Калин Костов: Плагиатството се е превърнало в общоприет начин за академично израстване

Калин Костов

© личен архив

Калин Костов



Калин Костов е адвокат от 2008 г., преподавател по правни науки в Стопанската академия "Димитър А.Ценов" в Свищов от 2003 г ., председател е на създаденото през 2009 г. Сдружение за европейско качество във висшето образование и борба с неакадемичните практики и плагиатството". От 2017 г. е съветник в Министерството на образованието и науката по въпросите на висшето образование и е участвал в разработванетото на последните промени в Закона за развитие на академичния състав и Закона за висшето образование през 2018 г. и 2020 г. Експерт е към Комисията по академична етика на Министерството на образованието и науката.


Калин Костов стана известен преди години покрай сблъсъка си с някогашния ректор на Свищовската академия Величко Адамов. Разговаряме с него в контекста на казуса с кандидата на "Има такъв народ" за министър Петър Илиев - преподавател по конституционно право в Софийския университет. Разследване на "Дневник" установи, че в книгата му "Компетенцията на Народното събрание", издадена през 2015 г., има множество дословно копирани пасажи без цитиране от доктората "Парламентарен контрол" на преподавателя в СУ доц. Наталия Киселова, защитен през 2008 г. Въпросът за плагиатството е бил повдигнат в катедрата по Конституционно право на Юридическия факултет в СУ още през 2015 г., от Киселова, но според нея е бил замразен.


Ръководството на парламентарната група на "Има такъв народ" обяви, че е изтекла давност и че всеки, който заяви публично, че има плагиатство, ще се срещне с Петър Илиев в съда. В телевизионно интервю Илиев също разви тезата за изтекла давност. В момента Етичната комисия на СУ разглежда казуса въз основа на три сигнала, които ръководството на университета определи като допустими.




Като експерт какво мислите за тезата, че плагиатството не е от значение, когато са изминали 6 години от узнаването му и потърпевшият не си е потърсил правата в съда? Трябва ли да забравим за случая?


- Това категорично не е така. При установяване на подобно деяние спрямо извършителя възникват и могат да бъдат реализирани няколко паралелни вида юридическа отговорност.


Той носи гражданска отговрност за нарушаване на авторските права на действителния автор. Тя се изразява в правото на втория да потърси имуществено обезщетение за "откраднатия" текст. Разбира се, тук трябва да бъде доказан размерът на претърпените имуществени вреди, защото особено при академичното плагиатство рядко плагиатстваният текст въобще намира широко разпространение и се използва с търговска цел, т.е. търсенето на подобно обезщетение е трудно и безсмислено.


Възниква и наказателната отговорност по чл.173 от НК, при която отново засегнатият действителен автор може да повдигне обвинение по реда на частното тъжителство в съда за нарушените си неимуществени авторски права. Санкциите по този текст обаче са символични - глоба от 100 до 300 лева и обществено порицание. По-важното нещо е, че и в този случай ви е необходима инициативата на конкретното лице, пострадало от плагиатството. Ако то е чужденец или вече е починало подобен път за търсене на отговорност е невъзможен.


Можете на теория да препишете целия Аристотел и да представите текстовете като свои и никой няма право да Ви търси наказателна отговорност. Този текст съществува в Наказателния ни кодекс от 50-те години на 20-ти век и никога не е било образувано подобно дело и постановявано подобно решение, което е показателно за ефективността му.


Аристотел. Поетика
С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка
Купете

По отношение тези два вида отговорности може да се говори за давност, тъй като са засегнати личните права на автора, т.е. може да се приеме подобна теза, макар, че нерядко в рамките на този срок авторът е възможно дори и да не узнае за преписването, а давностните срокове са обвързани с извършването на деянието.


Има обаче и друг вид отговорност, която възниква вследствие на плагиатството - тази за нарушаването на академичната етика и морал. Тя вече не зависи от волята на засегнатия автор, защото деянието атакува не само авторските му права, но и интегритета на системата за академично израстване. В подобни ситуации давност няма и плагиатството се преследва безсрочно. Такъв е и световният модел срещу това грозно академично нарушение - в Западна Европа и англосаксонския свят излизат случаи и се налагат санкции с над 30-40 годишна история. Като резултат се отнемат научни степени, подават се оставки, уволняват се извършителите.


Какво бихте казали срещу тезата на проверявания за плагиатство - че не може да няма давност за него, защото само за престъпленията срещу мира и човечеството не тече давност?


- Наистина преследването на плагиатството като нарушение на академичната етика и морал прилича на наказателното преследване на тези престъпления и може да се направи такъв паралел. По степен и тежест те са идентични, защото плагиатството съдава фалшива биография и нереална, непочиваща на действителни стойности оценка на извършителя. То с основание е определяно като най-тежкия грях в науката. То срутва репутацията на виновника и го отстранява завинаги от академичната система.


Санкцията за извършено плагиатство според българското законодателство, независимо в кой исторически период сме се намирали, е била винаги една и съща - уволнение на извършителя и отнемане на научната степен, с която е свързано нарушението. Това схващане на тежестта на това деяние минава от периода преди 1944 г., през социализма и във времената от 1989 г. насам, т.е. независимо от различията в обществения строй академичното законодателство съдържа в този смисъл едно и също наказание.


Защо плагиатството е най-големият грях в науката? И защо по цял свят е недопустимо хора, уличени в плагиатство, да са в държавното управление? За какво е знак плагиатството?


- То прикрива липсващи постижения и качества чрез измама - създава нереална представа за нечии стойности и компетентност. Много по-опасно обаче е ролята му да развращава системата в морално отношение. Дава негативен пример, че по този начин може да бъде постигнато обществено признание и авторитет, без да се полагат усилия или от недотам подготвени хора. Ефектът от него е като на гнилата ябълка в щайгата с ябълки.


В развитите страни, а и не само там наличието на научна кариера и свързаните с нея степени и звания е признак на невероятна репутация и престиж. Често подобни личности биват ангажирани в политическа или обществена дейност именно поради безспорността на обществения си авторитет. Когато обаче се установи на какво почива той, подаването на оставка е единственият възможен изход.


Тази практика е широко разпространена в Германия, Холандия, Франция, Великобритания, там обществената нетърпимост към подобен опит да е заблуди обществото е невероятна. По-интересно е, че вече подобни случаи се забелязват и в страните от бившия Източен блок - Унгария, Сърбия, Румъния, дори в бившите съветски републики. Това показва, че както светът на науката е универсален и няма източна и западна наука, така и обществената реакция срещу нарушенията на научната етика също е универсална, което е отлична новина.


Предвижда ли българският закон ефективен механизъм за уличаване и наказване на плагиати? Как става това?


- До приемането на промените в Закона за развитие на академичния състав през 2018 г. българското законодателство беше напълно безпомощно. За периода от 1944 г. до влизането на закона в дествие имахме един единствен случай на установено плагиатство и съответно н наложено наказание. Промените създадоха изцяло нов административен ред за установяване н палгиатство от Комсисията по академична етика към министъра на образованието и науката и резултатите не закъсняха. Оказа се, че липсата на наказани не е била поради липсата на нарушения, а защото не е съществувал ефективен законов механизъм за борба с това явление.


Неслучайно при приемането си законът бе жестоко атакуван от много страни. Въпреки това той доказа своята ефективност и, макар че понастоящем дори и юристи упорито да продължават да отричат теоретичната възможност плагиатството да се установява по този ред, макар и трудно работи.


Кои скандали с плагиатство се случиха през последните години и какъв е финалът им?


- Не е тайна, че създаването на самият закон беше свързано с безпомощността на академичната система да реагира при конкретен казус - този с плагиатството на бившия ректор на Техническия университет във Варна Росен Василев. В миналото, преди приемането му, огромни щети в системата направиха случаите "Адамов" и "Тадаръков", където особено при първия имаше явни данни за наличието на плагиатство, включително и решения на разформированата вече Висша атестационна комисия. Въпреки това, поради упорството да се признае, че академичното плагиатство е невъзможно да се установи по съдебен ред и поради явните несъвършенства на законодателството административните държавни органи замитаха случаите под масата и предпочитаха да се правят, че те не съществуват.


Сега вече не е така и особено във варненския казус държавата и академичната система показаха, че не са безпомощни. Това обаче не означва, че всичко е наред, има да се извърви още много път.


Допускате ли плагиатството да е много по-масов феномен в българската наука и какъв е пътят да се ограничи то?


- Един от основните мотиви промените в Закона за развитие на академичния състав да бъдат приети през 2018 г. с гласовете на депутати от целия политически спектър беше един ужасяващ доклад в престижното списание "Science", в който България светеше тъмночервено и черно наред с държави от Близкия изток и Африка по отношение на установеното съвпадение на текстове без цитиране след проверки по електронен път. Това, за радост, стресна законодателя и се предприе тази стъпка.


За съжаление, плагиатството се е превърнало поради годините бездействие на борбата срещу него в общоприет начин за академично израстване и манталитетно вече е трудно да отучим академичната гилдия от този навик. Много от академичните хора въобще не виждат нищо нередно в този начин на работа и не могат да формират чувство на вина. Това е най-голямата битка, която предстои.


Трябва ли да има последици за онези учени и университетски преподаватели, които прикриват плагиати?


- Ако плагиатството е трудно установимо и доказуемо, това, за което ме питате, е на практика невъзможно, защото изисква знание за определено обстоятелство, а знанието е субективно. Въпреки това, законът предвижда, че ако при научното жури в конкурса се получи неанонимен сигнал за наличие на плагиатство в оценяваните трудове, то да е задължено да се произнесе.


Не е тайна, че в България имаме огромен проблем с обективността на научните журита. Това е тема за много голям дебат, защото той е централен за системата. Плагиатството е само част от преценката, която научното жури прави за качествата на оценявания автор и за научните му приноси.


В България сякаш не се полагат усилия нито в училище, нито в университета да се създава нетърпимост срещу преписвачите. Ще се промени ли това?


- В медиите се появи вече информация, че Стратегията за развитие на висшето образование за периода 2021 - 2030 г. наистина съдържа подобна насока. Това показва огромен напредък, значи проблемът вече е осъзнат, а навици с есъздават от ученическия чин и студентската скамейка.


Нещата обаче не могат да се променят с магическа пръчка. Образованието е консервативна система и нагласи се променят с години и десетилетия работа. Не може до 2018 г. да сме бездействали и компетентните ни институции да са казвали да не ги занимават с този проблем и да препращат към съда или прокуратурата и да очакваме, че за пет години ще имаме цветя и рози в академичната ни градина. Фактът, че вече говорим за успехи, макар и крехки в борбата с плагиатството е показателен, че сме направили голяма крачка напред.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK