Посланикът на Швейцария: Ще е вредно, ако България не се възползва от потенциала на ромските деца

Посланик Мюриел Берсе Коен

© Програма ЗОВ

Посланик Мюриел Берсе Коен



"При отварянето на някои от новите детски градини и здравни пунктове в страната посещавах местните общности. Това бяха едни от най-поразителните изживявания в моя живот, които никога няма да забравя", заяви посланикът на Швейцария в България Мюриел Берсе Коен. Тя участва в заключителната конференция на българско-швейцарската програма ЗОВ (Здраве и образование за всички), разработила модел за интеграция на ромски общности в шест български общини. "Дневник" я помоли за коментар какви според нея би трябвало да са научените уроци и успешни подходи за приобщаване и социализация на ромите:


Българите често не разбираме защо трябва да се инвестира конкретно в ромски програми, в интеграцията. Как бихте им обяснили смисъла от това?


- Не случайно казах, че тези деца са бъдещето на България. Това действително е така. Населението на България намалява, но в тази общност все още има много деца. И това е бъдещето. България трябва да направи тези деца наистина напълно интегрирани, участващи в социалния живот, в бизнеса, в икономиката. Като всяко друго дете.




Ще бъде много вредно за България да не се възползва от този млад ресурс. Защото държавата се нуждае от него. Всяко предприятие, в което ходя и се срещам с ръководителите му, всички казват, че искат да се разразстват, но трудно намират квалифицирана работна ръка. Затова трябва да се даде възможност на всяко дете да развие потенциала си, да допринесе максимално за демократичния и икономически живот.


Освен това няма как да има добре работеща демокрация, демократична система, когато нивата на неравенство са големи. За да има добре развито демократично общество, трябва да имаме добро средно социално ниво, средна класа. България е страна с един от най-сериозните дялове на социално неравенство в Европа. Няма как да се намалят тези диспропорции, ако не се положат целенасочени системни усилия да бъдат вдигнати от дъното общностите, които са на най-ниското ниво. Независимо дали става дума за роми, българи, независимо от етническия облик.


Пожелахте си заложеното от програма ЗОВ да стане устойчиво, да бъде продължено. Какво според Вас е необходимо?


- На институционално, правителствено ниво имам впечатление, че ясно се осъзнава нуждата от подобен подход и интеграция. Сега доколкото ми е известно основният въпрос не е финансовият, а това общините да използват наличните средства, съществуващите финансови възможности, специално да инвестират в това. Парите са там, но трябва да бъдат използвани и насочени правилно както за поддържане на базите, така и в финансово подпомагане на хората на терен, на заетите с тези програми – учители, лекари, медицински персонал, медиатори.


Подходът, който избрахме при програма ЗОВ, при който семействата получават не само образование, но също и здравни грижи, медицински прегледи и за родителите, насоки за семейно планиране... Това също е нещо, което се надявам да бъде запазено. Защото е очевидно успешен модел. Засега той се прилага в шест общини, ще е чудесно ако се разрасне.


По време на разработването на програмата бяха преодолени множество предизвикателства, проблеми, сега е изчистен този модел на работа, знае се какви биха могли да са основните спънки. Беше свършена огромна работа и това знание трябва да бъде използвано, не да измисляме отново колелото, а да се използва проектът за база, да бъде доразвит и адаптиран в други общини.


Друг урок, който научих от програмата и се надявам да бъде прилаган в бъдеще, е, че на общността, в която целиш промяна, трябва да й бъде дадена възможност активно да участва в процеса. Хората да бъдат включени още при разработването на програмата. Защото тя е за тях и трябва да е актуална за тях, да отговаря на нуждите им. Била съм на много конференции и събития, посветени на ромите, на които не присъства и един представител на това малцинство. Ако искаме устойчивост, трябва да оправомощим хората, те да кажат как те най-добре биха се възползвали от промяната.


Това е много по-дълъг процес от това да направиш концепция, докато седиш на бюро в някой офис в София. Но ако искаш програмата да работи, да е устойчива, това трябва да е подходът. Защото хората ще продължат да поддържат нещата дори и когато свършат парите. Защото вече ще знаят, ще го усещат като нещо свое и ще осъзнават ползите за самите себе си.


Когато говорим за интеграция, винаги стигаме и до парите, като в България основното твърдение е, че те не достигат. Толкова ли са важни инвестициите или става дума повече за начина им на харчене?


- Разбира се, парите са нещо съществено, ако искаш да развиваш политика. Няма как да построиш детска градина или да наемеш нов учител, без да имаш средства. Но след това идва и въпросът как да се направят нещата, как например да подготвим добре тези наети учители, за да са ефективни, полезни. Мисля, че придобиването на умения и намирането на правилния подход, адаптиран към общността, който да осигури систематичен напредък, е много по-важно от простото харчене на пари. Защото иначе парите ще са просто капка в морето.


Защо решихте да се съсредоточите върху инвестиране в детски градини в ромските махали в България?


- Това е възрастта, в която децата най-лесно усвояват новия език и умения, които не придобиват вкъщи. Умения, които са ключови за социализацията им. Направи ми впечатление например, когато откривахме детската градина в квартал "Надежда" в Сливен – това е огромен квартал с хиляди деца, а детска градина досега нямаше.


Имаше дълги дискусии дали трябва да направим градината точно в квартала и да имаме на практика сегрегирана институция. Но сегрегацията е нещо второстепенно, вторично, тя е последствие.


Първото нещо е да вкараш детето в детската градина, в училището. След това идват дискусиите за сегрегацията. Разбира се е по-добре да имаш нормални училища, където всички да учат заедно и да се учат да живеят заедно. Но първият въпрос всъщност е как тези деца изобщо да попаднат в училище, да имат нужните умения, знания, да говорят езика, да имат нормален социален живот. А за това помагат именно детските градини.


Какъв е швейцарският опит в интеграцията, дайте примери и успешни модели от Вашата страна?


- В действителност една четвърт от населението на Швейцария е от чужденци, така че интеграцията на хора с различен произход и бекграунд е основен въпрос. Това, което улеснява процеса, е федералната ни система – че проблемите се решават на местно ниво. Винаги е по-лесно да се опиташ да решаваш трудните въпроси на местно ниво, в по-малката общност.


Действително нямаме големи градове, в които да се оформят нещо като гета с дошли от чужбина хора, които не са добре интегрирани. Имаме също доста добра икономическа система и хората обикновено се интегрират чрез икономическия живот, което много помага. Но залагаме много на интеграцията в училище.


Мога да ви дам пример с Женева, където процентът на чужденци е много по-висок от този в останалата част от страната и е повече от 40 процента от населението. Във всяко училище има интеграционни класове, които новите деца от чужбина на различни възрасти, посещават половината ден, за да учат френски и да получават помощ както за уроците си, така и по всякакви други въпроси, включително базисни умения, нужни за всекидневния им живот в Женева. Тези класове се водят от специално обучени учители, подготвени да работят с толкова различни деца. В другата половина от деня децата посещават нормалните уроци с другите деца. И обикновено след една, максимум две години, те са напълно интегрирани. Но е съществено да имаме този специален фокус върху интеграцията и да отделим достатъчно усилия за това.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK