Стайко Мурджев, режисьор: Ако духът ти не е свободен, никога няма да бъдеш свободен

- Свободата винаги избира отвътре, тя е вътрешно място.
- Когато се занимаваш със злото, трябва да бъдеш внимателен то да не се пропие в теб.
- "Солунските съзаклятници" не е жест към политическата ситуация.
- Една група млади мъже, деца всъщност, имат такова чисто стремление към смъртта на цената на някаква привидна свобода - това ме впечатли в текста.

"Дневник" разговаря с режисьора Стайко Мурджев* по повод постановките му "Портокал с часовников механизъм" и "Солунските съзаклятници", която има пет номинации за "Икар" 2023.

"Солунските съзаклятници" е представлението с най-много номинации за "Икар" 2023. Защо решихте да поставите този текст? Политическата ситуация в момента ли ви провокира?

- Винаги, когато избирам текст, започвам отвътре навън, от мен. Много рядко избирам текст, който е провокиран от социалното. Много повече ме интересува вътрешния живот, който разбира се, е свързан със социалния и политическия.

Когато прочетох този текст (на Георги Данаилов) за първи път, бях истински втрещен, защото той поставя много сложни морални въпроси, на които като че ли човек не може да има отговор. Въпроси, на които всеки отговор би бил циничен или най-малкото неприемлив. Този текст ме впечатли също с парадокса, че една група млади мъже, деца всъщност, имат такова чисто стремление към смъртта на цената на някаква привидна свобода. Много неосъзнат философски дискурс тече в мозъците на едни много малки и недотам интелигенти според мен деца и това говори за нещо по-висше от техния логически разум. Нещо, заложено вътре в тях, което беше една особена енигма, която ме притегли към текста.

Разбира се, че зрителят може да направи конотации към днешното социално-политическо състояние на взаимоотношенията между България и нашата съседка Северна Македония, но спектакълът не е политически. Не съм имал никакво намерение да правя политически театър. Аз съм космополитен хуманист и мисля, че ако говорим за политическата ситуация, всичко може да се решава през отворен кръгозор, през диалог, но със сигурност този спектакъл не е жест към тази ситуация.

Казахте, че героите се стремят към привидна свобода. В този смисъл свободни ли сме всъщност или свободата ни е само привидна?

Свободата винаги на първо място е духовна. Може да си затворен в пространство два на два, метър на метър и да си най-свободният човек на света. Може всички световни граници да са отворени за теб, но ако духът ти не е свободен, ти не си свободен и никога няма да бъдеш.

- Както с избора на пиеси в театъра, така и със свободата. Това каква пиеса избираш, пак е жест на свободата ти. Свободата винаги избира отвътре, тя е вътрешно място. Ако се осланяме на този закон - каквото е горе, такова е долу, каквото е вътре, такова е навън, ако си свободен вътре, значи си свободен и навън. Поне се надявам, че съм прав.

Сценографията на постановката е много минималистична. Такава е и в други Ваши постановки, като "Амадеус" например. Какъв ефект искахте да постигнете?

- Моят вкус ми диктува един по-аскетичен, но монолитен сценографски образ. Един минималистичен, но мощен в минимализма си образ. Винаги съм се стремял към подобни жестове там, където самата драматургия го позволява. Със сценографа Никола Налбантов бяхме водени от идеята за прехода от едно измерение в друго.

Този текст по Георги Данаилов е спомен, той е психологическа ретроспекция. Затова ми се искаше този отвор да бъде един знак за преход от съзнаваното към несъзнаваното, от сегашното към миналото. По посока на изчистеността - мисля, че това е правилният път в театъра. Колкото по-изчистено е, толкова по-мощно.

Последната ви премиера за момента е "Портокал с часовников механизъм" в Малък градски театър "Зад канала". С какво ви провокира текста на Антъни Бърджес?

