Проф. Цочо Бояджиев: Ние винаги сме в преход към съвършенството

© Дневник

• • Обществото ни е тежко болно и, следователно, нямаме основание за успокоение.
  • Нормално е да имаме различно виждане за случващото се около нас. Безпокои ме, че това различие се подхранва от невежество и повърхностно възприемане на събитията.
  • Историята наистина е учителка на народите, но отговорът на екзистенциалните въпроси трябва да дойде от нас самите.
  • В стремежа към съвършенство трябва да сме достатъчно умни и смирени. Защото царството Божие не е на земята, нали.

За тревогите и разделенията, илюзиите и надеждите в днешното българско общество, за историята и поуките разговаряме с проф. Цочо Бояджиев*.

Като гледате състоянието и проявленията на днешното българско общество, какво ви тревожи и какво ви успокоява?

- Много скоро след настъпилите през деветдесетте години промени се освободих от наивната представа, че има някаква група от лоши хора, които противодействат на усилията ни да заживеем нормално. Всъщност разпадът, оказа се, е много по- дълбок, "взривени" са базисни ориентири, разядена е субстанцията на нашия живот, пренаредена е ценностната ни система. При това тези погрешни екзистенциални реакции са придружени с арогантност, високомерие, липса на трезва себеоценка, отсъствие на срам от незнанието.

Сега нямам илюзии - обществото ни е тежко болно и, следователно, нямаме основание за успокоение.

Войната на Русия в Украйна раздели драматично българите и последиците ще са дълготрайни - как да разгадаем това разделение, проблемът по-скоро емоционален ли е или идеологически ?

- Шокираща за мен е реакцията у нас на една максимално нравствено изчистена ситуация, каквато е войната в Украйна. Няма как да позиционираме доброто и злото по по-категоричен начин: ясно е кой е агресорът и кой жертвата.

Провалът е и емоционален. Боя се, че е закърняло чисто човешкото съчувствие към страдащия ближен, че "идеологиите" са приглушили естествения копнеж към доброто и естественото неприемане на злото. Това е, което ме тревожи и което според мен може да бъде поправено единствено по пътя на нравственото усъвършенстване. Бавен, но единствено възможен път.

Разделението като че ли се задълбочава във всички сфери - от предизборните обяснения на ценовата експлозия до историческото минало. Кои са факторите на това разделение, винаги ли в историята е било естествено, например под формата на партийно-политически борби - изключвам въоръжените класово-революционни сблъсъци, или да го търсим днес в конкретно манипулативно поведение на политически елити, медии, публично говорене на проминентни личности с влияние, което се смята за нормалност, а оттам - и разделението е нормално?

- Не ме безпокои разногласието. Нормално е да имаме различно виждане за случващото се около нас. Безпокои ме, че това различие се подхранва от невежеството и повърхностното възприемане и тълкуване на събитията, както и от оценките, основаващи се на второстепенни фактори и фантасмагорични представи. Да припомня: негативизмът спрямо първите водачи на демократичната опозиция се стилизираше под образа на "ония с брадите", а еуфорията от завръщането на "царя" блокираше простата истина, че цар може да бъде единствено онзи, който има поданици, а ние наскоро сме отказали да бъдем такива и сме избрали да бъдем граждани.

Ние все повече заприличваме на Менелай от оперетата "Хубавата Елена", който повтаряше по адрес на Парис: "Ами не ми е симпатичен". Не се стремим да дадем разумно и аргументирано обяснение на нашите симпатии и антипатии, нещо повече - демонстративно отказваме да го направим. А с това затваряме възможността да влезем в плодотворен диалог и да признаем правотата на някого, към когото не сме изпитвали симпатия. Разбира се, на основата на подобна неосмислена емоционалност са всевъзможни манипулативни практики.

Трябва обаче да се прави разлика. В сферата на политическото това е донякъде оправдано или поне разбираемо. Регулативен принцип в политиката е целесъобразността, възможността да се реализират определени програми, а за тази цел трябва да се спечелят колкото е възможно повече хора. Да си припомним без съмнение манипулативното говорене на апостолите преди Априлското въстание - за подготвяно изтребване до крак на българския народ или за руските и сръбски полкове на границата на Османската империя.

