"Когато вселената лекичко помръдва, превключва и се намества": Любомир Аламанов отговаря на Макс Фриш

"Когато вселената лекичко помръдва, превключва и се намества": Любомир Аламанов отговаря на Макс Фриш

© Надежда Чипева, Капитал



    • Днес аз не съм човекът, който бях вчера. Не съм и човекът, който ще бъда утре.
    • Цената на всичко се определя от времето живот, с което заплащате за него.
    • Безграничната, стопроцентова човешка близост ще е равна на убиване на индивидуалността.
    • Българските политици не могат да приемат, че в нормалната демокрация политикът е просто администратор.
Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971) Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 30-о от поредицата разговори по "Въпросника" на Фриш.


Любомир Аламанов (р.1969 г.) е магистър по информатика, собственик и управляващ директор на комуникационната агенция SiteMedia Consultancу. Ръководил е проекти за Coca-Cola, Microsoft, HP, Telenor, Lidl, Beiersdorf, Henkel, Nestle, Siemens и др. Кампаниите, в които участва, печелят повече от 100 български и международни награди. През 2016 г. е посочен за един от най-влиятелните комуникационни специалисти в сферата на Community Relations. През 2017 г. авторитетната световна медия за комуникации PR News го включва в своя ежегоден списък с професионалисти иноватори, допринесли изключително за развитието на ПР професията. През 2018 г. The Holmes Report го посочва в престижния списък Innovator 25 EMEA. Най-голямата световна организация на ПР агенции и национални асоциации (ICCO) го номинира четири години поред за PR Leader за целия свят в престижните Global Awards 2018, 2019, 2020, 2021. Агенцията му Sitemedia Consultancy става Агенция на годината за цял свят на няколко световни форума. Той е и един от учредителите на Българската асоциация на ПР агенции и неин пръв председател.


Срещата ми с г-н Аламанов продължава дълго, но времето така и не стига за всички въпроси. Той е спокоен, овладян, търпелив събеседник. Не показва раздразнение, когато някой го прекъсва по средата на изречението. Не крие, когато има повод да се съгласи с чутото от събеседника. Тогава кима и повтаря любимата си дума: "Факт!" Но аз и не очаквам друго от един математик и сертифициран факир в комуникациите.




Макс Фриш казва: "Натъжава ме това, че двама души, които седят един срещу друг, не са в състояние да се разберат." Думите ли са най-доброто средство двама души да се разберат?


- Думите са комуникационен инструмент - много мощен, но нищо повече. Те са оръдие на труда в комуникацията - мотиката, която понякога настъпваме. Имам един любим пример, който често давам.


Представете си обикновен микроскоп. С него някой ще направи научно откритие, а друг просто ще си чупи орехи. С други думи, да натоварваме инструмента с прекалени очаквания или да му придаваме особено значение би било некоректно. Всичко зависи от човека и от това как той използва думите си. Естествено, колкото по-богат речников арсенал има на свое разположение, толкова по-добре "въоръжен" ще бъде за изпълнение на задачата. А задачата винаги е една - да изрази и предаде точно това, което той самият желае.


Така, че преди думите, преди инструментариума, преди всичко друго, най-важното условие за добрата комуникация е желанието тя да се случи. Когато има желание, дори мълчанието казва повече от 1000 думи.



Кое тогава е висшият пилотаж в комуникацията?


- Не знам дали може да се нарече висш пилотаж, защото това звучи претенциозно - да се изживявам като пилот, който може дори да поиска да стане президент. Но успешната комуникация е тогава, когато има докосване. Когато двете страни се разбират. Или както се казваше в една книга - когато вселената лекичко помръдва, превключва и се намества. Тогава знаеш, че си успял, дори никой друг да не го види.


Понякога, особено в случаи на кризи, част от нашите усилия са, както го наричаме, "да не правим нищо", т.е. да убедим клиентите си, че е добре да реагират, след като "си поемат въздух". Защото прибързаните публични реакции в момент на афект, гняв, обида са погрешни. Затова често нашите усилия са невидими. И ако си вършим работата добре, никой няма да види. А ако си я вършим лошо - всеки ще забележи.


Какво не бихте направили за пари? За какви компании или продукти не бихте работили при никакви финансови условия?


- Има базисни правила на професионална етика, които даже няма смисъл да се споменават, защото няма как да бъдат прегазени. Никога не се приближаваме до проституция, оръжие, наркотици - всички неща, които попадат извън закона. Към тях ще добавя и хазарта. Той е легален бизнес, но е бизнес, за който никога няма да работим, защото е опасна зависимост.


Като целенасочена стратегия предпочитаме да работим предимно с големи международни компании, защото те спазват стриктно разписан морален кодекс. Например под каква възраст да не се слиза в таргетирането на целеви групи, как съдържанието трябва да е коректно и да не подвежда, как всяка публикация трябва да бъде ясно обозначена от коя компания излиза и т.н. Подобна вътрешна регулация все още липсва в практиката на българските компании. А тя е по-важна от броя публикации, броя достигнати хора, броя продадени продукти.


От друга страна, българските компании са изградени буквално от нищото. Започнали са преди 20 - 30 години, постигнали са много и това несъмнено заслужава адмирации.


Но те имат една типична българска черта - когато са супер добри в една област, те смятат, че са супер добри във всички области. Между другото това е проблем и за повечето български политици, но това е друга тема.



Много успешни български компании искат да ни наемат не заради опита и съветите ни, а за да свършим като подизпълнители това, което те вече са си наумили. Понякога обаче идеите им влизат в противоречие с етичните ни норми.


Международните компании дават възможност на българските комуникационни агенции не само да са на световния пазар, но и да променят комуникационните протоколи на самите им централи. Да, от България ние помагаме на света да става по-добър, да комуникира по-добре. И това ни мотивира много.


На Макс Фриш се приписва още една мисъл: «Ако мислиш, че си стигнал до някаква истина, подай я на човека отсреща вежливо, както се подава палто. Не му я тикай в носа като мръсна носна кърпа.» В тази предизборна кампания имаме ли пример за внимателно подадено палто и пример за набутана в лицето на избирателя мръсна носна кърпа?


- Професията ме е научила, че трябва винаги да комуникираме внимателно, с уважение, поднасяйки достоверна и точна информация. Корпорациите вече не говорят «на хората», а «с хората». Те създават около себе си общности, в които всеки е пълноправен участник.


Опасявам се, че тази концепция е все още чужда на българските политици. Тях все ги тегли да поучават. Дори и тези, които се откровени популисти. И те размахват пръст и ни четат проповеди. Българските политици не могат да приемат, че в нормалната демокрация политикът е просто администратор. Че той е временно там, за да свърши някаква работа и да си ходи. Българските политици се възприемат едва ли не като наследствени дворяни, на които по право им се полага властта да стоят отгоре и да определят съдбините на хората.


Това донякъде е така, защото в България гражданите все още нямат достатъчно силен демократичен рефлекс. Или по-точно те го имат, но все още не умеят да го използват ефективно. Отказът от гласуване, емиграцията в чужбина, критичното отношение в социалните медии към политическата класа - всичко това показва, че нещо вътре в държавата кипи, бълбука, гневи се. Дори това, че правим четвърти избори в рамките на година и половина, показва, че има нещо сбъркано в системата и тя не функционира. Политиците обаче не си взимат бележка и затова и на тези избори ще се получи почти същият резултат.

Все пак, ако трябва да дам пример за навряна в лицето на избирателя мръсна носна кърпа, това са псевдопатриотичните формации и особено «Възраждане», които будят страховете и низките страсти на хората. В разрез със светлите ни умове на Възраждането - Левски, Ботев, Захари Стоянов, те се опитват по някакъв извратен начин да ни откъснат от Европа и да ни върнат обратно в орбитата на източните султанати. Да ни затворят в някаква капсула на времето. Все едно живеем в някой ранен роман на Иван Вазов. Това според мен е позорно явление в българската политическа среда и истинските възрожденци се въртят в гроба от този срам.
Изключително неприятен е и начинът, по който функционира ГЕРБ. Те лъжат съвсем откровено. Тези, които твориха хаос в продължение на 12 години, сега се опитват да го припишат на друг. Все пак Бойко Борисов е единственият партиен лидер, който е осъждан два пъти за лъжа. Няма друг такъв в българската история. А българската история е един много дълъг период от време.


"Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас" - казва Фриш. Вашата компания се занимава и с time management. Кой е най-ценният съвет за управление на времето?


- Най-важно е да се разбере, че времето е най-ценният ресурс, с който разполагаме. Защото той е изцяло невъзобновяем - няма как да се акумулира, складира, съхранява. Имаше един хубав филм с Джъстин Тимбърлейк, в който бяха измислили технология, с която да се трупа време. Там богаташи бяха тези, които разполагаха с много време, а бедняци - тези, които нямаха никакво време. Но това е фантастика. В нашата реалност това е невъзможно.


Смятам, че всички трябва периодично да преразглеждаме целите и приоритетите си. И да строим плановете си за деня, за седмицата или годината, без да изпускаме от поглед кои всъщност са важните неща в живота ни.


Защото цената на всичко, за което можете да се сетите на този свят, се определя от времето живот, с което заплащате за него. Тази ключова концепция е илюстрирана чудесно и в компютърните игри. Героят ти може да придобие ценни ресурси или качества, но неизбежно ще плати за тях със задължително изразходване на определено време. Казах ли, че обичам да играя на World of Warcraft? (смее се)


Сигурна съм, че обичате да играете. Сигурна съм също, че обичате някого. По какво познавате, че обичате друг човек?