- Разбира се, че е свързано с това, което ни заобикаля. Много е страшен този текст. Това е текст бездна. Романът на първо четене изглежда много ефектен и много притегателен. Като всяка бездна, когато застанеш на върха на една височина, усещаш притегляне надолу. Такъв е и този текст.

На пръв поглед този текст има една тема и тя е насилието, но този текст има много повече теми. През насилието идват въпросите за свободата, докъде ние избираме това да сме добри или лоши, да бъдем светлината или да стоим в сянката и дали този избор трябва да бъде санкциониран от обществото. И ако ние изберем сянката, да стоим в полето на лошотията, дали държавата или обществото имат право да отнемат този избор или ние просто трябва да понесем последствията. Един много по-сложен поглед към злото е този роман и респективно този спектакъл. Беше ми много трудно, докато го правехме, беше ми много тежко. Без да искам да звучи патетично, но ми отне доста безсънни нощи.

Когато се занимаваш със злото, трябва да бъдеш внимателен то да не се пропие в теб. Някак си да можеш да се разграничаваш от него.

Срещнахте ли трудности при избора на това какво от романа да остане в постановката?

- Ние работихме с драматизацията на самия Антъни Бърджес, т.е. подготвена драматизация. Разбира се, има някои инвенции от романа, направени от мен, някои размествания, преобръщания на образи от женски в мъжки, уголямяване на образи. Законите на литературата са много по-различни от законите на драматургията и някак си те трябва да се срещнат.

Кадър от постановката "Портокал с часовников механизъм" в МГТ "Зад канала" - София

Винаги е много особено, когато се работи с литература, която трябва да се качи на сцената, защото хем трябва да останеш верен на автора и ако можеш да го разкажеш в неговата пълнота, хем същевременно това трябва да стане през законите на драматургията. Това е много по-сложно, отколкото просто да вземеш една пиеса и да я поставиш.

Напоследък много се говори за театър в контекста на случващото се в Народния театър. Като човек, който поставя на много други сцени в страната, как този скандал се отразява на самото изкуство като такова?

- За мен този казус отваря една много опасна врата. Този казус и разстилането му във времето издига един лозунг, че може и така. Че е в реда на нещата да бъдем разединени, че е нормално да не намираме консенсус, да не се поставяме на мястото на другия и да сме лишени от емпатия. И двете страни са мои колеги и ако някога се окаже, че по някакъв начин аз мога да спомогна за добруването на двете страни и за затварянето на тази врата към кутията на Пандора, бих го направил.

Вие работите по много постановки - не се ли уморявате?

- Моят живот е в салона, моите житейски аспекти вървят през пиесите и драматургията, през театъра. Това е моята формула на живеене, моят център. Актьорите са моето семейство. Театърът, независимо в коя точка на България или света е, е моят дом. За мен не е тежко, а начин на живот. Не усещам тежест и умора. Това е моят начин да се изразявам.

* Стайко Мурджев е един от най-активните български режисьори. Възпитаник е на Юлия Огнянова и Емилия Ованесян в школата към Родопски драматичен театър "Николай Хайтов" - Смолян, а през 2009 г. завършва НАТФИЗ, специалност "Режисура за драматичен театър" в класа на проф. Пламен Марков.

Поставя спектакли в Драматичен театър - Пловдив, Малък градски театър "Зад канала", Драматичен театър "Никола Вапцаров" - Благоевград, и много други театри в страната. Печелил е редица награди, сред които "Икар" през 2010 г. за дебют за режисурата на представлението "Пухеният" от Мартин Макдона, както и "Икар" през 2020 г. за режисурата на "Слава" от Питър Куилтър.

В момента на различни сцени в страната могат да се гледат "Солунските съзаклятници", "Съмнение", "Портокал с часовников механизъм", "Дебело прасе", "Слава", "Амадеус" и др. В момента работи по "Перфектни непознати" по едноименния филм на Паоло Дженовезе.