Кейт Блюет, журналист: Децата с увреждания в България са все така без глас

Кейт Блюет

© Личен архив

Кейт Блюет



Кейт Блюет е журналист и продуцент. Преди години тя снима филма "Изоставените деца", който разкри ужасните условия, при които живееха настанените в дома в село Могилино. След този филм стана очевидно колко остра е необходимостта от реформа на системата. Блюет се върна в България като част от екипа на Интернационала за правата на хората с увреждания (ИПХУ). Тази базирана в САЩ, но с европейски бюра (едното от тях е в Сърбия) организация миналата седмица представи свой доклад за състоянието на институциите, в които се настаняват деца с увреждания.


"Дневник" разговоря с Блюет в навечерието на премиерата на новия ѝ филм "Скритите деца на България", излъчен в петък вечер по Би Би Си. Той е заснет при новата обиколка из институциите в България.


Какво ви накара отново да се върнете в България и да обиколите местата, в които се настаняват деца с увреждания?




- Интернационалът за правата на хората с увреждания (Disability Rights International) - базирана във Вашингтон правозащитна организация, се свърза с мен. Те бяха решили да правят задълбочен анализ в груповите домове в България - институциите, които бяха построени след началото на т.нар. деинституционализация. Бях поканена, за да бъде направен филм, който да покаже какви са настоящите условия в тези домове. Бях много вдъхновена да участвам в подобен проект. Първият филм - "Изоставените деца", който излезе през 2007 година, е все така близък до сърцето ми и освен това за мен е важно да проследя какво се е случило с децата и младежите от този филм.


В интервю за в. "Капитал" през 2007 година казвате, че най-притеснителният аспект от живота на децата, настанени в институции у нас, е, че към тях се отнасят все едно нямат права. Как намирате положението сега - това променило ли се е и по какъв начин?


- Правата на децата все още са игнорирани. Те нямат почти никакъв избор за нито един аспект от живота им - къде точно в системата да бъдат настанени - тях просто ги "изпращат", дали да ходят на училище или не. Дори за елементарни неща от всекидневието им като храна, дневен режим, с кого ще са в една стая... Децата в България все така са без глас.


Кой ви се струва най-притеснителният аспект сега?


- Най-притеснителното в системата е, че децата, настанени в груповите домове, остават изолирани от обществото дори и в новата система. Те са все така невидима група, затворена зад решетки, с никакъв досег до местната общност.


Понякога има занимални за тях, но това се изразява просто в това да откараш детето с колата до мястото, в което не се случва кой знае какво като занимания или обръщане внимание на интересите му.


За мен е много тъжно, че тези деца са преместени от една институция в друга, без да им е предложен пълноценен начин на живот, чрез който те да могат да реализират целия си потенциал.


Смятате ли, че България може да е пример с начина, по който е провела деинституционализацията?


- За съжаление не. Големите сиропиталища са сменени с по-малки институции. Разбира се, има изключения и това са случаите, в които директорите и екипът наистина полагат грижа за децата и младежите.


В един от домовете, който посетих, директорката също има син с увреждане и беше успяла да го задържи в семейството си, да се грижи за него. Тя е една от най-прекрасните жени, които можеш да срещнеш. Човек с огромно сърце, съпреживява с всички, за които се грижи, и резултатът е, че тя е впечатляващ директор и домът ѝ е пълен с щастливи хора. Тя беше успяла да създаде семейна атмосфера, каквато на други места нямаше, и причината е, че изхождаше от своя личен опит от работа със страдащи от увреждания.


Мнозинството директори и служители, които са искрено ангажирани, трябва да бъдат получат признание като добрите герои. Те са изправени срещу една система, която не им предлага необходимата подкрепа, за да вършат максимално добре работата си и да покажат най-доброто, на което са способни.


За целта е необходимо да има подходящо обучение, за да са добре подготвени как да се грижат за деца с увреждания и как да подобрят техния живот. На директорите трябва да се даде повече власт и самостоятелност, за да може да преценяват кога и къде да преместят някои от настанените, това би задвижило системата в положителна посока. Но истинските усилия трябва да бъдат насочени към подкрепа на семействата, за да могат да запазят децата при тях.


Усилията трябва да са много по-фокусирани и насочени към това децата с увреждания да бъдат част от обществото, да бъдат интегрирани и да им бъдат предложени възможностите, които имат останалите деца - да живеят живота си така, че да разгърнат пълния си потенциал с подкрепа и любов в семейството.


Срещала ли сте и на други места по света липса на чувствителност в обществото към проблемите на децата с увреждания? Как си я обяснявате?


- За съжаление това е факт не само в България, а и по света. Децата с увреждания често са изолирани заради техните проблеми и продължава борбата за техните права. Това може да се промени, ако тези деца бъдат включени в обществото, бъде им дадена възможност да израстват в семейна среда, да се образоват и да получават работа. Да бъдат приемани като хора с емоции, чувства и право да имат пълноценен живот.


Филмът на Блюет за Могилино:


Ключови думи към статията:

Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на raytcho
    raytcho
    Рейтинг: 697 Неутрално

    Филмът е ужасяващ. Не сме хора , ей...

  2. 2 Профил на fua07571515
    fua07571515
    Рейтинг: 263 Неутрално

    До коментар [#1] от "raytcho":

    Хора сме, като всички по света!

  3. 3 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 11082 Неутрално

    Ужасно. И това сме ние.

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  5. 5 Профил на Другарката Михайловна
    Другарката Михайловна
    Рейтинг: 785 Неутрално

    Хайде сега малко да се изолираме от ПРЕКОМЕРНИ емоции и да се опитаме да разсъждаваме рационално.

    ДОКОГА разни хора без работа, като въпросната журналисТка, ще натякват на обществото и ще му вменяват вина - видите ли - вие колко сте лоши и как не се грижите за хората с недъзи. Нарочно не казвам увреждания, защото увреждането предполага едно изначално нормално състояние, което впоследствие е от нещо увредено.

    А недъг идва от "недостатък" - нещо изначално липсва на конкретното лице за да бъде "нормален" гражданин.

    МНОГО ИСКАМ да чуя ЯСНАТА и КАТЕГОРИЧНА позиция на МЕДИЦИНСКИТЕ СПЕЦИАЛИСТИ - КАКВА е прогнозата за преживяемост на тези деца с недъзи и какъв е шансът им тяхното състояние да се промени към по-добро?!

    Защото ми писна всякви наши и чужди ментори да натякват и натрапват колективна вина, че видите ли - "обществото" не правело нищо за тези деца. Ами то и НЕ МОЖЕ да направи кой знае какво!

    Ха! Че какво е виновно обществото, че в някое семейство са се родили деца с недъзи?? И тези родители вместо да са благодарни, че въобще обществото заделя огромни ресурси за да отглежда и да преживяват тези негови членове - родителите още по-нагло се държат, като че ли всички са им длъжни, щото видите ли - те родили деца с увреждания! Ай, моля ви се! Защото ако тръгнем да ровим - АДЖЕБА - що са с увреждания - ще се разкрият доста нелицеприятни факти - фамилна обремененост, порочен живот, умисъл, нехайство....

    Затова ми е ценно мнението на МЕДИЦИТЕ, за да се запуши устата на многознайковците и лекарите категорично да кажат трудните за изричане факти - че тези членове на нашето общество с НЕДЪЗИ НИКОГА няма да могат да бъдат както другите "нормални". Никога няма да могат да се оправят без чужда помощ, никога няма да могат сами да се грижат за себе си, никога няма да могат сами да се издържат... и ред други неща, които никога сами няма да могат да правят.

    Ето ви и цитат от статията "За съжаление това е факт не само в България, а и по света. Децата с увреждания често са изолирани заради техните проблеми и продължава борбата за техните права. Това може да се промени, ако тези деца бъдат включени в обществото, бъде им дадена възможност да израстват в семейна среда, да се образоват и да получават работа. Да бъдат приемани като хора с емоции, чувства и право да имат пълноценен живот."

    Госпожата-авторка на статията явно не иска да приеме един прост факт - тези деца с недъзи - "вари ги, печи ги" - все с недъзи ще си останат! За какво израстване, за какво образование, за какъв пълноценен живот говори тази госпожа?!? И медицината е категорична по този въпрос - каквито недъзи си имаш от дете, с тях и ще си умреш!

    Точно по тези причини ДОМОВЕ ЗА ХОРА С НЕДЪЗИ ТРЯБВА ДА ИМА! И в тези домове да им се осигуряват нормални, общочовешки условия за едно приемливо съществуване, едно хуманно "преживяване" на отредените им години на земята. В такива домове да бъде организирано наблюдението им от медицински специалисти, и от лица, които постоянно да ги обгрижват за ежедневните им нужди.

    А сега какво - всеки ще си ги гледа по къщите, отделни скъпи оборудвания за тези с двигателни нужди, родителите не могат да ходят на работа, щото трябва денонощно да са до тях... ТОВА Е СКЪПО и не можем да си го позволим. Отделно - не е ефективно. Създаваме измислена заетост - личен асистент на член от семейството с недъзи. Така че като мислим за хората с недъзи, трябва и за родителите да мислим. Каква реализация ще имат тези родители? - "Ами аз 40 години бях асистент на член на семейството с недъзи"... Голяма реализация, няма що!

    И още нещо - като много знаят - ДА ПОСОЧАТ ПРИМЕР! КЪДЕ, КОГА и КАК са успели да оправят нечии недъзи!

    На тези хора може и трябва да се осигури едно приемливо съществуване. И това струва скъпо на цялото общество. Нека родителите не прекаляват с претенциите си към обществото и да бъдат доволни и на това, което се прави за тях. А то не е никак малко!



    Във форумите на Икономедиа е пълно с хленчещи конформисти. В много голям процент от случаите изразите, ЗАПОЧВАЩИ с: "Аз мисля..."; "Аз считам..."; "По мое мнение..."; "Според мен.." - ЗАВЪРШВАТ с някакви чутовни глупости, резултат от "мисловния" процес.
  6. 6 Профил на Alarmstufe: Rot
    Alarmstufe: Rot
    Рейтинг: 4709 Неутрално

    Това малко ми звучи като "България уби дете".

    Gunter glieben glauchen globen




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK