Отново празнуваме 24 май - светлината на буквите и езика ни. През миналата година "Дневник" отвори дискусия с поредица интервюта с историци - професори и преподаватели от различни университети, за възможността да се намери дата на националния празник, която да не разделя българите, както става всяка година на сегашния национален празник Трети март.
През октомври 2022 г. историци от няколко университета предложиха Деня на Св. Св. Кирил и Методий да бъде определен за национален празник на България - като ден на българското слово, просвета и култура, като датата, която не разделя, а обединява и затова е оцеляла през всички епохи и власти. Те приеха обръщение към нацията и Народното събрание на национална дискусия, организирана от Историческия факултет на Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий", с което призоваваха да започне дискусия, в която експертното начало да е водещо при вземане на решение.
"Дневник" разговаря с проф. Петко Петков от Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий", който е сред инициаторите на предложението до парламента днешният празник да стане национален.
Вие бяхте сред участниците в конференция на учени историци и преподаватели по история, които предложиха за национален празник деня на Св.Св. Кирил и Методий, който винаги е бил празнуван в България. Времето от конференцията досега добавя ли аргументи към тази инициатива?
- Националната научна конференция за официалните и националния празник, която се проведе във Великотърновския университет на 21 октомври 2022 г., събра представители на различни научни и образователни институции - университети като Софийския, Великотърновския, Югозападния и Шуменския, институти на БАН, общественици и медии. След докладите и дискусията, участниците във форума приеха Обръщение към нацията и Народното събрание, основаващо се на общото им разбиране, че националният празник на една държава трябва да служи за сплотяване на обществото и да е безспорен по линия на националното единство, т.е. да обединява, а не да разделя и противопоставя българите.
Беше изтъкнато, че официалните празници през десетилетията след Освобождението на България са много, но най-известните и почитаните сред тях са: 24 май, 3 март, 6 май, 6 септември, 22 септември, 1 ноември. В официалния празничен календар могат да бъдат добавени и други паметни дати.
Но един от тези празници не отразява безспорни български постижения и ценности, а напоследък става все по-ясно, че и не обединява, а разделя българите. При това, този безспорно важен паметен ден - 3 март, който след 1944 и чак до 1988 г. не беше дори официален празник, е издигнат в ранг на национален от Държавния съвет на Народна република България на 27 февруари 1990 г. по политически причини и идеологически съображения.
Налагането на 3 март за национален празник през 1990 г. е стратегически политически ход, организиран с определени вътрешнополитически цели и поради очевидни и непреодолени външнополитически зависимости.
Превръщането на 3 март в национален празник, какъвто от 1879 до 1990 г. в България не е имало, натоварва тази историческа дата със сакрално значение. В следствие от това дори научно обоснованото критично отношение към събитието, което тя отзразява, се приема от широки и недостатъчно осведомени кръгове като кощунствено и предателско спрямо едно въобразено и целенасочено внушавано десетилетия наред изкривено разбиране за патриотизма като избор на най-подходящ външнополитически закрилник и "освободител".
Трети март (до 1916 г. 19 февруари) е празник, включен в официалния празничен календар на новата българска държава още в началото на нейното съществуване, за да отбележи възшествието на престола на чужд владетел. В първия държавен акт, определящ официалните празници в България - указ № 5 от 09.01.1880 г. на княз Александър І - 19 февруари е обявен за ден на "възшествието на престола на император Александър ІІ и заключение (сключване) на Санстефанския мир".
Именно заради годишнината от интронизацията на тогавашния руски император 19 февруари 1878 г. е избран от Николай Игнатиев за подписването на предварителен договор, който няма сериозни международноправни последици, но създава устойчив мит.
Заблудата, че именно със Санстефанския договор България "възкръснала" като държава е толкова устойчива, макар и невярна. Дори в днешното, претендиращо за информираност общество, все още мнозина не знаят, че създаването на голяма българска държава в земите, вече признати за български от великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г., за първи път е предвидено не в Санстефанския договор, а в първото руско-османско споразумение за мир - Основите на мира, подписани в Одрин на 19/31 януари 1878 г. Отдавна е известно и че окончателният мирен договор след войната между Русия и Османската империя е Берлинският от 1/13 юли 1878 г. и именно на негова основа се свиква Учредителното събрание в Търново в началото на 1879 г., както и се избира първият български княз на 17 април с.г.
Защо - вие как мотивирате идеята ?
- Това е единствената паметна дата, която от средата на XIX век неизменно е преминала и оцеляла през всички епохи и при всяка власт, празнувана е по цялата българска етническа територия и извън нея. Тя винаги е обединявала и българите, и ползващите от векове цивилизационния продукт на делото на светите Кирил и Методий и приютените от българската държава техни ученици.
Тук е добре да припомним думите на акад. Дмитрий Лихачов, че Държавата на духа е създадена от светите Кирил и Методий. В основите на нейното сътворение, според известния руски учен, е вградено гигантското и наистина гениално дело на Кирил и Методий, които създават от старобългарския говор писмен, литературен език, способен да предаде най-сложни отвлечени понятия, и книжнина.
И още: "Не забравяйте, че вие, българите, сте най-древната от съществуващите сега културни нации в Европа и в целия свят! Много вече е отминало, отишли са си древният Рим и древна Гърция, отишла си е Византия.
България е отломка от най-старата култура сред европейските страни. Затова трябва да се пази. Необходимо е днешната култура на България да не бъде само отломка от старото, а да стане и първата частица от бъдещето.
Книжовната култура на България, създадена през вековете, трябва да остане и да пребъде докрай. Такъв е историческият жребий на България и аз вярвам в него". Какъв по-ясен знак за това, че и българите вярват в своя исторически жребий, от решението най-дълго почитаният общобългарски празник 24 май да бъде официално признат за такъв, т.е. да се обяви за национален празник.
Освен това, форумът излезе с предложение към съществуващите официални празници на Република България да се добавят още достойни дати, например: 16 април - Ден на конституцията; 20 април - избухване на Априлското въстание; 2 май - Ден на св. княз Борис-Михаил; 6 октомври - Ден на цар Самуил и други.
Какви са основните аргументи на историците, които предложиха идеята за замяната на националния празник с 24 май, като се има предвид, че сред забележителните дати от българската история Денят на независимостта също заема важно място, освен това в повечето държави именно независимостта се чества като национален празник?
- Нашето разбиране не е да се противопоставят едни паметни дати и символи на други. Всяка държава има свой официален празничен календар, има го и България, но той е непълен, никога не е установяван в резултат от широко и научноаргументирано обсъждане и обществено съгласие.
Денят на независимостта и сега е в списъка на официалните празници, макар и по стария стил като 22 септември. Официален празник сега е и 24 май, макар дългогодишното му честване да надхвърля определението "официален", той отдавна се е превърнал в най-тачен общобългарски паметен ден.
Но това не може да се твърди за 3 март, който е изкуствено и съзнателно сакрализиран с всички последствия от това наложено решение на последните тоталитарни власти, което изобщо не е взето случайно, а има ясна и след 33 години очевидна цел - да представи Освобождението на България, сиреч създаването на новата българска държава, като главна и единствена заслуга на руската империя и нейния тогавашен монарх Александър II, като по този начин до известна степен се пренебрегват и подценяват десетилетните българските еволюционни и революционни усилия и борби за създаване на модерна българска държава, вкл. и заслугите на такива национални герои като Георги Стойков Раковски и Васил Левски, които ратуваха за "чисто българско Освобождение".
Денят на независимостта 22 септември (5 октомври по нов стил) също е паметна дата с предимно политическо значение, както 3 март и 6 септември. Тъй като десетилетия наред от средата на 40-те години на XX век 22 септември не беше официален празник, от възстановяването му като такъв през 1998 г. той беше натоварен с несъвсем прецизното значение, което му се придава особено напоследък, като ден на независимостта на България изобщо.
А всъщност това, което се случва през 1908 г., е само официалното отхвърляне на зависимостта от Османската империя, вменена на Княжество България от всички велики сили по Берлинския договор от 1878 г. Напълно независими държави няма нито в началото на XX, нито през третото десетилетие на XXI век.
Той е и ден на делото на учениците им, и на благородната и умело проведена държавна политика на българските монарси и управници Борис I, Симеон Велики и др., благодарение на която милиони хора по света се ползват от цивилизационния принос на двамата братя, доразвит от учениците им и отгледан и разпространен от българската държава по волята и с помощта на тогавашните й владетели.
24 май излъчва друг тип послания, този ден не създава вътрешнообществени вражди и напрежения, той не само не чертае разделителни линии, но и наистина обединява в името на общи ценности и световно признати български приноси.
Затова не е проблем, а основание за сърадване, че и други народи и държави днес почитат 24 май, независимо от неумелите опити на някои чужди политици или политически мотивирани псевдоучени да неглижират приноса на България в това цивилизационно дело.
Има ли някакви отзиви от парламентите, до които изпратихте петиция с предложението. Сезирахте ли и сегашния парламент?
- Предишният парламент, до когото отправихме нашето Обръщение за 24 май през октомври 2022 г., не просъществува дълго. Сегашният не дава знаци, че има воля и би поел отговорността да разгледа и този важен въпрос, след като депутатите в него не успяват да се съгласят и да постигнат сговор по най-острите актуални проблеми на страната.
Но Обръщението ни е депозирано, следователно е актуално, стига, разбира се, народните представители да проявят активност и да го разгледат. Надеждата ни е и в отзивчивостта на хората, и в същинската обществена функция на медиите, която много от тях показаха и доказаха именно по повод на нашата инициатива.
Всъщност скорошно решение от Народното събрание по този въпрос едва ли ще има, а и не е необходимо такова да се налага без достатъчно обсъждане, обществено разбиране и съгласие.
Спомням си как една политическа сила в предишния парламент много набързо се опита да внесе в пленарната зала подобно предложение за 24 май, което не беше прието, а и не беше сериозно обсъдено. Този въпрос е от съществен обществен интерес и не бива да се свежда до всекидневните партийно-политически борби.
Сред общността на историците, конкретно в БАН, намира ли подкрепа идеята за 24 май да стане национален празник?
- Познавам много колеги, вкл. учени от БАН, които подкрепят идеята за 24 май като национален общобългарски празник. Но досега темата не е поставяна на сериозно обществено внимание и затова няма как да има категорични становища от институции. Това е така, не защото предложението за 24 май е лишено от основания, а защото през последните три десетилетия съзнателно се избягваше организирането на сериозна научна и публична дискусия по важния въпрос за националния и официалните празници. И то не заради 24 май, а заради 3 март.
Аз и сега не виждам кой от настоящите политици у нас ще има куража, достойнството и дързостта да свали от изкуствения пиедестал, на който беше поставен през 1990 г. Трети март като национален празник. В това е проблемът. Мисля, че на всички запознати с българската история и политика е ясно от къде и от кого е страхът.
Би могло да се каже, че този въпрос в значителна степен е определящ за националното достойнство не само на политиците, но и на всеки български гражданин. И тук искам ясно да подчертая и да се знае - никой от нас не е против оставането на 3 март като официален празник, какъвто е бил той от 1880 г. до средата на 40-те години на 20 век. Въпросът е в това, че в много по-голяма степен функциите на национален празник успешно изпълнява 24 май.
В нашето Обръщение не се настоява за премахване на 3 март от официалния празничен календар, на всички ни е ясно, че той има своето място там като един от официалните празници. Но необоснованото му налагане за национален празник през 1990 г. създаде и създава все повече напрежения и разделителни линии. Докато 24 май излъчва друг тип послания, този паметен ден наистина обединява в името на общи ценности и световно признати български приноси.
Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето.
Какви са следващите ви стъпки, за да убедите народното представителство за идеята?
- Ние не сме политици, а учени и активни общественици. Затова, както и досега, ще правим това, което можем и ни е присъщо - ще говорим, ще убеждаваме, ще дискутираме, защото в голяма част от обществото все още има незнание и неразбиране по тези въпроси.
Например, все още немалка част от съвременните българи не знаят, че подписаният на 3 март, т.е. на 19 февруари 1878 г. предварителен руско-османски договор не само че не създава българска държава (това не е еднократен акт), но и значителни територии, уж включени в границите на т.нар. санстефанска България, и след договора остават под османско владение и управление: почти цяла Македония и Южна Тракия, част от Централните Родопи, Шуменско и Варненско.
Не се знае от мнозина и това, че Северна Добруджа и Нишкият край, включени в диоцеза на Българската екзархия и признати за неразделни части от двете автономни български области, договорени от великите сили на Цариградската конференция през 1876 г., по силата на Санстефанския договор Русия отстъпва съответно на Румъния и Сърбия.
Наложената през годините и политически мотивирана идеологема внушава неистината, че "лошите" западни държави на Берлинския конгрес "разпокъсали" България и дали на съседите ни споменатите български територии, а други оставили в Османската империя. Стига се дотам в изкривеното и неточно представяне на една лесно проверима истина, че като "виновници" за "несправедливия" Берлински договор се сочат само западните европейски държави, а е известно, че Русия не само че е страна по договора и го приема и подписва, но и цялото берлинско статукво, вкл. основните териториални промени, са предварително решени чрез едно тайно руско-английско споразумение, подписано от руския представител Шувалов и английския Солзбъри на 18/30 май 1878 г. в Лондон, което именно става основа на Берлинския договор.
Тези внушения се разпространяват и днес, независимо че истината от години е представена в най-новите учебници по история. Защото проблемът не е в учебниците, те сами не създават нито гражданско самочувствие, нито национална идентичност. Затова и политиците вече четвърто десетилетие след налагането на 3 март за национален празник в началото на 1990 г. избягват публична и научно обоснована дискусия по голямата тема за липсващата система за официалните и националния празник, а са се примирили с наложеното в началото на т.нар. преход статукво, което обслужва определени политически цели чрез създаване и поддържане на изкривена и неточна представа за миналото и по-конкретно за това кога и как беше създадена новата българска държава.
Но независимо от политическите целесъобразности и налаганите идеологически внушения, българите продължават все така искрено и сърцато да празнуват 24 май - най-дълго и най-непринудено честваният истински национален празник.
