Петя Кокудева, която праща "Поздрави от синята палатка"

Петя Кокудева отдавна е познато име от рафтовете на книжарниците и детските библиотеки. В началото със стиховете от "Лулу", а после и с още римувани "Малки същества" и "Питанки". Неотдавна тя и нейната вярна спътничка на страниците, илюстраторката Ромина Беневенти създадоха и симпатягите от две части "Лупо и Тумба", които отскоро остроумничат вече и на немски език.

Сега Петя е на път (дейност, която извършва с нескрито удоволствие) да напусне за известно време раздела "Детска литература" и официално да се пренесе на рафтовете на пътешествениците с "Поздрави от синята палатка".

Книгата, която по традиция за писателката ще бъде в каталога на издателство "Жанет 45", не е класически пътепис. Тя представя 95 от най-ценните й срещи със света, но не под формата на пространен пътепис, а като калейдоскоп от кратки, фрагментарни истории с много личен поглед към разнолики места и култури. Някои от тях са същински трилъри, други са разговори със забележителен човек, трети са документален разказ - от вулкан, кафене или оризище, четвърти - фрагмент от философията на далечна култура...

"Поздрави от синята палатка" представя като в някаква компресирана версия какво най-ценно може да извлече човек, пътувайки от Скандинавия, Прибалтика и Русия през Азия и Нова Зеландия до Африка и САЩ, минавайки през домовете на велики писатели и на обикновени хора. Тези 95 истории и 145 фотографии от 5 континента и 25 страни разказват за богове с плетени шапки, за страховити затвори, за хумористични републики и свободни слонове, за пустинни дяволи и далечни ледници и показват как едно пътешествието би било нищо без мимолетните срещи.

Защо определя книгата си като дебют за възрастни, каква е разликата да пишеш за по-големи читатели, кое прави палатката толкова специално скривалище, откъде и как праща поздрави и защо обича да носи черпак на срещите си с читателите, "Дневник" разговаря с Петя Кокудева, докато "Поздрави от синята палатка" вече пътува към книжарниците.

Корицата на "Поздрави от синята палатка"

Защо новата ти книга "Поздрави от синята палатка" определяш като дебют за възрастни?

- В "Поздрави от синята палатка" повечето герои са възрастни. И, някак естествено, срещите ми с тях са гравитирали около живота, вълненията и тревогите на възрастния. Има история за имам, който променя вярата си; за непреклонността на една 90-годишна шведка; за късната любов между двама норвежци, които се откриват с обява във вестника; за камбоджански затвор, в който са загинали хиляди.

Какво е различното, когато възрастовата граница на читателя се качва?

- Езикът и сложността, фините нюанси, с които можеш да боравиш.

Казваш, че книгата е обратното на пътепис и все пак разказва истории от пътешествия. Как ти самата би определила жанра?

- Класическата пътеписна форма обикновено е хронологичен, по-цялостен разказ, който изобилства от много детайли и следва посока на пътуването - в стил, сутринта тръгнахме натам, после стана това.

В моята книга съм се старала към обратното - да оставя само най-същественото за мен, да оголя максимално разказа от подробности и отклонения. Това са мимолетни, стегнати, на места дори ударни истории от света. Няма я пищно-описателната, разточителна атмосфера на пътеписа.

Моята редакторка - Надежда Радулова - сполучливо определя книгата като напомняща за сфумато. Техника в живописта, при която се наслагват много отделни полупрозрачни пластове, за да се получи дълбочина.

Какво обикновено има в палатката? Нещата от първа необходимост, без които не тръгваш?

- Шалте, надуваем дюшек, челник, спален чувал, дебели чорапи и плътна пижама. Както казват шведите: Няма лошо време, има неподходящо облечени хора.

Децата често обичат да се крият в палатки, дори се правят такива модели за детски стаи. Какво според теб ги прави толкова вълнуващи?

- Усещането за несигурност. За това, че си хем скрит, хем уязвим. Уязвим от диви животни, от слънце, дъжд и вятър, от насекоми, от бури и случайни минувачи Това е един прекрасен баланс на ръба - да привикнеш, да се сприятелиш с усещането за дискомфорт, че дори за латентна опасност. Животът на палатка те принуждава да си по-смел и по-малко суетен.

Защо обичаш толкова много да пътуваш?

