"Човешките отношения са над всичко": Лозан Панов отговаря на Макс Фриш

© Юлия Лазарова

В предстоящата предизборна кампания "Дневник" реши да представи основните кандидати за президент и извън само политическите и обществени теми. И отправи към тях покани с избрани въпроси от книгата "Въпросник" на Макс Фриш. Публикуваме отговорите на г-н Лозан Панов, който първи прие поканата за разговор. Разговора води Роси Михова.

Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Лозан Панов (р. 1971 г.) е юрист по образование и съдия с дългогодишен опит. Професионалният му път преминава през различни съдилища - Софийски районен съд, Софийски градски съд, Административен съд София-град и Върховен административен съд. През януари 2015 г. е избран за председател на Върховния касационен съд. Седем години по-късно, в края на неговия мандат, "Правосъдие за всеки", подкрепени от инициативен комитет, издигат кандидатурата му за президент на България.

В този разговор няма нищо политическо. От друга страна - тези дни всичко е политическо. Така или иначе, и тези избори ще отминат. Страстите ще утихнат. Споровете ни ще са вече за нещо друго. Споделените думи обаче ще останат с човека, който ги е казал. И времето няма да има значение.

"Времето не ни променя. То само ни разкрива" - казва Фриш. Мислите ли, че е прав?

- Мисля си, че е ялова тази илюзия, че някой би могъл да надхитри времето. Моето разбиране е, че човек не може да промени другите. А и не бива. Но в замяна на това може да избере какъв човек да бъде самият той. И след това упорито да работи за своята лична промяна към по-добро. Това е волево решение.

Моят избор през изминалите години бе от камъните, хвърлени по мен, да положа основите на независимостта на ВКС. Парадоксално това означаваше независимо от натиска на събитията, които следваха едно след друго, аз да отстоявам решението си да не се променям. Да бъда непоколебим в отстояването на истината, независимо от всички опити да ме дестабилизират - с проверки от различните държавни агенции, с атаки в медиите и дори чисто физическа бруталност. Моята борба бе да не губя центъра си. Да съм непоклатим. В този смисъл - времето да не ме промени.

Ако имате силата и властта да направите нещо, което смятате за правилно, бихте ли го сторили въпреки различното мнение на мнозинството?

- Мисля, че Платон бе казал, че никой не е по-мразен от този, който изрича истина. Но Платон също казва, че не бива хората да са на по-голяма почит от истината. Затова за истината винаги съм бил готов да се изправя и срещу мнозинството. Истината не се нуждае от мнозинство. Тя не е непременно в това, което мнозинството смята за вярно. Напротив, ние днес живеем при остра липса на коректност към фактите. Действителността ни се представя като обърнато огледало, в което всичко е с краката нагоре. Ако успеем да обърнем огледалото, аз нямам съмнение, че всичко ще си дойде на място.

За съжаление обаче по всеки един въпрос се разделяме на "Левски" и ЦСКА и истината като че ли не ни вълнува, макар че както пееха "Атлас" - тя все пак "нейде съществува". В стремежа си техният "отбор" да спечели, хората си позволяват да огъват истината. А тя е такава, каквато е, и не подлежи на интерпретации, убеден съм. Това, от което имаме нужда, е някой да я изказва. В противен случай резултатите ги виждаме в качествата на политическия ни елит.

Според Вас чувството на омраза и неприязън се насочва по-лесно към отделен човек или към цяла група хора?

- Аз дълбоко вярвам, че хората в своята същност са добри - и взети заедно, и поотделно. Да, всеки от тях може в някаква своя постъпка да е недобросъвестен, но това не го характеризира като цяло. Абсолютно всеки от нас носи онова зрънце, онази малка искра, която го свързва с възвишеното. Моята неприязън е изцяло фокусирана към конкретни човешки действия. Може би просто съдията в мен е склонен да осъди конкретното действие, а не човека. Защото иначе Жан Валжан би останал за вечни времена омразният каторжник, а не благородникът по душа, който цял живот търси изкуплението.

© Юлия Лазарова

Въобще - прошката не бива да бъде поставяна под въпрос, защото тя е тази, която повдига човека. И да излъжеш и да те излъжат, и да откраднеш и да ти откраднат - все е лошо. Но човек трябва да се научи да прощава, защото прошката е по-важна за самия него, отколкото за съгрешилия.

Кое човешко качество харесвате и кое не харесвате в себе си?

- Най-краткият отговор е, че харесвам упоритостта си да говоря истината, несъгласието си да мълча, нежеланието да съм конформист. Но не харесвам това, че все още ненужно се засягам и чисто човешки ме боли, когато по този повод някои хора се отдръпват от мен, а други се опитват да уязвят мен и семейството ми.

"Ако някой има съвест, то това обикновено е виновна съвест"- казва Макс Фриш. В този смисъл, ако сте човек със съвест, коя своя вина сте склонен да признаете публично?

- Егото обикновено е по-кресливо от съвестта. Затова Съвестта е виновна всеки път, когато отстъпи пред Егото. Разкаянието обаче е интимна работа и в него не бива да има публичност. Но тук ще си призная нещо. То се отнася до Кристиан Таков. Този човек ми даде вдъхновение, но аз имам грях към него. Кристиан се включи в основаването на "Да България" в момент, когато бях непрекъснато атакуван, че правя публични изявления, които са политически по своя характер и несъвместими с работата ми на съдия. Затова взех решение да се отдръпна настрана. Не исках тази нова политическа формация да се пришива тенденциозно към името и работата ми. Сега обаче знам, че това бе грешка. Защото хората са само временно на тази земя. Хората си отиват. И утре може вече да не сте заедно. А човешките отношения стоят над всичко друго.

Кристиан бе човек, с когото всеки миг контакт ти даваше нещо. Може да не го разбереш на момента, но след време ще го преосмислиш. И когато срещнеш човек, който е запалил свещ в тъмното, трябва да имаш времето да си с него и до него. Съжалявам, че не прецених правилно ситуацията тогава. Защото Кристиан Таков не бе човек, който принадлежи на една партия. Той бе на всички. Бе непобедим в оптимизма си. Ако имаше повече хора като него, които да увлекат другите, вълната би се обърнала много по-лесно и бързо.

Какво точно разбирате под "добродетелност"?

- Колкото може по-малко виновна съвест.

Как според Вас се чувства бедният човек?

- Вече се знае къде прекарвам обикновено свободното си време. В Северозападна България. Това е не просто най-бедният край на България. Това е най-бедният регион в целия ЕС. Също така според изнесените данни това е районът, в който търговията с гласове по време на избори процъфтява най-много. Цената на един глас е цинично ниска. По този край има толкова бедни хора, че единственото, което им е останало за продан, е тяхното достойнство. Обикновено човек цени чуждото достойнство толкова, колкото и собственото си. И това ви говори колко значи думата достойнство за политиците ни и техните купувачи на гласове.

"Честно казано, всеки гражданин над определено ниво на доходи е виновен в нещо" - казва Фриш. Съгласен ли сте?

- Хайде да приемем, че някой е богат и става все по-богат. Какво значение има това, когато съседът му става все по-беден? По буквата на закона богатият може да е абсолютно невинен, но моралният упрек остава. Защото всяко мое решение се съотнася и засяга не само мен лично, но и човека до мен. В някакъв смисъл, моя е отговорността за това как живее той. Не знам дали знаете, но по индекса Gini България е страната в Европа с най-голямо икономическо неравенство. С други думи - у нас е най-голяма разлика между приходите на бедните и на богатите. Тук не говорим само за ЕС, а за цяла Европа. Това трябва да се промени.

Без кое бихте преживели най-лесно - без дом, без родина или без да сте видели някога чужда страна?

- Има нещо особено при нас, българите. Например, един англичанин, чиято родина някога е била империя, над която слънцето никога не залязва, може да усети родината си навсякъде по света. Един шотландец може да се почувства като у дома си дори в Кения. Тези хора могат да съберат дом на всяко място.

Българинът обаче по природа изглежда е по-привързан към земята си. Той трудно се отдалечава от нея. Трудно вирее другаде. Дали защото сме малка страна, дали защото сме обременени с комплекси и чувство за несигурност пред непознатото, но част от сърцето ни винаги си остава в България. Дори само споменът за мекичките на баба може да ни разнежи до болка.

Кое е любимото Ви българско ястие? Любимата българска дума?

- О, аз обичам страшно много български манджи. И не знам, например, мъж, който да не обича боб. Или таратор. Харесвам много и "бел муж", приготвен от хубаво прясно овче сирене и мляко. За него казвам, че това е фондюто на Северозапада.

При този вечен недоимък, кое е това, което Ви изпълва с надежда?

- Надеждата за мен носи някакво чувство на обреченост - тя е последното убежище на отчаяния. Затова Гео Милев говори за "вопли и скърби, и гняв и надежда безспир." Нали знаете онова клише, за надеждата, която умирала последна? Аз бих добавил - тя умира последна, защото преди това е убила дори стопанина си. За мен лично са важни нещата, които ме изпълват не с надежда, а с вяра. Науката, изкуството и цялата човешка история е пълна с вдъхновяващи примери за величието на човешката мисъл. И те крепят вярата ми, че доброто у човека винаги побеждава.

Бихте ли могли да се отнасяте с чувство на хумор към личности и социални групи, към които изпитвате неприязън, например по политически причини?

- В трудни ситуации хуморът е спасителна жилетка. Той ни предпазва от крайни решения и връща махалото на емоциите по средата, макар по нашите ширини ние силно да любим и силно да мразим. Аз все пак упорито се опитвам да не влизам в нито една от тези две категории. И затова реагирах на подигравките по повод очилата ми по моя си начин. Тъжно е, че хората избират с очите, а не с ушите си, но гледам на всичко това с хумор. Не със сарказъм.

Има нещо обаче в нашия български хумор. Някак все се върти "от кръста надолу". Това не е непременно лошо, ако човек може да му придаде острота. Това го умееше по неподражаем начин Доктора (Тони Филипов, Д-р) от "Редута" - човекът, който се бе зарекъл да умре "като пич" и в крайна сметка го направи. Ако използвам неговия речник - той имаше топки да каже нещата директно - и за Пеевски, и за Борисов, и за цялата корумпирана политическа клика. Неговото чувство за хумор можеше да те накара да се разплачеш - първо от смях, а след това от мъка. Малко като в онзи филм на Бенини за нацизма - "Животът е прекрасен." Мисля си, че този хумор много трудно може да бъде преведен на чужд език. Той е разбираем най-вече за нас, българите. Той е нашата си спасителна жилетка.

Колко истински близки приятели имате?

- За стойността на приятелството обикновено тежката дума има времето. Аз прекарах трудни периоди, в които много хора се опитваха да ме поставят "по корем". Тогава доста приятели започнаха да отпадат един по един. Но пък поради изключително затворения живот, който водех през последните седем години, аз самият не бях в собствените си представи достатъчно добър приятел. Там е работата, че ние хората обикновено измерваме значимостта на приятелството според подкрепата и помощта, която сме получили от другите. Повече мислим за това какво са ни дали, а не за това какво още ние можем да дадем.

След като заговорихте за битки, как бихте дефинирали понятието "мъжественост"?

- Мъжеството никога не е в опаковката. То се крие в силата на духа и там полът не е от особено значение.

Ето Ви тогава един подвеждащ въпрос - смятате ли, че има професии, за които жените са особено подходящи - по-подходящи от мъжете?

- Смятам, че жените имат много по-трудна и важна задача, идвайки на този свят. Мъжът идва с идеята да побеждава, а жената със своята дарба - да изгради този победител.

За какво се възхищавате на жените?

- За прочутата им женска интуиция.

Бихте ли добавили нещо към традиционната брачна клетва?

- Живеем във време, в което думите ужасно се обезцениха. Ние си служим с тях по безобразен начин, до степен на злоупотреба. Когато хората се кълнат в любов, то е всъщност заради това, че очакват да бъдат обичани. Само че любовта е онова, което си дал, а не това, което си получил. Всяка постъпка, в която има себеотрицание, е победа за любовта.

Тогава ако обичате някого, бихте ли искали той да почине преди Вас, за да поемете Вие болката от загубата, вместо той да страда след Вас?

- Не сме ние, които решаваме кой кога да си тръгне от този свят. Но когато си намерил половинката си, някак ти се иска да си тръгнете заедно. За да бъдете заедно отново. И отново.

Коя е първата мисъл, която Ви спохожда, след като се събудите?

- Много малко сън ми се събира тези дни. Но всяка сутрин, отваряйки очи, благодаря на съдбата за човека, който имам до себе си.