- Може би по болката и учудването, когато този човек го няма. Двете неща даже могат да се обединят в една дума - дупка. Все едно има дупка в теб и във вселената. И тази дупка няма с какво друго да се запълни.


Какво намирате за особено възхитително в една жена?


- Жените са поразителни със своята сила. Това, че мъжете сме силният пол, са пълни глупости. Мъжете сме нищо в сравнение със силата на една жена. Не знам как го правят това, но жените, даже в техните най-големи слабости, са неизмеримо по-силни от мъжете.


Нека не се заблуждаваме - мъжественост не означава физическа сила, а поемане на отговорност - отговорност да си част от живота, да си част от решението. Женствеността от своя страна е умението на жените да ни оставят да мислим, че нещо зависи от нас.



Доколко сте оптимист, че е възможна истинска човешка близост?


- Ако съществува абсолютна граница на 100-процентова човешка близост, то аз като математик веднага си представям някаква функция, която клони към нула или безкрайност. И веднага започвам да размишлявам накъде клони, какви са границите и как може да се оптимизира.


Ето ви един мисловен експеримент. Ако си представим, че е възможно пълно сливане, пълно припокриване между двама души и всички техни елементи, то това ще е признак за еднаквост. Или казано по друг начин - безграничната, стопроцентова човешка близост ще е равна на убиване на индивидуалността. На нула индивидуалност.


Макс Фриш също не е далеч от тази мисъл. Според него, "когато ви се стори, че вече познавате другия, това всеки път означава край на любовта". Ако това е така, то излиза, че добрата комуникация и пълно опознаване между партньорите е най-прекият път към края на връзката им?


- Това е забавен логически каламбур. В действителност обаче двама души никога не могат да се опознаят напълно, защото човекът не е стол или маса, не е предмет, не е застиналост в пространството. Ние сме сложни динамични системи, които не познават състояние на абсолютен покой. Ние се променяме непрекъснато.


Днес аз не съм човекът, който бях вчера. Не съм и човекът, който ще бъда утре. И за мен това е тайната на жизнеността на една връзка - да се събуждаш всеки ден с усещането, че ти предстои да опознаеш един нов човек, който е различен от човека, с когото си си легнал снощи. Ако се променяме и развиваме непрекъснато, пътят към края на връзката ни може да се окаже безкрайно дълъг. И за да продължа каламбура - просто нека продължаваме промяната. И нека комуникираме добре тази промяна.


Надявате ли се да има някаква форма на отвъден живот?


- Тъй като нямам достатъчно данни по темата, на този етап не мога да формулирам хипотеза. Истината е, че просто не го мисля. Донякъде схващането, че човек може да бъде гад в този живот, но ако плати съответната индулгенция, ще намери спасение в следващия, ми се струва доста корупционна с оглед на църковните практики. Затова гледам по-скоро да правя неща, от които няма да се срамувам в този живот. Пък ако се окаже, че има и задгробен - супер.


Но това е сложен разговор, защото трябва да разграничаваме вяра, религия и църква. Аз вяра имам, но не изповядвам в строгия смисъл на думата никаква религия. А отношението ми към църквата е силно негативно.


За мен полковници от ДС, които никога не са се покаяли и чиято основна идея е да служат на руската църква и да спират нормалното развитие на държавата, е грозно предателство към хората, които им вярват. След години вероятно този период ще се изучава като срамен в историята на църквата ни. И много се надявам след време да се намерят духовни лица, които да се извинят за това, което се случва в момента.


Колекционирате ли нещо?


- Да, колекционирам маунтове в Warcraft. Маунтовете са различни видове транспортни средства - кончета, летящи килимчета, хвърчила, дракони. Те са във всякакви форми, размери и цветове, направени удивително красиво и с много фантазия. Може би затова пробуждат в мен някаква колекционерска страст. Те, както и цялата игра, ме пренасят в свят, който за мен е място за почивка.


От друга страна обаче, Warcraft е гениална платформа за тестване на различни концепции за комуникиране с общности. Например Фейсбук са взели много идеи за това как да развиват групите в платформата си именно от някои структури в игри като Warcraft. Точно там за първи път видях как се заражда концепцията за самоорганизиращи се общности - без никаква намеса на външни модератори.


И накрая един въпрос за смъртта. Какво бихте предпочели - да умрете или да продължите да живеете като здраво животно?


- Тъй като смъртта е необратима и окончателна липса на живот, то може би някаква форма на земно съществуване все пак е за предпочитане. Така че за финал - избирам животното, което ужасно харесвам и обичам, но с което никога няма да мога да се събера да живея просто защото съм ужасно алергичен. Избирам да съм котка - интелигентна, своенравна и независима.


Поглеждам мъжа срещу мен и си мисля, че може би е точно това, което иска - котка. Интелигентна, своенравна и независима.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK