Стефка Попова-Лазарова: Има проблем с липсата на кръв

© Георги Кожухаров

• • В България хората са свикнали да се спасяват поединично.
  • Имали сме сигнали, че търговците на кръв край кръвните центрове заплашват доброволците.
  • Всички кръводарявания спасяват живот, но истински доброволните не се правят за конкретен човек.
  • Голяма част от хората, които могат да дарят кръв, не го правят, защото не знаят за проблема.

Стефка Попова-Лазарова е председател на "Българска организация за доброволно кръводаряване". Целта на неправителствената организация е да дава информация за процеса, изискванията, но и да помага на хората в нужда.

"Дневник" разговаря с нея по повод Световния ден на доброволния и безвъзмезден кръводарител, който се отбелязва на 14 юни. Според отчета на Националния център по трансфузионна хематология през 2019 г. в България са направени едва около 170 хил. кръводарявания, като малка част от тях са доброволни в истинския смисъл на думата.

Виждате ли противоречие в отбелязването на Световния ден на доброволното и безвъзмездно кръводаряване в България предвид проблемите с кръводаряването в страната?

- На този ден се отдава внимание на хората, които спасяват живот, дарявайки кръв. Противоречие с българската действителност, разбира се, можем да намерим в това, че всъщност в България доброволното кръводаряване е изключително непопулярно, за съжаление.

Около 20% от хората даващи кръв реално са доброволни кръводарители, а останалите около 80% дават, но реално не даряват кръв: правят го заради свои близки или при още по-лошия вариант го правят срещу заплащане, което е незаконно. С други думи - значително по-голямата част от кръводаряванията са към конкретен пациент.

Най-често дарителят отива в съответен кръвен център или на акция за кръводаряване и дава за конкретен пациент, нуждаещ се от кръв, който в момента е в болница и му искат бележка, а не чистосърдечно и с желание да помогне на непознат човек, който не е посочен.

Разбира се, всички кръводарявания спасяват живот, но истински доброволните са тези, които могат веднага да се използват за спешните случаи. Защото, когато дарителят е посочил конкретен пациент, то от кръвния център изпращат кръв единствено за този човек.

© Велко Ангелов

Как оценявате практиката да се призовават близките на даден пациент да търсят кръводарители?

- Призоваването на близките много често на практика си е принуда. Реално, за да се помогне на техния близък, който е в болница и се нуждае от преливане, болницата изисква от близките да представят бележка, че е дарена кръв. Тази бележка пък се изисква от кръвните центрове, за да се предостави необходимата кръв на болницата.

Тези бележки всеки кръвен център си ги издава по свое усмотрение и лекарите, както и кръвните центрове се основават на това, че кръводарителите са малко и няма кръв.

Много операции и се отлагат заради това, че близките не са успели да намерят необходимите дарители. И ако наистина не успеят, са принудени да търсят други варианти, а те не са много: отиват и плащат на някого, който не се знае доколко е откровен при посочване на противопоказанията си. А това поставя в риск и приемника на неговата кръв.

Кръвта се изследва единствено за СПИН, хепатит и сифилис. Всичко останало остава вътре в кръвта: ако човекът, който дава кръв, е недобросъвестен и скрие, че напр. вчера е пил антибиотик или е употребявал наркотици, това не може да бъде хванато. Остатъците от тези медикаменти и съставки остават в кръвта и се преливат на приемника.

А регламентиран ли е под някаква форма процесът с бележките?

- Не, в никакъв случай. Няма и как да бъде според мен. Кръвопреливането е част от много от болничните манипулации, но за да е налична кръвта, трябва по някакъв начин да се случат нещата. И съответно кръвните центрове в страната са измислили този начин, така да се каже.

Но тази практика трябва да бъде променена. Тя е донякъде удобна за кръвните центрове, защото не се занимават да търсят кръводарители, да популяризират кръводаряването, а просто се разчита на това, че, когато хората са притиснати до стената, защото техен близък има нужда, ще намерят начин да открият кръводарители.

© Красимир Юскеселиев

Има ли такава практика в други страни?

- Има и други държави, в които има роднинско кръводаряване, но в големия процент, особено в европейските държави, кръводаряването се базира на доброволци. Част от програмата на Световната здравна организация беше да се достигне до 100% кръводаряване във всички държави. Разбира се, това за България е много далеч, но поне малки стъпки трябва да се правят.

Струва ми се, че няма воля за промяна: трябва да се насърчи доброволното кръводаряване, да се обясни на хората, че има проблем, има липса на кръв и има нужда да даряват доброволно, за да не се стига дотам, че да даряват, когато са притиснати от обстоятелствата. За нуждата и дълбочината на проблемите обикновено хората в България разбират, когато стигнат до тях или техен близък.

Даряването, разбира се, е свързано с условията в кръвните центрове, с по-доброто отношение към кръводарителите дори. Дори това го има като негатив: всеки, който е дарявал в кръвен център, знае, че те са заобиколени то хора, търгуващи с кръвта си и на места сме имали сигнали, че тези хора заплашват доброволците.

© Надежда Чипева

В какви ситуации се вижда по-мащабно проблемът с недостига на кръводарители в България?

- Обикновено хората свързват доброволното кръводаряване с акции, организирани извън кръвните центрове. Да, но всеки ден в България над 500 човека имат нужда от кръв. Тази нужда не може да се задоволи единствено и само с акции. Още повече че самите кръвни центрове нямат достатъчно човешки капацитет, за да правят толкова много акции.

Когато се случи нещо, свързано с по-голяма нужда от кръв, било катастрофа или гръмнали газови бутилки, се искат голямо количество дарители. В такива ситуации се правят инцидентни призиви за помощ и хората откликват, но тогава също се вижда, че кръвните центрове трудно покриват дори такива инцидентни нужди: наистина количествата на налични кръв в кръвните центрове са много ниски.

Практиката е ден за ден количествата да се набавят и в общи линии всичко се базира наистина на бележките от близките. Тази практика, трябва да се преодолее.

Как бихте мотивирали човек, който досега не е дарявал кръв, да го направи?

- Ако човек е в добро здраве, не бива да чака нуждата да го притисне. Проблемът с липсата засяга всеки един от нас. Хубаво е да изградим практиката два пъти в годината да отидем до кръвния център и да дарим. Така кръводаряването ще е свързано и с нещо положително, защото човек помага да се спаси човешки живот, а не че по принуда трябва да отидеш да направиш нещо.

Хората, които могат да даряват кръв - на възраст между 18 и 65 г., едва около 40% от тях реално могат. Защото останалите 60% имат противопоказания, които са най-различни. Тези 40% трябва да задоволят нуждата на цялото общество.

Да, има хора, които ги е страх, които не го възприемат като идея, които не могат да се пречупят да отидат и да дарят кръв. Но една голяма част от хората, които могат да дарят кръв, не го правят просто, защото не знаят за проблема, не е стигнало до тях и не се сещат дори.

В случай че кръводаряването се популяризира и хората имат необходимата информация, и са спокойни, че целият процес е достатъчно ясен, че няма опасност за кръводарителите, това ще е и признак на общественото съзнание, на развитието на обществото.

© Георги Кожухаров

В България хората са свикнали да се спасяват поединично и всеки си казва, че като му дойде до главата, ще се оправи някак си. Но за да се оправи проблемът цялостно, трябва повече хора да се обединят и да се промени цялата система: а не всеки да пуска призиви, да търси поединично дарители, да се пазари с хора, които злоупотребяват с нещастието на други. Това е същината не нещата. Огромна част от българите дори не си знаят кръвната група.

Какво печелим, ако даряваме кръв - тук