Александър Кашъмов: Забраната да се припомнят неудобни факти за хора от властта е цензура

Две дела, по които адвокат беше Александър Кашъмов, привлякоха вниманието през последните дни. Съдия Даниела Попова от Софийския градски съд (СГС) осъди на първа инстанция електронната медия "Медиапул" и журналиста Борис Митов да платят солидарно 60 000 лева обезщетение плюс близо 7000 лв. разноски по иск на бившия председател на СГС Светлин Михайлов за публикации, в които се припомнят неудобни факти и критики от официални източници. Делото носи характеристиките на SLAPP процес (Strategic Lawsuit against Public Participation) - който се води с цел да откаже журналистите от активната им гражданска позиция. Пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург адвокатите Mиxaил Eĸимджиeв и Kaшъмoв ocъдиxa Бългapия зa безконтролното подслушване и събирането на трафични данни в нapyшeниe нa Koнвeнциятa зa зaщитa нa пpaвaтa нa чoвeĸa. "Дневник" покани адвокат Кашъмов да коментира двете съдебни решения.

Кое е смущаващото в решението по делото срещу "Медиапул", което медията загуби на първа инстанция? Можем ли да го причислим към феномена SLAPP?

- Според мен в момента това дело може да бъде посочено като най-яркия случай в последните 20 години за SLAPP в България. Причина за този извод е както огромният размер на присъдените неимуществени вреди - 60 000 лв., отделно от разноските, които с прибавените лихви може би ще се удвоят, така и пълното неглижиране на основни, фундаментални принципи за защита на свободата на словото, които Конституционният съд (КС) е извел още през 1996 г. Така например публичните фигури са длъжни да търпят критика в много по-голяма степен от частните лица според КС и Европейския съд по правата на човека. Как това се съвместява с най-високия присъден размер в практиката, остава неясно.

Друга причина да говорим за SLAPP е наличието на обезпечение във формата на наложени запори, заради които медийното издание и журналистът не са в състояние да живеят и работят спокойно. Подобна мярка от страна на държавата представлява форма на цензура, тъй като има смразяващ ефект по отношение на бъдещи критични публикации и е предупреждение към всички свободомислещи, че диалогът и широкият дебат няма да се търпят в нашето общество.

Според съдията това, че ищецът е публична личност, не оправдава критичните публикации срещу него. С това не се ли отстъпва от трайната практика на ЕСПЧ?

- Категорично се отстъпва от практиката на ЕСПЧ. Нещо повече - в случая става въпрос не просто за публикация, свързана с публична личност, но за коментари по отношение на факти и обстоятелства, които трябва да бъдат взети предвид при кандидатстването му за позицията на председател на Софийския градски съд. Това не е някаква информация, свързана с интимния живот, а е напомняне на публично оповестявана информация, която съдържа характеристики за първия мандат на този човек. Ако подобна информация не може да бъде свободно публикувана и обсъждана, какъв е смисълът на състезанието за тази позиция и можем ли да говорим за честност и прозрачност на подобни процедури?

Как бихте описали границата на свободата на словото, когато става дума за публична личност? Какъв е общественият интерес в такива случаи?

- Общественият интерес предполага цялата налична за някого информация, свързана с преценката дали е подходящ за даден публичен пост, да бъде публично достояние. Неслучайно съдът в Страсбург е приел, а Конституционният съд е възприел това разбиране, че свободата на словото се отнася не само до информация и идеи, които се считат за безвредни или са приемани с безразличие, но и до такива, които шокират, смущават, разстройват държавата или части от населението. Това са изискванията на плурализма и широкомислието, без които няма демократично общество.

Съдията по делото посочва като обида дори напомнянето на случая с крадения джип, който съдията управляваше. Също и силно критични думи, изречени от Константин Пенчев на заседание на Висшия съдебен съвет. Трябва ли журналистите да се въздържат от припомняне на такива факти поради опасност да се окажат клеветници или тиражиращи обида?

- Поначало Върховният касационен съд изрично е приел в практиката си, че при цитиране на факти и обстоятелства вторият издател не носи отговорност. Забраната една медия да припомня по отношение на публична личност стара информация представлява по същността си забрана да се знае и помни миналото. А общество, което не знае своето минало, не може да взема правилни решения и да гради своето бъдеще. Подобна забрана представлява форма на цензура.

Очевидно е, че епитетът "скандален" е един от мотивите за това решение. За него смятате ли, че съдът има право?

- Според практиката на Конституционния съд и на ЕСПЧ оценките не подлежат на доказване. Това е приел и ВКС. В случая обаче дори става ясно защо той е окачествен по този начин, тъй като е припомнена информация, станала известна в миналото. Отгоре на всичко самите определения са цитати, тъй като такива мнения за този човек са били изразявани от уважавани магистрати. Важно е и друго - обидата според практиката на съдилищата се свежда до вулгарни или цинични думи. Такива в случая не са употребени. В практиката на ЕСПЧ много по-остри квалификации, изречени в рамките на обществен дебат, са били приемани за израз на свободното слово, като "неморален", "опортюнист" и дори "идиот".

Още преди 20 години в оправдателните присъди по делото на покойния бивш премиер проф. Беров срещу журналиста Явор Дачков се прие, че израз като "патрона на разграбването на България", употребен по отношение на публична фигура като оценка на неговото управление, е допустим с оглед защитата на свободата на словото. Нима един председател на най-големия окръжен съд заслужава привилегията да не бъде оценяван? Това решение създава усещането за завой и връщане назад.

С адвокат Екимджиев спечелихте дело в Страсбург срещу българските управляващи за нарушения, свързани с използването на специални разузнавателни средства и трафични данни от мобилните оператори - стара тема, по която от години нищо не се променя. Какво е посланието на съда този път?

- Може би за първи път ЕСПЧ осъжда повторно за едно и също нещо държава, която не е гарантирала гражданите срещу злоупотреба при тайно следене. Гаранцията срещу тайно следене, извършвано както чрез специални разузнавателни средства, така и чрез достъп на службите, полицията и прокуратурата до данни за трафика на електронни съобщения (кой, кога, с кого и откъде си говори или пише), е изключително важна в демократичното общество. Тук е нарушен принципът на демокрацията, според който гражданите трябва да са непрозрачни за държавата, а тя - да е прозрачна за гражданите. Нарушението у нас се осъществява, като, от една страна, има практики на непрозрачност на управлението и откази да бъде предоставяна обществена информация, а от друга - държавата чрез свои институции има широк достъп до данни, от които може да прави изводи за хората и техния личен живот.

През годините, въпреки някои формални стъпки, както Законът за специалните разузнавателни средства, така и Законът за електронните съобщения, но най-вече - процесът на тяхното прилагане, не просто останаха на нивото на 2007 г., когато България беше осъдена за пръв път, но се влошиха. Наистина, създаде се Национално бюро за контрол на СРС, но в предходен мандат неговите опити да си върши работата и да прави проверка за злоупотреби доведоха до удари, отстраняване на заместник-председател, а впоследствие - подмяна и обезкръвяване.

По отношение на трафичните данни се оказва, че хем няма институция, която да осъществява цялостен контрол, хем дори статистиките не са прозрачни. Да не говорим за разширяването на приложното поле на достъпа до трафични данни след обявяването на извънредното положение през 2020 г., което Конституционният съд обяви за непропорционална мярка. Това решение, както и предходно решение за обявяване на разпоредби от Закона за електронните съобщения за противоконституционни, не бяха достатъчна аларма, за да може Народното събрание да запретне ръкави и най-после да създаде реални гаранции срещу произвол.

Както изглежда, за пръв път ЕСПЧ решава по темата "трафични данни". В други държави - членки на ЕС, въпросът беше окончателно решен с приети от техните конституционни съдилища решения. При нас, независимо от двете решения на КС, се наложи съдът в Страсбург да повтори, че нещата не са наред и Европейската конвенция за правата на човека е нарушена.

Как това решение може да принуди управляващите да спазват правата на гражданите? Като се има предвид, че след първото решение на ЕСПЧ нещата даже се влошиха.

- Управляващите у нас трябва да се научат, че формалистичният подход и палиативните мерки не са решение на никой проблем. За да се спазват правата на хората, трябва да има реален контрол и защита. Още повече че колкото и да се задържат едни управляващи на власт, те неминуемо си отиват рано или късно и идват други на тяхно място. Тогава те се сещат, че правата на човека са нещо важно, че има злоупотреба с техните права и т.н., което удобно са били забравили преди, докато са седели в престолите на властта.

За да се повдигне нивото на цялото общество, трябва да се научат тези азбучни уроци и да се промени самата култура на управление. Ако всеки работи с ясното съзнание, че утре обект на злоупотреба може да бъде както той, така и негов близък, и съседът отвъд, ще се стреми да гради не колиби от слама, а диги, които да спират с мощната си конструкция напора на произвола, тиранията и корупцията.