Франсоа-Анри Дезерабл, писател: Действителността също е фикция

Франсоа-Анри Дезерабл е роден през 1987 г. в Амиен (Северна Франция). През 2013 г. публикува сборника "Покажи главата ми на народа" - разкази за последните мигове на гилотинираните по времето на Френската революция. Следва "Еварист" (2015 г.), романизирана биография на Еварист Галоа, гениален математик, загинал на двайсетгодишна възраст в дуел. През 2017 г. публикува романа "Някой си господин Пекелни" - своеобразно литературно разследване по следите на загадъчен литературен герой от автобиографичната книга "Обещанието на зората" на Ромен Гари. Романите му, публикувани от издателство "Галимар", са отличени с много литературни награди и са преведени на повече от десет езика.

Дезерабл гостува в България като участник в Софийския международен литературен фестивал. Разговорът с него, с модератор Еми Барух, е на 13 декември от 19.00 часа в Мраморното фоайе на Националния дворец на културата.

В романа ви "Някой си господин Пекелни" фокусирате разказа върху третостепенен персонаж на Ромен Гари. С какво той предизвика въображението ви?

- Озовах се най-случайно във Вилнюс, на улица "Голяма Похуланка" 16, където Гари е живял като дете заедно с майка си. Той разказва за това в автобиографичния си роман "Обещанието на зората". И там говори за този загадъчен съсед, господин Пекелни, който прилича на "тъжен мишок" и който го карал да обещае, че когато стане "важен човек", ще произнесе неговото име пред "силните на света". Когато четох "Обещанието на зората" на седемнайсетгодишна възраст, бях силно впечатлен. И когато застанах пред тази сграда, дълбоко скритото в паметта ми име на Пекелни изведнъж се върна. Едно име, което отдавна трябваше да е забравено, не беше изчезнало само защото един писател го беше споменал в някаква книга. Това говори много за могъществото на литературата. Така реших да издиря този господин Пекелни, за когото не знаех почти нищо.

В книгата така и не става ясно дали и до каква степен е застъпено биографичното. Фикционална или реална версия на вас четем?

- Има едно изречение на Борис Виан, което много обичам: "Тази история е вярна, понеже я измислих". Не правя стройна йерархия между действителност и фикция: фикцията се примесва с действителността и я обогатява, подчертава я, напоява я, за да я направи поносима или поне по-малко непоносима.

Сякаш в края на романа създавате усещането, че след всички въображаеми версии на живота на господин Пекелни реалният човек престава да има значение за вас. Кога разказаната история става по-важна от реалността?

Корицата на "Някой си господин Пекелни".

- Какво е действителността? Не съществува една действителност. Има само различни възприятия на действителността, които се променят според хората. Ако ви разкажа историята на някоя преживяна в детството ми случка, всъщност не ви я разказвам такава, каквато наистина ми се е случила, а каквато спомените ми са я пресъздали. Разказвам ви я не в минало свършено време, а в минало превърнато. Действителното – онова, което смятаме за действително, също е фикция.

Може ли работата на писателя да се сравни с тази на детектива? Защо и как?

- За да напиша "Някой си господин Пекелни" и да открия дирите на този човек, разполагах с твърде малко елементи – знаех само онова, което Ромен Гари беше написал в глава VII на "Обещанието на зората". Не бях толкова детектив, колкото палеонтолог, който открива една кост от динозавър на изследвания терен и само на базата на тази кост се опитва да възстанови целия скелет.

Какви проблеми виждате във Франция днес? Има ли някакви положителни или негативни тенденции в последните години?

- Притеснително ми е, че ще подмина този въпрос, но той е твърде обширен, а имам твърде малко място, за да развия отговора си тук.

Какво трябва да е отношението на писателя към процесите, които се случват в съвременността?

- Писателят няма никакво задължение да пише за своята епоха, той не е деловодител на реалността. Някои го правят, други не. Но макар да казвам това, все пак точно писателите улавят най-добре пулса на епохата. Понякога, за да разберем света, е по-добре да препрочетем Омир, отколкото сутрешния вестник.

Бихте ли разказали с няколко изречения за съвременната литературна сцена във Франция?

- Съвременната френска поезия е много богата. Имаме големи автори с вече много важно, признато и изучавано творчество (Патрик Модиано, Пиер Мишон, Жан-Филип Тусен, Жан Ешноз, Ерик Шевияр, Ани Ерно, Ерик Ренар...) и множество много талантливи млади писатели, които сега се появяват на литературната сцена, ще цитирам само няколко имена - Жан-Батист Дел Амо, Мигел Бонфоа, Клеман Бенеш, Мария Пурше.

Какво ви вълнува като писател в момента?

- Голяма част от работата ми като писател преминава преди всичко в четене. Онова, което ме вълнува, е да откривам нови гласове: стилът, това е писмовната теситура на един глас.

Разговора от френски преведе Зорница Китинска.