При медиите се съвместяват два регулативни принципа - от една страна претенцията да представят нещата "такива, каквито са", от друга - осигуряването на достатъчна аудитория.

Върху такива "инфлуенсъри" тежи огромна отговорност. Не съм сигурен, че повечето от тях осъзнават това. Или го осъзнават, но съзнателно избират лъжата в името на някакви облаги.

Важно ли е да имаме единен критерий към миналото и защо все не можем да го изградим? За трагична предопределеност след кръвопролитните войни за решаване на националния въпрос без успех ли става дума, което предпоставя оттам нататък политиката, съюзниците, всичко, за което трябва да има виновен всякога? Как днес да се справим с тези терзания на въпроса кой е виновен - трябва да се намери изход, нали?

- Ще си позволя да използвам, като го перифразирам, един образ от писание на Алан от Лил, автор от втората половина на XII век: "Миналото има восъчен нос, който може да бъде извиван във всички посоки." За добро или зло няма чист обективен прочит на миналото.

Преди време разговарях с турски колега и бях скандализиран от израза, с който той характеризираше нашите борци за свобода - "българските националисти". Постепенно си дадох сметка, че от гледна точка на империята нашето освободително движение наистина е националистично и сепаратистко. А значи и такъв прочит на миналото е в някакъв смисъл възможен, стига да отчитаме идеологическия хинтергрунд на подобно говорене.

Трябва да се каже обаче, че спектърът на легитимните прочити не е безкраен. Ние сме длъжни да се съобразяваме с историческите свидетелства и когато бъдем въвлечени в историческа дискусия, да не подминаваме без внимание например прозвището на византийския император, разгромил армията на Самуил - БЪЛГАРОубиец.

Други страни и народи като че ли успяха да се помирят с миналото - Германия в период само от 20-ина години два пъти беше превърната в пепелище и два пъти се въззе и днес я наричаме мотора на Европа...?

- Германия е впечатляващ пример. Преди време гледах документален филм, заснет от американски военни кореспонденти в Берлин два месеца след капитулацията на Райха. Градът изглеждаше безнадеждно сринат, а навсякъде се виждаха хора, които разчистваха развалините. Но още в едно нещо виждам величието на тази нация. Тя намери в себе си силата да се покае за сторените от нея злини. Не съм уверен, че така ще постъпят руснаците.

По принцип трябва ли да се вглеждаме в историята - дали това не пречи да вървим напред без препъвания, има и такива препоръки... Още повече, ако е вярно твърдението, приписвано на Чърчил, че историята се пише от победителите, което автоматично я изважда от научното поле?

- Е, точно от мен няма да чуете, че не бива да се вглеждаме в миналото. Историята е наистина "учителка на живота" и ако не се учим от нея, то не е защото има някакъв дефект в преподаването, а защото ние сме лоши ученици. Трябва да съзнаваме обаче, че отговорът на основните екзистенциални въпроси не ни се дава в готов вид от миналото. Той следва да бъде даден от нас самите.

Що се отнася до статута на историята като наука, то трябва да се съгласим, че тя не е наука в смисъла на така наречените "номотетични", т.е. законополагащи науки, каквато е, да речем, естествознанието, което е изградено от общовалидни положения. Историята е "изеографична" дисциплина, т.е. такава, която описва уникални събития. Това, че предметът на историята е частно събитие, което не се повтаря и затова е рисковано то да се издига в ранг на всеобщност, позволява да се предлагат спекулативни изказвания, на които обаче е редно да гледаме по-скоро като метафори. Защото нелепо е да твърдим, че щом нещо е ставало по определен начин, по необходимост ще става така и в бъдеще.

Историята се прави от хората, а хората имат свободна воля. В това е разликата. Законът на Архимед ще е валиден винаги. От предпоставката (невярна), че някой е излизал победител винаги досега, не следва, че той ще бъде такъв и вбъдеще.

