"Помощ! Тя ме обича!" - Камелия Кондова и Любен Чаталов отговарят на Макс Фриш

"Помощ! Тя ме обича!" - Камелия Кондова и Любен Чаталов отговарят на Макс Фриш

© Роси Михова



Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, приятелството, родината и смъртта.


Камелия Кондова е родена в Добрич (1969 г.) Завършва езиковата гимназия в града, а след това българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий". Работи като журналист, но думите й я утвърждават като една от най-талантливите съвременни български поетеси. За нея не пестят суперлативи автори като Христо Фотев, Любомир Левчев, Недялко Йорданов. Има 11 издадени стихосбирки, които печелят поетични отличия. Сред тях особено ценна е престижната Национална литературна награда "Дора Габе", която се връчва веднъж на всеки 5 години за значителни художествени постижения и за принос в националната литература.


Любен Чаталов (1950 г.) е актьор, който няма нужда от представяне. Със своите роли в близо 200 български и чуждестранни филми и с тези почти неприлично сини очи той е жива легенда в българското кино. Не престава да снима и днес. В началото на юни т.г. бе премиерата на филма с негово участие "Като за последно". А тази седмица предстои премиерата на филма "Пътуващо кино".




Камелия и Любен ме посрещат в дома си в с. Мирково. Местните хора го наричат Фирково. Тук сутрин никой не пие кафе. Бабите започват деня с едно уиски в кръчмето. Всички го знаят като "Говното". Преди години се казвало Филаделфия, след това - Орхидея. Но всеки казвал - Хайде, да идем да пием по една ракия при Станчо Говното. И така си останало. Домакините ми бързо нареждат маса с градински вкуснотии, биричка и мастичка. И разговорът потръгва някак пивко и щастливо.


Какво е то щастието, ако трябва да го сведете до три думи?


КК: Първите две думи са ясни - Любен и внуче. Едното вече го имам, второто - още не. А третата дума не ми идва на ум. Не съм на конкурс за Мис Свят, значи няма защо да кокетнича и казвам "световен мир". Покой също не търся. Наистина не знам кое е третото. А щом не мога да го изрека, вероятно пред мен има още щастие за откриване, нали?


ЛЧ: Аз по принцип съм решил каквото каже Камичето, да се съгласявам и да казвам - ами да, така е то. Но тук ще добавя нещо. Аз не помня да съм бил някога нещастен. Всичко ме е радвало. И детството ми в Коньовица, и летата на село, и побоищата в махалата, всичко. Не че няма тъжни неща в живота ми. Но някак успявам да се отърся като пес от тях.


И всичко, което остава по мен, у мен - то е щастие. Да си откъсна домат в градината, да си кажем с Бай Кольо на пейката някакви думи, после на обяд да прищипя деня. Знаете ли какво е това? Пийва си човек една студена ракийка, хапва си и след това задължително лекичко придремва. Защото денят трябва да бъде прищипан на две. Ето такива малки радости трупам. Не обичам кахъра. Виждам го у хората, у близките си. Но се пазя от него. Не искам да го пускам вътре в мен.


Фриш обаче пита за кахъра. Кой е най-големият ви страх, като изключим естествената тревога за здравето и близките?


ЛЧ: Веднага мога да кажа. Да остана сам. Около мен винаги трябва да има хора. Не мога без хора. Това може би не е точно страх, но е нещо, от което бягам по всички възможни начини. Слава богу, само в Мирково имам 24 братовчеда. Почти цялото село ми е рода.


КК: При мен не е така. Имало е моменти, когато съм избирала да бъда сама със себе си, а не самотна с друг човек. Имам обаче един натрапчив кошмар. Затворена съм в стая с много хора и там никой, ама нито един човек няма чувство за хумор. И по тази причина става нещо като Вавилонска кула. Никой с никого не се разбира. Всички започват да се карат, да се подозират и следят един друг. От сбъдването на този сън ме е страх - да започна да се страхувам не от Бога, а от човека да се страхувам - от комшията или от Вас, например.


"Сънят е най-далечната страна, която съществува на света", казва Фриш. Забравяйки кошмарите, кой е най-красивият ви сън?


ЛЧ: Аз имам един сън, който се повтаря години наред. Сънувам, че попадам в ситуация, която не ми харесва - например, говоря с неприятен за мен човек. И тогава хоп - просто приплясвам с ръце, отскачам и отлитам. Първо се издигам над Бояна, след това над Княжево, а след това започвам да се рея щастливо над Владайската река. Толкова пъти съм хвърчал, че вече знам всеки завой. Накрая леко и спокойно си кацам обратно.


КК: Аз вече се научих. Като видя, че ще се приземява, свивам се в края на леглото. Да не ме удари с някое крило. (смее се)


Променя ли се чувството за хумор с възрастта?


КК: Не. Само може би става малко по-черно. Но ние с Любен обичаме черния хумор. Той обаче е нещо различно от черногледството. Просто с годините все по-малко неща ни се струват съдбовни и драматични.


ЛЧ: Ние сме така - можем да се кикотим по цяла нощ. Защото сме на принципа - защо трябва да ревеш, като можеш да се смееш.


Смятате ли, че Господ има чувство за хумор и какви доказателства бихте привели за това?


ЛЧ: Разбира се, че има. Защо иначе ни е създал нас, човеците?


КК: Без да богохулствам, но ако наистина ни е създал по свой образ и подобие, то тогава Бог има подчертан вкус към самоиронията.


Освен това подозирам, че чувството за хумор е свързано с милостта. Милостивият Бог обича да се смее. А човекът, който се смее, е в душата си милостив. То е свързано и с прошката. За да простиш, трябва да можеш да се изкачиш малко над нещата и да ги погледнеш откъм смешната, а не трагичната им страна. Липсата на чувство за хумор прави прошката почти невъзможна. Без умението да се смееш ти все гониш карез - или към някой друг, или към самия себе си.


"Някъде в Сърбия или Перу - няма значение - едно и също слънце грее навсякъде за нас и когато мястото престане да има значение - това е свободата, знам." (М. Фриш) Какво е свободата?


КК: Тази свобода, за която говори Фриш, ние двамата вече сме я постигнали. Ние сме свободни хора. Ако сме заедно, мястото няма значение.


ЛЧ: Преди години, като студенти, решихме да снимаме филм за един човек - Белия лъв. Той бе председател на Съюза на слепите. Загубил зрението си още като дете. Тогава доста наивно го питахме как се чувства човек, който не вижда нищо. Не вижда слънцето нито над Перу, нито над Перник. И той каза: "Знаете ли, момчета, ако утре слънцето не изгрее, на сто виждащи ще сложат по един сляп, за да ги води. Защото той ще знае пътя в мрака. Само той няма да е затворник. Само той ще е свободен."


Между другото доказано е, че слепите хора са много по-щастливи от глухонемите. Това да си откъснат от другите човеци и да не можеш да общуваш с тях се оказва по-страшно от това да си откъснат от видимия свят. Слепите са царе на купоните. Те пеят, танцуват, прегръщат се, влюбват се. И е много по-красиво. Харесваш някоя жена по гласа й, по начина, по който те докосва, по смеха й. И няма значение дали има брадавица или клепнали уши. Ти й се доверяваш изцяло. Хващаш я за ръка и се оставяш да те води. В нея е цялата ти надежда.


От коя надежда се отказахте вече?


ЛЧ: Понякога губя надежда, че тази къща в Мирково ще я завърша. Защото я правя така - бия плоча, фалирам. Вдигам етаж, фалирам. И все не ми стигат парите. Но тя пък ме прави толкова щастлив. Защото всичко е минало през тези две кунки. И зидария, и покрив, и под, и каквото се сети човек.


КК: Аз намирам някаква слабохарактерност в надеждата. Има някаква безволевост в това да разчиташ на съдбата. Подвежда тази надежда (и това не е просто игра на рима). Тя е извинение за собственото бездействие. Тя е очакване, че някой друг ще свърши това, което ти сам трябва да свършиш. Иначе вяра имам - и в човека, и в децата, и в любовта. Но избягвам да имам надежди. От друга страна пък, ето го Моканина с надеждата за бяла лястовица. Значи има и такава надежда - упование. Затова, например, бих вдъхвала до последно надежда дори на безнадеждно болен човек. За да не загуби своята човечност. Защото страхът отнема от човечността. Това съм го виждала при близки хора, които са пътници. А е хубаво да останем човеци до последно.


Имали ли сте моменти на пълна безнадеждност?


КК: Не. Имала съм моменти на абсолютна безпомощност. Но пълната безнадеждност е пропаст. Паднеш ли в нея, не знам как би могъл да се върнеш обратно. Тя е гранично състояние - на ръба. Не знам дали е възвратимо.


ЛЧ: Дядо поп го обяснява лесно. Между толкова милиарда сперматозоиди, яйцеклетката е избрала един. Това си ти. А другите милиарди? И те са мечтаели да станат човеци. Но не са. Ти си късметлията да си жив.


И този живот, добър или лош, трябва да го изживееш. Той ти е даден даром. Той е подарък, приятелски жест от съдбата.


Наясно ли сте колко приятели имате?


ЛЧ: Човек има много познати, но приятелите са малко и се доказват във времето. Моите са трима. Може с месеци да не ги видя, но на мен ми стига, че ги има някъде - Ването Иванов, Ивайло Герасков, Коста Биков.


Преди години се случи така, че се разделих с една жена. Оставих й всичко и заживях в колата си. Зима. Февруари. Студ. И Ването разбрал. Среща ме в една кръчмичка, която държахме заедно, и ми вика: Айде, тръгвай с мен на село. Отидохме у тях. Само двамата. Цяла седмица не си казахме една дума. Аз готвя, той пали печката. Вечер пускаме телевизия Планета. На екрана някакви моми кършат тела. Ние им махаме звука, гледаме ги и слушаме Висоцки. На седмия ден той само ме попита: Старо, как си? Викам: По-добре съм. Той: Айде, да си ходим. Това беше. Иван знаеше моя проблем, но нито веднъж не попита защо, ама как, ами сега какво. Просто беше с мен. До мен. Присъстваше. Ето това е приятелството.


Приятел ли сте на самата себе си?


КК: О, да. Вече да. Приключих безсмислените вътрешни спорове. Мога да си помълча със себе си така, както Любен си мълчи с Иван - пълноценно и без да ми е неловко. Понякога също си се смея сама. Не се оплаквам и не се жалвам пред моето Аз. Не търся съчувствие от него. Затова и не изпитвам самосъжаление. Как да кажа - добре ми е, уютно ми е с мен. Така да се каже - у дома съм си.


Без кое бихте преживели най-лесно - без дом, без родина или без да сте видели някога чужда страна?


КК: Мисля, че не можем без дом - онова място, където някой те чака и те посреща.


ЛЧ: Не можем и без родина. Ето, дядо ми и прадядо ми са имали градини в Загреб, Нови Сад. Кишинеу, Адис Абеба. Всички са градинари и са живеели непрекъснато в чужбина. Аз преди години също бях женен за "капитализма" и живях във Финландия. Но не вирея навън. Чужбината просто не е моето. Скука зельоная. Спомням си, веднъж Калоянчев дойде в Хелзинки и аз му показвам кина, театри, висока култура, а той ми вика: Ех, искам и аз като се пенсионирам, да дойда и да живея в тази детска градина.


А бате Джоко (Росич), на когото баща му е сърбин, а майката - българка, казваше друго: "Всички имаме майки. Някои са добри, други - не толкова. Някоя ще забрави да ти направи закуска, друга ти дърпа незаслужено ушите. Но ние друга майка нямаме. Само тази. А България каква е? Може да е бедна, може да е пълна с шашави хора, но ни е майка. А който не обича майка си, да му йебем майку."


По какво познавате, че обичате някого?


КК: Знам го по това, че ми в важно какво Любен обича да яде. Дали спи спокойно? Дали се смее на някой филм? Дали страда по приятел? Как се чувства? Как е минал денят му? Ето такива, на пръв поглед дребни неща са ми важни. Когато си дадох сметка за тях, вече бях сигурна в чувствата си. Обичам го. Но знам и друго - ако те боли душата за някого така, все едно късат от теб живо месо, тази болка също е обич.


ЛЧ: То е ясно - най-много от всичко се обича душата. Крака, нос, уши - те може да са симпатични. Но душата люби душа. Обаче виждали ли сте коч как ухажва овца? И то не само една овца. Пет да му заведат днес, той с всяка ще се държи така - внимателно, търпеливо, всеотдайно. Аз съм го снимал това. Имам го на лента. То е нежност. То е щедрост. И Камелия така ми се качи на главата и после ми стъпи на шията. И сега замисляме общ спектакъл. Вече сме измислили името: "Помощ! Тя ме обича!"


Един въпрос за мъже: За какво се възхищавате на жените?


ЛЧ: Първо - защото са жени, а аз не мога да бъда жена. Второ - защото дават живот. И трето - има такива специални жени, с които ти е невъобразимо приятно и ти е истински хубаво. Това са жените, на които се възхищавам. Те може да не са толкова красиви. Може дори да не са толкова интелигентни. Но имат онзи женски чар, който не мога да опиша с думи. Например, Камелия, като прочете нещо хубаво, написано от друг, ей толкова подскача и се радва като дете. А аз се радвам на нея.


Въобще, както казва един мой герой, жената е бронежилетката на нашия живот. Тя е тази, която седи над нас и ни пази. Може би защото е майка, но е много по-закриляща, по-отговорна, по-обгрижваща. Не се сещам за мъж, на когото жената да се е споминала, и той да не си е заминал скоро след нея. С приятел може след шише ракия да се изпокарате и изпотрепете, но с човека, който ти е присърце и с когото делиш живот, не може.


Ето, в нашето село има една циганка - Бонбонка. Жена е на Бонбона, който като се напие, я бие яко. Но тя, милата, вечер отива с една бригадирска количка в кръчмата да си го прибере. И като умря Бонбона, тя плаче и нарежда: "Оле, Бонбоне, кой ще ме бие сега?" Тъжно е, страшно е, смешно е, красиво е, но е факт - тези хора също не могат един без друг.


И двамата обичате да готвите. Ако Камелия бе подправка, коя щеше да е? А Любен?


ЛЧ: Камелия не е подправка. Тя е пенкелер. Може да ти излекува всичко. Не знам дали го съзнава, но го умее това нещо - тя е убиец на всяка болка. Самото й присъствие някак успокоява. Ако кажа кимион, пипер - то е само някаква добавка. А тя е универсална подправка.


КК: Аз ще се спра на сол, защото ми е нарицателно за всичко насъщно. А аз без Любен не мога. Единственият начин да живея без него е да не го бях срещнала.


Научавате ли нещо полезно от една връзка, което да Ви служи в следващата?


КК: Любето казва, че двамата късно сме се залюбили, но аз мисля, че не е нито късно, нито рано, а точно навреме. Намерих си моя човек, с когото искам да остарея. Не се инжектирам. Не се самонавивам. Някога на младини го правех - когато нещо не ми достигаше, не си го търсех, не се опитвах да променям човека, а си го измислях. Докато накрая разбрах, че това е рецепта за нещастие. Това е моят урок от всички онези големи любови, които се умориха все на мен да ми се случват. Не гледам на тях като на провали. Те са моят натрупан "емоционален капитал". Преживяното възпитава. То е богатство.


ЛЧ: Когато приемаш един човек в сърцето си, ти го приемаш с историята му. С предишните му връзки, бракове, изневери, разводи. Младите хора се срещат и започват да правят заедно история. Но в по-зряла възраст просто приемаш миналото. И с това настъпва една кротост, една благост - че сме заедно, че имаме приятели и съседи, че сме още здрави и на крак. И тогава вече можеш най-накрая да си отдъхнеш с благодарност: "Спасен съм! Тя ме обича!".

Ключови думи към статията:

Коментари (7)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на laskovf
    laskovf
    Рейтинг: 539 Неутрално

    Готини са хората и разбиранията им.

  2. 2 Профил на yly08391955
    yly08391955
    Рейтинг: 585 Неутрално

    Достави ми голямо удоволствие да чета интервюто!
    Стойностни, интелигентни и много широко скроени хора.
    Господ здраве да им дава!
    Дано повече хора с такива виждания и морал има в България.

  3. 3 Профил на opoziciq
    opoziciq
    Рейтинг: 484 Неутрално
  4. 4 Профил на тулса
    тулса
    Рейтинг: 2773 Неутрално

    Интересни, искрени хора..Макар и да няма 6 сутринта (при мен), прочетох отговорите им с голям интерес.

  5. 5 Профил на jmf29537805
    jmf29537805
    Рейтинг: 784 Неутрално

    А как се напихме с Любо Чаталов когато държеше барчето на почивната станция на кинаджиите във Варвара...

  6. 6 Профил на daskal1
    daskal1
    Рейтинг: 4283 Неутрално

    Рядко тук четем интервю което да даде толкова положителен заряд от емоции.
    Добра неделя на всички!

  7. 7 Профил на marianapopska
    marianapopska
    Рейтинг: 353 Неутрално

    Икзлючителни хора! Забавни, интересни и обичащи се!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK