Вили Дорнер е един от най-популярните австрийски хореографи в момента. Името му нашумява с инсталацията в градска среда "Bodies in Urban Spaces", която е осъществена в повече от 100 града по цял свят. В нея изпълнители, облечени в ежедневни спортни дрехи в ярки цветове, се движат като компактни "отряди" из града и чевръсто подреждат телата си като блокчета от тетрис във всевъзможни ниши в архитектурата на публичните пространства, с които обичайно минувачите нямат съприкосновение.
Танцовата компания "Вили Дорнер" съществува от 1999 г. и редовно получава покани за участие в най-значимите фестивали за танц и съвременно изкуство в Германия, Австрия, Холандия, Бразилия, Южна Корея, както и от институции с мащаба на "ART Basel" и "Turner Contemporary".
На 05 октомври известният хореограф за пръв път гостува и в България по покана на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс "Антистатик". От 19:00 часа в ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс ще имаме възможност да видим неговото представление "едно", което се стреми да разбере и да покаже "как изглеждат мислите" в ума ни.
За създаването му, Вили Дорнер е вдъхновен от стиховете на австрийския визуален артист и поет Хайнц Гапмайер (1925-2010), за които споделя, че "се занимават с невидимото, със света на въображаемото, но правейки го, предлагат структурите и условията, необходими, за да направят този свят видим". Затова на сцената в София ще видим как върху черна дъска се изписват формули, уравнения и решения на задачи. Те ще се издигат и пропадат, ще бъдат изтривани и съживявани, създавайки серия от променящи се образи. Двамата изпълнители - Естер Байо и Ян Якубал - пък ще се движат сред изписаните думите, ще се подреждат до тях и по тях, свързвайки ги в различни фигури и изображение. Същевременно камера на живо ще предава движението им на голям екран, така че зрителите в залата да са още по-въвлечени в развитието на разсъждения.
Часове преди първата среща на българската публика с творчеството му, разговаряме с Вили Дорнер. "Дневник" е партньор на фестивала и интервюто е направено от организаторите.
Г-н Дорнер, как сте и каква е атмосферата във Виена в последните месеци?
(Разговорът е проведен малко преди терористичната атака в града - бел.авт.)
- Има много напрежение в отношенията между хората. Страхът постоянно кръжи над главите ни. Много е трудно да прозреш отвъд цялата "медийна шумотевица" около пандемията. Осезаемо липсва конкретна информация и рационална перспектива върху ситуацията, защото в момента я ръководят политиците, вместо начело да са експертите. Всичко това е доста изморително и аз съм изтощен.
© Антистатик Фестивал
Да си артист в тези времена те кара да се чувстваш като маргинална част от обществото и е ужасно трудно.
Властимащите явно не мислят, че изкуството е жизненоважно. А за да практикуваш артистична професия в момента, трябва да си крайно гъвкав, да се съобразяваш и адаптираш към често променящите се регулации относно придвижване, репетиции, игра на сцената. Моята работа е тясно свързана с пътувания и работа в чужбина, а в момента това е почти невъзможно. Поради всичко това се чувствам като зазидан. Ситуацията прилича на време на очакване. И всичко в нея е противно на същността на артистите.
С инсталацията си "Bodies in Urban Spaces", както и други ваши творби превръщате известното твърдение на Протагор, че "Човекът е мяра за всички неща" във въпрос към съвременния ни градски начин на живот и неговата архитектура. Как телата ни, с техните пропорции и крехкост, се съотнасят към публичните пространства, сградите и жилищата, които сами сме си построили?
- Споменатият цитат от Протагор действително беше в ядрото на идея, с която започнах работа по тези проекти. Също така бях силно заинтригуван от Модулор на Льо Корбюзие (стандартизиран модел на човешката фигура, която известният архитект създава, за да определи колко пространство е нужно за живота на човека - бел.авт.) Считам, че е доста важно да сме наясно как архитектурата, мебелите и предметите ни влияят.
В какво жилище ще живееш, апартамент или къща, как ще изглежда то, как ще го обзаведеш и с какви обекти ще избереш да съжителстваш в него, изобщо не е без значение. Ползвайки всички тези неща ежедневно, те ти въздействат, развиваш определени навици спрямо тях, започват да те привикват на конкретна последователност и дори манипулират движенията ти из пространството.
Оставането вкъщи поради пандемията доста засили разбирането ни за всичко това.
- Благодарение на COVID-19, всички разбрахме, че жилищата ни са твърде малки. Внезапно те се превърнаха едновременно в офис, училище, детска площадка, киносалон. И така осъзнахме колко са тесни.
Във вътрешността на градовете няма достатъчно зелени площи, подходящи за разходка и спорт. Така че може би това ще е един от положителните аспекти на настоящата ситуация в бъдеще, че ще повлияе силно върху начина, по който градовете ни ще се променят и развият. Също така силно се надявам, че хората най-сетне ще осъзнаят, че трябва да се борят и да изискват градовете им да бъдат с възможно най-добри условия на живот.
Това е съществена част от темите, които аз самият се опитвам да поставя на дневен ред с инсталации като "Bodies in Urban Spaces" и "Living Room". В тях "натъпквам" човешки тела в различни дупки и пробойни измежду сградите, за да отправя политическото послание, че ето това е пространството, оставено за хората в сегашните градове.
Ние трябва да се впишем в дадена архитектурна структура, създадена от едни хора, но не за други хора, а с цел печалба за малцина. А мотивацията трябва да е друга - щастието на всички жители.
На 5 ноември гостувате за пръв път в София с представлението си "едно", което обяснявате като "представление за сцена и двама актьори". Важно ли е чувството за хумор за творчеството ви и как най-често си служите с него?
- Иронията и хуморът стават все по-съществени за работата ми с годините и без съмнение присъстват в "едно". Това е представление, с което се опитвам да се занимавам с взаимовръзката между езика, видеообразите и нашите тела по игрив начин. Затова и първата му отправна точка са стиховете от една дума на австрийския визуален артист и поет Хайнц Гапмайер, в които "едното" (като дума или число "1") има съществена роля. За мен те са много вдъхновяващи с умния начин, по който едновременно показват думите, тяхното визуално изобразяване и пространственото им присъствие.
А защо държите на "игривия начин" като средство за осъществяване на представленията и инсталациите си?
- Всичко да се случва "като на игра" е много важен стремеж в доста от проектите ми, защото ми харесва да преобразявам познатото и наличното. Един стол не е само за седене. Той винаги е и скулптура, и форма. Пък може да се окаже и доста абстрактен обект. С порастването си често се сковаваме в едно доста закостеняло мислене, което ни пречи да виждаме нещата край нас в различни модалности.
А децата нямат такъв проблем, те виждат всичко толкова причудливо. Така че понякога наистина е нужно да променим не толкова заобикалящото ни, а начина, по който го виждаме.
Следващият ви проект след "едно" е представлението "много", с което се вглежда още по-внимателно във връзката между физическата и виртуалната реалност. Как бихте я описали?
- Няма спор, че това е сред водещите аспекти на съвремието ни - все повече живеем между тези две реалности. И макар персонално това да ме ужасява, трябва да се научим да ги сдвояваме, както и добре да разбираме какви са опасностите зад комфорта на технологиите като събиране на данни, наблюдение и прочее. Но пък си мисля, че по-младите поколения са доста по-умни от мен и вече разбират добре как работи всичко това. За мой лош късмет аз принадлежа към по-старото поколение, което е доста недоверчиво към виртуалната реалност и някак трябва да издържи и да се справи с това свръхбързо развитие на дигиталното.
В този контекст става все по-невъзможно да отличим достоверното от лъжовното съдържание (омразното ми понятие "фейк"). Все по-малко вярвам в средствата за комуникация. Наистина трябва да започнем да се учим да се освобождаваме от тях. Няма нужда постоянно да знаем всичко в момента, в който то се случва.
Големият ни проблем днес е свръхинформираността. Тя ни разсейва от времето със самите нас, пречи ни да чуваме вътрешните си гласове и пориви.
Освен чисти маски какво още приканвате българската публика да си носи, когато дойде да гледа представлението ви в София?
- Ведро настроение и отворен ум. Това е предостатъчно, особено в настоящата ситуация.
Програмата на фестивала е тук.