- Заради чувството на озадачение и удивление - и от грозното, и от красивото. Заради момента, в който си казваш: Наистина ли индонезийците танцуват с очи? Наистина ли японците живеят на по 20 квадрата?

Територията на изненадата е територия на откривателството, на движението, на полезното объркване, което те преподрежда. Много често пътуването влиза и в пряк конфликт с теб самия - непонятното и чуждото те отблъскват, неразбираеми са. Но пък това разширява обема на вдишването.

А как обичаш да пътуваш?

- Така, че да имам досег с местните и автентичния им живот. Затова не спим в хотели и хостели. Предимно на квартира. Ако не владеем общ език, ползваме технологиите, за да се разберем. Понякога дори избираме квартири или Airbnb място според това дали домакинът владее английски, за да можем да си общуваме.

Това е много важно за мен - иначе, без местните, ти просто преминаваш през някаква държава и виждаш туристическата фасада, не реалността. Но ще е нечестно да скрия, че може да е доста уморително - общуването невинаги е плавна и лесна работа, но пък си струва.

Картичка с откъс и фотография от книгата

Сувенирите, с които обикновено се връщаш?

- Не купувам и не взимам нищо предметно от местата, където съм била. Първо, защото тежи, а човек само с раница на гърба не може да си позволи да мъкне. Второ, защото не изпитвам никаква потребност от предмети - спомените ми са записани малко след моментите, когато съм ги изживяла - това е уловило естествения им дух и моето специфично състояние тогава. И трето, защото предпочитам да си давам парите за нещо мимолетно и неуловимо.

Нещо, което няма да се повтори и дори няма да си спомням ясно, но то така или иначе ще се е утаило в психиката и тялото ми. По свой незабележим, но категоричен начин ще е станало част от мен. И точно това, че не мога да го пипна, дефинирам и видя, е най-хубавото на цялата работа!

Кои са някои от най-необичайните ти запознанства по пътя?

- С една новозеландска червеношийка, която упорито ми кацаше по главата (там животните не се боят от хората). С два свободни слона - Шеприл и Шалот, в Камбоджа. С професора по танци от Индонезия - Сал. С Мито Косей, японец, оцелял при атомното бедствие в Хирошима За всички тях се разправя в книгата.

Изглежда, обичаш кратката форма на писане. Израелският писател Етгар Керет казва, че при него това е свързано с липсата на търпение. Има ли и при теб нещо такова, или обяснението е съвсем друго?

- Аз не умея да пиша дълго. Когато нещо започне да става твърде обемисто, се пробужда тревога у мен, че съм го увъртяла, преобяснила, излишно декорирала, затрупала същественото. И почвам да го изравям и пречиствам наново.

В училище пишех много дълги, витиевати изречения и сама не си ги разбирах. После започнах да уча журналистика и помня как ми зачертаваха цели пасажи. Предполагам, че е и въпрос на школа в този смисъл.

Много често, когато отиваш на срещи и четения с деца, казваш, че се подготвяш специално и тръгваш с черпак например. Каква е неговата роля и какви други предмети обичаш да носиш със себе си на подобни срещи?

- Да, всеки път се готвя конкретно за случая. А и не обичам много да повтарям нещата, които правя с деца, защото се навлиза в рутина и на теб самия ти тръгва по инерция. А като нямаш собствено вълнение и дори малко притеснение, е по-трудно да си естествен и искрен, по-трудно ще запалиш децата.

Иначе всички предмети, които нося, са нещо като символни обяснения. С черпака например демонстрирам, че писателите са готвачи - те гребват различни съставки от реалността и ги забъркват в нещо ново, свое.

Какво би донесла на представяне на "Поздрави от синята палатка"?

- Документалните "герои" - челник, дъждобран, палатка, бинокъл, музика от различни места. Една седалка от кола - единственото, което ни остана от старото туинго, с което пътувахме. Ако не бях кьопава кулинарка, можеше да приготвя и плодови палачинки, каквито правят във Виетнам.

Първото представяне на книгата "Поздрави от синята палатка" предстои на 3 август от 19 ч. в Литературния кът на "Алея на книгата" във Варна.

Следващата дата за среща с нея е 11 август в рамките на фестивала "Кино за пътешественици" в София, а след това на 17 август в Бургас.

Откъс от книгата очаквайте и в рубриката "Четиво" на "Дневник".

Всичко, което трябва да знаете за: