"Властта не притежава чувство за хумор": Самуел Финци отговаря на Макс Фриш

© Личен архив

• Не мога да простя нежеланието да знаеш.
• Кичът е еднопластово предизвикване на емоция.
• Трябва да се прицелим в сърцевината на злото, а не просто да сечем политически глави.
• Нямам надежда, че този свят ще оцелее. Опасявам се, че това общество няма да го бъде.
• Възможно е театърът да се превърне в бягство от свръхроботизирания свят - в някакъв подслон на човечността.

Макс Фриш (1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии. Като част от своите "Дневници" (1966 - 1971) Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Настоящото интервю е 32-ото от поредицата разговори по "Въпросника" на Фриш.

Актьорът Самуел Финци (р. 1966 г. в Пловдив) се появява в семейството на не по-малко известния си баща - артиста Ицхак Финци, и пианистката Гина Табакова. Учи актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". От 1989 г. живее и работи в Германия, където печели обичта на публиката в Кьолн, Дюселдорф, Хамбург, Лайпциг, Берлин. През 2015 г. е обявен за най-добър актьор в Германия в анкета на 42 театрални критици и журналисти. През 2020 г. е водещ на 70-ото издание на кинофестивала "Берлинале". Финци има участия в над 150 кино- и телевизионни продукции. Последната от тях е "Сенека" в партньорство с Джон Малкович и Джералдин Чаплин. На български екран дебютира с "Аз, графинята" и "Парчета любов". Гледали сме го и в "Лагерът", "Хълмът на боровинките", "Рапсодия в бяло", "Цветът на хамелеона", "18% сиво", "Януари" и др. Последната му поява на театрална сцена у нас е в пиесата "Един кон влязъл в бар" по едноименния роман на Давид Гросман.

Разговарям със Самуел Финци, докато той е във влака на път от Мюнхен за Берлин. Аз самата съм пред компютъра си в София. По необходимост разговорът ни преминава през много завои, внезапни спирaния и тунели. На места връзката помежду ни се губи. Налага се да си представяме какво точно е казал другият. С други думи, разговорът ни е като всеки друг човешки разговор - казаното не отговаря съвсем точно на чутото, в което може би е и цялата мъка и прелест на общуването.

Позволете ми като героя ви Дов Гринщейн да обърна всичко с краката нагоре и да започна отзад напред. Последният раздел от Въпросника на Фриш е посветен на старостта и смъртта. Кога човек разбира, че е остарял?

- Моята хипотеза е, че старостта идва, когато човек започне да се замисля за края. Защото в живота има две драматични събития - раждането и смъртта. Това са двете крайни точки, между които се лашкаме. Всичко, разположено между тях, е игра. Обострена или ленива, с повече или по-малко обрати, но в крайна сметка винаги ограничена между началото и края. Налага се да се вместим в тази драматургия с ясното съзнание, че накрая така или иначе завесата пада. Ако не падаше, то представлението, наречено живот, би било безкрайна, протяжна скука.

Други пък казват, че човек е стар, когато вече няма спомен кога за последен път е направил нещо за първи път в живота си. Вие помните ли такова нещо?

- Не съм сигурен, че е така. В паметта работят различни механизми. Някои са милостиви и изтласкват разрушителните спомени на недостъпни места. Аз обаче помня добре кога последно направих нещо за пръв път. Случи се тази година, на 3 април. Тогава за първи път представих пред публика книга, написана не от друг, а от мен самия. На немски заглавието е Samuels Buch.

Aко ме попитате защо ми е притрябвало да пиша книга, и то на немски, отговорът е, че нещо такова отдавна ми се въртеше в главата, но не му обръщах особено внимание. Една литературна агентка обаче ме окуражи: "Като ви гледам как играете на сцената, сигурна съм, че можете и да пишете." Същото ми подхвърли и писателят Maксим Билер. И аз, барабар Петко с мъжете, реших да опитам.

И открих, че писането е нещо, което ми доставя удоволствие. Беше ми приятно да формулирам изречения, да сгъстявам ситуации, да описвам характери. И то да го правя с малко думи. Освен това се убедих колко самотен и къртовски труд е това.

Дразните ли се от хора, които си позволяват да фамилиарничат с вас - да се обръщат с популярното вече Санчо, да ви говорят на "ти"?

- Не обичам фамилиарниченето. То не е някакво световно зло, но е изключително неприятно. Обичам хората да тръгват с респект един към друг и с уважение към разстоянията, които ни отделят. Дистанцията е необходима поне в началото на една среща - човек има нужда от въздух и свобода, а не от притискащата близост на някой непознат.

Кой човешки недостатък сте склонен да простите най-лесно?

- Мога да извиня всяко незнание. Не мога да простя нежеланието да знаеш.

Какво не харесвате у себе си и какво другите не харесват у вас?

- О, аз много се харесвам. Много! (смее се) Но ако трябва да отговоря сериозно - не харесвам у себе си това, че прекалено дълго отлагам неприятните работи.

А какво не харесват другите? Майка ми ме критикува, че съм станал сприхав и припрян. Но аз й казвам, че тя си е виновна, защото тя е същата. Всъщност мисля, че с годините съм вече малко над нещата - ставам по-благ, търпелив, даващ, може би по-щедър.

Щедър е хубава дума. Сигурен ли сте, че не очаквате децата ви да ви бъдат благодарни за нещо?

- Не, категорично не очаквам. Както казва Франк Запа - I don't give a fuck. Силно се надявам да имат добър живот и да не ме проклинат за това, че съм участвал в направата им. Аз самият съм благодарен на моите родители за това, че са ме родили и съм на този свят. А също и за това, че знам, че са там, че ги има. Това е хубаво чувство.

Кой е големият ви страх?

- Страх ме е да нямам страх от нищо. В моята професия е добре човек да има малко страх от сцената. За мен то е градивно чувство. Защото ме кара всеки път да превъзмогвам себе си и да не губя тръпката от това да правя театър.

Когато ми предстои да изляза на сцената, избягвам да се подготвям. Знам в общи линии какво ми предстои, познавам пиесата, но не съм от тези, които един час преди представление влизат в образа. Не. Искам да стъпя на сцената и да видя какво ще се случи. Тогава "компютърът" ми започва да работи и се раждат нещата. Невинаги сполучливо, но рискът и страхът си струват.

Кое ви натъжава?

- Натъжава ме да видя някое от децата си тъжно. Особено когато не знам как да му помогна.

Какво друго? Разделите също ме натъжават. Защото мисля, че съм отговорен човек, който е лоялен и се привързва. И когато нещо се случи и всеки тръгва по свой път, това ме натъжава. Но вече малко се уморих да поемам отговорност и да тъгувам за разделите. В крайна сметка човек не може да е отговорен за нечие чуждо щастие. Все по-склонен съм да гледам напред и да си кажа: "Било, каквото било. Ще караме по-нататък." Да мисля, че вече станах майстор в тази работа.

Мен например ме натъжава смях, който не е на място. Понякога такъв смях е просто невъзпитан, понякога - нелеп, а понякога - жесток. И се питам - как се чувства актьорът на сцената, когато публиката му се смее дори в непосилно тъжни моменти от представлението?

- Добре се чувства. Хуморът в трагични моменти е може би най-достъпният начин да преживеем болката. Той е вид анестезия. Точно това се случва в пиесата "Един кон влязъл в бар". В нея моят герой се опитва да се смачка, да се обърне с краката нагоре и да превърне страданието в забавление, а не да се удави в самосъжаление.

© Личен архив

Знаете ли какво ме дразни? Когато актьори рецитират поезия и от мен като зрител се очаква да потъна в преклонение и тъга едва ли не да падна на колене пред страданието. Да не мога да се засмея. Аз това не мога да го трая. Защото това е кич. Кич! Кичът е еднопластово предизвикване на емоция.

От всички изкуства кое тогава е най-трудно достъпно за кича?

- Според мен музиката. Защото е безплътна, свободна и в същността си - ирационална. Всички ние, които се занимаваме с "по-веществените" изкуства като поезия, проза, театър, всички ние в крайна сметка се стремим да стигнем до това ниво, когато думите ще са излишни, и така да стигнем до катарзиса.

Например аз дълги години в работата си отдавах прекалено голямо внимание на истинността. И все се тревожех дали вълнението ми на сцената - страхът ми, изненадата, гневът - са предадени максимално точно.

"Продължителният успех ни позволява от време на време да забравяме за суетата" - казва Фриш. Вие се радвате на продължителен успех. Отървахте ли се от суетата?

- Аз не съм бил никога суетен. Не се усмихвайте така - вярно е. Намирам нарцистичните личности за особено досадни. В умерена доза себесъзерцанието е полезно. Но болезнената самовлюбеност е голяма досада.

Усещам, че ми става все по-неприятно да съм център на внимание или тема на разговор. Дори когато седнах да пиша книгата, трябваше да се преборя с някаква вътрешна свенливост. Чудех се дали трябва да занимавам другите със собствената си история. Има хора с толкова по-драматични съдби.

Макс Фриш се шегува, че често се случва някоя изискана госпожа да му подаде химикалка и поиска автограф от Дюренмат. Случва ли се да ви объркват с друг известен човек?

- О, да. Чисто визуално ме бъркат. Даже веднъж в Ню Йорк влязох в един магазин и една от клиентките направо ахна: "Ооо, аз ви знам. Гледала съм ви на екран. Вие участвате в "Сексът и градът". После разбрах, че ме бърка с Баришников. Имаше също един период, в който ме бъркаха с Антъни Хопкинс. Представяте ли си? Дори това съм чувал.

"Има нещо адско в прошката на жените" - казва Фриш. Какво според вас би могъл да има предвид?

- Хм, мога да си представя, че жените прощават, но у тях винаги остава едно наранено място, което не зараства. И никога не знаеш дали някой ден няма да изригне яростно отново. Това съмнение остава да те мъчи. И то е адско. Ако съм прав, значи много ги разбирам жените. (смее се)

А за какво се възхищавате на жените?

- Не мога да говоря общо за възхищението ми към всички жени. Не искам да изпадам в патос. Аз съм много критично настроен към описанието на крайни чувства и въобще към всякакви крайни определения. Какво би ми харесало у една жена? Ако жената има чувство за хумор, това много би ми харесало. Жена с чувство за хумор е нещо рядко и ако настоявате на думата - то ме възхищава.

© Личен архив

Като се замисля обаче, ние, мъжете, може би си въобразяваме, че чувството за хумор е наша територия. И затова така се изненадваме, когато го открием в жена. И ахваме: "Ха, тя се държи като мъж!" Това не е обида, а някаква себеидентификация с другия човек, усещане за нещо общо. И тогава вече идеята за пол изчезва и на преден план излиза близостта. Знам ли?!

Шокира ли ви понякога собственото чувство за хумор?

- Не ме шокира, въпреки че понякога се смея на неща, които другите не намират за забавни. Но това съм си аз. Все едно съм на погребение и всички са много тъжни, обаче оркестърът свири фалшиво. Всички плачат, а на мен ми е смешно.

Ако сте вярващ човек, смятате ли, че Господ има чувство за хумор?

- Не съм вярващ. Но вярващите не могат да ме убедят, че Господ има чувство за хумор. Прекалено много хора са въвлечени в тази вяра в отвъдното. Точно затова той не може да си позволи да се шегува. Той трябва да ги управлява. А това се прави с всяване на респект и страх. Властта не притежава чувство за хумор.

Има ли място, което ви изпълва с ужас при мисълта, че би могло да бъде вашето родно място?

- Судан. Категорично не бих искал да съм се родил в Судан. Такава бедност не съм виждал другаде. Пътуваш през пустинята, виждаш пазарите, храната на тези хора, градове, които са руини. И си мислиш - ако всеки от нас даде само по едно евро, хората там ще могат поне малко да се облекат, обуят, да хапнат прясно месо или риба. А най-перверзното бе, че се оказах в Судан само защото ходихме група приятели да се гмуркаме в Червено море.

© Георги Кожухаров

Ние говорим колко мизерно живеят някои хора в България, но не може да има сравнение. България е в Европа. Ние обичаме да се самоизяждаме и след това да се самообвиняваме. А онзи свят там... той сякаш не е част от същата тази планета.

Смятате ли, че човек може да има втора родина?

- Изразен в години от моя живот, резултатът България - Германия е 23:34. И веднага ще ви цитирам Хайнер Мюлер, който казва, че родината е там, където си плащаш сметките. Разбира се, има едно място, където сме родени и с което оставаме завинаги свързани.

Има ли политик, чиято смърт поради болест или злополука би ви изпълнила с надежда?

- Не е хубаво да желаеш някому зло. Но изчезването на някои политици от сцената, например Путин, би ни дало глътка въздух. Това обаче не решава проблема. Политиците, водачите, не могат да бъдат наблюдавани като единици. Те са дошли на власт поради обстоятелства, създадени от милиони безименни хора. Един-единствен човек не решава хода на историята. Дори когато взима фаталното решение, той никога не е сам.

И се получава като юнака и ламята. И да отсече едната глава, на нейно място ще се появят три други. Значи трябва да се прицелим в сърцевината на злото, в сърцето, а не просто да сечем политически глави.

От коя надежда се отказахте вече?

- Да ви кажа, нямам надежда, че този свят ще оцелее. Опасявам се, че това общество няма да го бъде. Рано или късно ще се приключи с нас. Но се надявам да не е скоро и поне тези, които обичам, да останат непокътнати. Мисълта за края на света не ме натъжава особено. Приемам я като даденост. Всичко, което се е появило, в един момент изчезва.

Ако си психически здрав човек обаче, трябва да живееш. Искаш да живееш. Още повече че живеенето е интересно занимание. Много любопитни неща се случват напоследък. Особено с развитието на Chat GPT.

Мислите ли, че изкуственият интелект е поредната опасна играчка в ръцете на непорасналото човечество? Като ядрената енергия например? Или генното инженерство?

- Не съм добре запознат с тази материя. Аз се занимавам с театър, а това е старомодна, консервативна институция. Мисля обаче, че навлизането на изкуствения интелект може да е огромен шанс за нея. Във време, в което всичко се автоматизира, театърът, не киното, а театърът може да предложи на хората да съпреживеят нещо автентично, което се случва пред очите им - да видят живото изкуство, което се прави на момента, само на няколко метра пред тях.

Хайде за финал да започнем с началото. Завършете изречението: "Един кон влязъл в бар и..."

- Един кон влязъл в бар, поогледал се, пил една бира и се прибрал вкъщи.

Влакът на Самуел Финци отшумява напред. Последното, което чувам, е как се засмива безгрижно на собствените си думи.

Самуел Финци, актьор: България ще се оправи след смяна на политическото поколение