През 2018г. се озовах в Париж в препълнена зала на кметството с изложба за 50-годишнината от студентските бунтове през 1968г., които, подкрепени от профсъюзите и от френски интелектуалци - Сартър, Симон дьо Бувоар, Люк Годар, сложиха края на консервативната държава на Де Гол, откриха пътя на либерална Франция и разтърсиха Европа. Видях достолепни над 70-годишни господа - адвокати, професори, които през 1968 са били на предната линия в сблъсъците с жандармерията и ги чух да казват с удивителна самоирония - добре, че старият генерал /Де Гол - бел. авт./ си отиде скоро, за да не гледа плодовете на нашата победа. А организатор на изложбата бе кметицата Ан Идалго от консервативната десница. Защо в България такова смирено, духовито, емпатично, бих го нарекла, отношение към близкото или по-далечно минало е невъзможно?

- Права сте, че у нас оценката на миналото в много от случаите е оцветена в багрите на трагичното, на катастрофичното и дори на апокалиптичното. Но не смятам за невъзможно и по-игривото и ведро обговаряне на ситуации и събития. Едно от нещата, които с все сила опитвам да избегна, е старческото обмърморване от типа "каква я мислехме, пък каква стана".

Целите, които си поставяме - в личен план или като социален проект - неизбежно трябва да са по-радикални и да бъдат обагрени в по-ярки романтични цветове. Идеалът е повече от определяното чрез него социално действие. Резултатът поради това е винаги недостатъчен. Редно е да съзнаваме това и в такъв случай бихме могли да кажем - с известна доза себеирония, като тези френски някогашни бунтовници - че е добре, дето го няма стария генерал, който да се порадва на краха на своите опоненти.

Аз наистина съжалявам онези, които пропуснаха уникалния шанс да изживеят пълноценно тези размирни времена.

След над 30 години от края на тоталитаризма как бихте обобщили - в какво успя и в какво се провали българският преход?

- Нека най-напред да уточним термина. Подвеждаща е представата, че има някакъв период на прехождане от едно устойчиво състояние в друго също устойчиво. Човешкото битие е преходно, човекът е homo viator, скитник по пътя, и земният ни живот е постоянен преход.

Великият унгарски поет Шандор Петьофи има едно гениално стихотворение, което започва така: "Две неща ми трябват на земята - те са любовта и свободата". И аз споделям този екзистенциален минимализъм.

Защото онова, което прави човека човек, което е същностното му определение, отличаващо го от всяка друга твар, са разумът и свободната воля. Възможността да избираш свободно и на разумно основание е безценна придобивка. За мен тук попада и свободното придвижване. Онези, които са преживели епохата на "жителството" и изходната виза, разбират за какво иде реч. Тези, които не са имали "щастието" да бъдат затворени в комунистическия рай, най-вероятно не биха могли да си представят, че нещо такова е възможно.

И ако трябва да посочим нещо по-прагматично, нека си припомним празните рафтове на магазините, постоянния дефицит, некачествените стоки, грубите продавачи.

Разбира се, не бива да си затваряме очите за социалните девиации, за дефектите и травмите на
съвременния ни живот. Но бих попитал, кой обществен строй в историята на човечеството е съвършен, кое е онова място и онова време, когато е царувала абсолютната справедливост и хората са били безусловно щастливи? Една творба, казва великият Фелини, трябва да бъде несъвършена, за да е човешка.

Съвършенството трябва да е регулативен принцип на нашия живот и в този смисъл ние винаги сме в преход към съвършенството. Но нека в този си стремеж да сме достатъчно умни и смирени. Защото царството Божие не е на земята, нали?

Цочо Бояджиев е водещ учен хуманитарист, философ на историята и поет, основоположник на философската медиевистика в България, преводач от латински, старогръцки и немски. Автор на над 15 студии и монографии, над 30 преводни научни труда - от Платон и Аристотел до философите на Ренесанса, на 7 поетични книги. Професор във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски" по история на античната и средновековната философия. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия, на Европейската академия на науките и изкуствата - Виена, на още редица международни научни дружества. Поетът Цочо Бояджиев е увлечен и от фотографията - неговите черно-бели изображения на света около нас, събрани в самостоятелния му албум "Punctum", оставят дълбоки емоционални следи.

Още за проф. Цочо Бояджиев можете да прочетете тук.