикана. Има и герои духовници. Неотдавна тази тема беше особено актуална покрай реакцията на Светия синод към гостуването на папа Франциск в България... По какъв начин романът ви кореспондира с действителността в този случай?


- Така е, има пасажи от романа, които и на мен ми се струва, че започнаха да се припокриват с новините. Там се развива и една стратегическа среща между министър-председателя и един друг, чисто художествен персонаж, Северноевропейският и британски митрополит Петър. Там се разменят такива реплики: "Намерете експерти, господин премиер, вземете едно светско решение със съответните аргументи, но не намесвайте Светия синод. Голяма буря е надвиснала над главата ни. Църквата трябва да е тихо и спокойно място, един хармоничен организъм, а сега у нас ври и кипи. (...) Обвиняват ни, че объркваме православните хора, като общуваме прекалено с католици."


Всичко това е фикция, литература. Но като се огледах напоследък в реалните събития, ми стана странно, огледално... Обаче бързо си дадох сметка, че в написаното от мен няма някаква особена прозорливост. "Балкански ритуал" не прави някакви открития или пророчества. Това са процеси, които са пред очите на всички, на всеки, вълнуващ се от събитията в духовния живот, от сигналите, които се излъчват от църковните институции. За жалост, ние много малко се интересуваме от този духовен живот. Не вярваме, че в Синодалната палата се случват процеси, важни за съдбините на страната и народа ни. А това не е така. По традиция, по генетична свързаност, българската държавност произлиза и се свързва с духовните институции.


Георги Тенев

© Личен архив

Георги Тенев


И тук не говоря само за история. Няма държавност без централен идеологически култ. На всеки, който твърди например, че комунистическият режим е бил атеистичен, може да се отговори: да, бил е атеистичен, но затова двойно повече е бил облегнат на определена (явно или тайно споделяна) мистика. Ако се твърди, че същият този режим не е вярвал в безсмъртието или определени форми на задгробния живот, достатъчно е само да се посочи Мавзолеят на Димитров... Ако нещо е било антихристиянски устроено, това не значи, че не се е кланяло на свои някакви божества. Че не е извършвало други ритуали... Това е една от многото причини моят роман да носи заглавието "Балкански ритуал". Ето и още една реплика от книгата: "Негово Светейшество – въздъхна гостът, – е в много трудна ситуация. От една страна, не може да откаже поканата... Но как да отидем при натиск от толкова страни?" Аз не пиша пророчества или предсказания. Аз просто наблюдавам живота внимателно.


Но за тази сюжетна линия в романа, със събитията около синода и митрополията, по-важно за мен е друго. Става дума за новите поколения духовници, за тези млади хора, част от тях специализирали и в западни университети, които се оказват естествен продължител, но и неизбежно – някакъв вид опоненти на по-възрастното поколение. Нима новото не е винаги в контраст? То трябва да се докаже, да намери връзка и приемственост. За мен това е източник на интересни истории, конфликти, диалектическа наследствена връзка. Тук е отразен по особен начин и целият "западно-източен" дебат в книгата...


Животът на хората от духовната йерархия е традиционно интересен в нашата литература, колкото и да е минавала през филтри, заглушаване, цензура. За мен е важно от какво се е интересувал Димитър Димов в образа на отец Ередия, какво преживява героят на Йордан Йовков, иконописецът (т.е. човекът, в когото се смесват художник-естет и духовно лице) в повестта "Жетварят". Там има такива редове:


"Някогашната благотворителност изчезна, сърцата на хората изстинаха към вярата и към черквите. Никой вече не му поръчваше икони. Той не захвърли четката, но наместо икони, рисуваше сега фирми, завеси за селски театри, боядисваше къщи, украсяваше с патриотични картини новите каруци, нещо на мода тогава. (...) Обезверен, с измъчена и ожесточена душа, той беше се превърнал в лекомислен и порочен човек, разюздан и смахнат бъбрица. Трудът не го радваше вече, изкуството не го увличаше."


По какъв начин се развива съвременната българска литература в последните години? Някакви тенденции?


Чета неритмично, но имам късмет. Ние всички имаме късмет, че се появяват автори като Петър Крумов (с романа "Катафалка, два носорога"), дебютанти, от които мнозина с дълга кариера могат да се учат. Късметът е, че литературата е ген, тоест талантът за писане и разказване се ражда, саморазвива и в един момент добрите книги се изсипват над нас, като неочаквано атмосферно събитие. Също като дъжда, той може малко да ни смути, ако сме си направили планове – в случая, ако имаме подредени и твърди схеми. Новото не пита, то идва и ги руши, схемите. Ако не е ново, не е изкуство.

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 2663 Неутрално

    Стилът "алтернативна/вариативна/ "история в момента е много модерен в цял свят, но за съжаление със сигурност има съществена роля за "таратора", от факти и фикции, който се случва в главите на мнозина...

  2. 2 Профил на doroteus
    doroteus
    Рейтинг: 2055 Неутрално

    ". Тайните на бившата социалистическа държава мутират в нови форми на корупция. Елитите – политически, икономически и църковни – срещат самотен мъж с погубено минало и кратко бъдеще. Kомисарят Колев държи ключа за тайните на властта, прошката и обвинението. Играчите ще бъдат изиграни, злочестите ще имат втори шанс. Трябва само някой да се осмели и да пожертва себе си. " нещо ме кара , четейки романа да направя препретка към гениалното прозрение на Оруел в романа 1984 . Браво на автора Георги Тенев ! Време е да се изкорени "девизът " на Големия брат - ВОЙНАТА Е МИР

    СВОБОДАТА Е РОБСТВО
    НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА !

  3. 3 Профил на karabastun
    karabastun
    Рейтинг: 8560 Любопитно

    Как ли Божана Апостолова го е изтървала този роман?

    karabastun1@abv.bg




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK