Димитър Кенаров, писател: Струва ми се, че живеем в брежневска епоха на застой и липса на хоризонт

Централно място в новата ми книга заема едно мое злополучно пътуването до Беларус в преследване на трактори, което завърши с ареста ми от КГБ.
Проблемите ни идват от това, че твърде много стоим в стаите си.
90-те бяха като че ли закъснелите 60-те години на България, в които се усещаше огромна енергия и една огромна надежда.

Димитър Кенаров е писател и журналист на свободна практика. Завършил е Мидълбъри Колидж, Върмонт и Университета "Бъркли", Калифорния. Има издадени две книги с поезия - "Пътуване към кухнята" и "Апокрифни животни". По време на антиправителствените протести от 2021 г. беше бит и задържан от полицията, а впоследствие съдът постанови, че арестът му е бил незаконен.

Близо 12 години живее в САЩ и пише репортажи за издания като The New Yorker, Foreign Policy, Boston Review и др. Част от тези репортажи той събира в книгата "Диктатори, трактори и други приключения", която излезе преди няколко дни и е поводът "Дневник" да разговаря с журналиста.

Има ли връзка между диктатори и трактори или това са различни истории?

- Започнах кариерата си като поет и звука на думите, формата им, винаги ме е привличала. В "Диктатори, трактори и други приключения" има едно ръмжащо, алитеративно "р", което ми допадна. Но отделно от това, централно място в книгата заема едно мое злополучно пътуването до Беларус в преследване на трактори, което завърши с ареста ми от КГБ и престоя ми няколко дни в килия в затвора.

Историята е наистина фарсова, но през фарса опитах да издигна трактора до политическа метафора, метафора за диктатурите изобщо, където човек и машина са обединени в едно.

А какво е приключение според един писател и журналист?

- За мен писането е само малка част от създаването на един текст. Някога много исках да стана писател, от онези сериозните, класическите, които наричаме най-общо белетристи, които се занимават с разкази и романи. Оказа се, че всъщност това е доста ограничен свят за мен. Аз съм деен човек, който обича да бъде навън, сред други хора, да пътува, да живее други животи. Този тип литературна журналистика, с който се занимавам, ми предостави възможност едновременно да пътувам, да опознавам света извън собствената си стая и в същото време да пиша.

Писането за мен е претекст за приключение. В увода на книгата се заигравам с цитат на Блез Паскал, който твърди, че всички проблеми на човечеството произлизат от невъзможността на човек да стои в собствената си стая.

Аз пък мисля, че проблемите идват тъкмо от това, че твърде много стоим в стаите си, като стаята тук отново е метафора за един затворен и познат свят.

Как избирате темите за вашите т.нар. литературно-журналистически репортажи? Какво ги обединява?

- Литературно-журналистическите репортажи, събрани в книгата, обхващат различни теми и места: група сноубордисти, които се опитват да преодолеят травмите на миналото в Босна; театрален режисьор с диктаторски уклон в окупиран Крим; животът в степен резерват в Украйна в извънредно положение; пътуване по протежението на Дунав заедно с екип фоторепортери; преследване на трактори в Беларус с фарсово-трагичен край; по следите на сериен убиец в Македония; по следните на (двама) военнопрестъпници в Сърбия; странстване из малко познатите ромски общности на родна България; съжителството на провинциален град в Косово и най-голямата американска военна база на Балканите; борбата на едно село в Румъния срещу златодобивна компания; борбата на екоактивисти по света срещу добива на шистов газ; репортаж от последните дни на войната в Ирак.

Това, което обединява тези на пръв поглед толкова разнородни текстове, е идеята, че всички те са се случили извън стаята, навън, където по думите на Марк Твен "истината е по-странна от измислицата, защото измислицата трябва да звучи правдоподобно, а на истината това не ѝ се налага".

Във всички случаи водещо навсякъде е било любопитството, притегателната сила на интересната и актуална история, но която винаги е предлагала и някакъв риск, приключение. След време човек започва да развива нюх, интуиция кои ситуации и кои герои могат да бъдат интересни, кои от тях могат да надскочат собствения си контекст и да придобият определена универсалност, архетипност. Което, смятам, е амбицията на всяко едно изкуство.

Стремя се да правя репортажи, които са със сравнително дълъг срок на годност, а не просто пластмасов инструмент за еднократно предаване на информация.

.

Тук трябва да отбележа, че документалните разкази в тази книга са писани оригинално на английски за американски периодични издания - ситуация, която е определена от личната ми съдба и тема на друг, обширен разговор. Благодарен съм на моя близък приятел Ангел Игов за чудесния превод на български, с който аз едва ли някога щях да се захвана предвид пословичната ми липса на организация и муден темп на работа. Поглеждайки назад, откривам някои слабости и неточности в текстовете си, мнения и гледни точки, които са се променили с времето, но реших да не правя допълнителни редакции.

Нека неизгладените ръбове останат, защото те са част от историята.

Кога започнахте да пишете репортажи?

- Всичко започна със смъртта на Слободан Милошевич. Тъкмо бях завършил бакалавърската си степен в САЩ, бях се върнал в България за кратко, когато главният редактор на едно малко, но престижно американско издание "Вирджиния Куотърли Ривю" се свърза ненадейно с мен. Слободан Милошевич беше починал току-що и ми беше дадена задачата да отида до Сърбия и да напиша литературен репортаж за страната след неговата смърт. Бях завършил литература, а не журналистика, дори нямах никаква представа как се прави интервю, но бързо се адаптирах.

Всяка една работа се учи на терен, а не в класната стая. Текстът впоследствие спечели годишната награда на списанието. Скоро след това написах втори репортаж за едно мое пътуване из ромските махали в България, който пък текст беше включен в антологията "Най-добрите американски пътеписи" (The Best American Travel Writing). Така започна всичко.

Кой репортаж е бил най-труден за Вас?

- Всеки репортаж е труден в някакъв смисъл и точно заради това се занимавам с тази работа. Може би най-съществената черта на литературната журналистика, това, което я отличава от художественото писане, е не толкова строгото придържане към фактите (езикът винаги конструира света ни независимо от жанра), а безсилието на автора да контролира сюжета. Чувството е, като да се возиш в автомобил, докато някой друг е зад волана.

Да приемеш без паника непредвидимостта на живия живот, да се сблъскаш с несъответствието между фантазия и реалност, и все пак да видиш красота в това несъответствие, да намериш съвършенство в острите, неизгладени ръбове на пейзажа: това е най-голямото изкуство, което все още се опитвам да усвоя.

Една от историите в новата книга на димитър Кенаров е за група сноубордисти, които се опитват да преодолеят травмите на миналото в Босна.

Струва ми се, че един от акцентите в книгата е войната. Така ли е?

- Наистина част от текстовете в тази книга са от военни и поствоенни зони, от места, където са се случвали някакви катаклизми - Украйна, Босна, Косово, Ирак.

На война падат всички цивилизационни маски и хората остават голи. В тази голота можем да видим това, което иначе остава скрито за погледа.

Самият Вие сте прекарали близо 12 години в Америка. Защо решихте да се върнете?

- Най-американското нещо всъщност е постоянно да се опитваш да разшириш границите си.

Реших, че би било интересно да преоткрия собствения си регион. Поетът Т. С. Елиът има много хубав стих, който перифразирам - "Няма да спрем да се скитаме и в края на нашето скитане ще стигнем там, откъдето сме тръгнали и ще открием мястото за пръв път". Според мен, за да откриеш наистина едно място, трябва да го напуснеш и да се върнеш към него с нови очи. Никога не съм бил носталгик към България, не съм изпитвал и културен шок, където и да било. Чувствал съм се у дома навсякъде, но се оказа, че в нашия регион разбирам по-добре психологията на хората. Това е най-важното в крайна сметка, дали разбираш духа на мястото. Мисля, че ролята ми на вътрешен човек за този регион и на външен едновременно с това, че пиша на английски, може би е някаква добра комбинация.

По време на пътуване до Беларус в преследване на трактори, Димитър Кенаров е арестуван от КГБ и престоява няколко дни в затвора.

Как Ви се струва България през тази американска призма и през опита, за който споменахте?

- Не съм политически анализатор и ми е трудно да говоря за тези неща. Аз обичам конкретиката, затова се и занимавам с този тип литературна журналистика. Тя ми дава конкретни герои, истории и детайли, за които да се хвана. Но за съжаление това, което виждам не само в България, но и в Европа и Америка, е загуба на хоризонт. Струва ми се, че живеем в циклично време, в земеделско време: лято, есен, зима и пролет, лято, есен, зима и пролет.

Струва ми се, че живеем в някакъв тип брежневска епоха на застой, на липса на хоризонт. Липсват големи идеи, надежди, вяра в нещо, което да те тегли напред.

90-те години, които аз преживях като тийнейджър, бяха наистина ужасяващи, икономически бяха трудни за много хора. Но тези години имаха и една огромна енергия, една огромна надежда. 90-те бяха като че ли закъснелите 60-те години на България. Това нещо изчезна и започна да се чувства умора и апатия.

Освен че пишете, Вие и много четете. Какво бихте препоръчали на нашите читатели?

- Чета най-различни неща. В живота съм вегетарианец, но в книгите съм всеяден. Специално от литературната журналистика бих препоръчал книгите на полския журналист Ришард Капушчински, от когото съм много повлиян. Бих препоръчал книгите на Светлана Алексиевич. Силно препоръчвам и американската авторка Елиф Батуман, книгата й "Обсебените" е преведена на български.

В момента много се радвам, че книгата "Времеубежище" на Георги Господинов постига такива огромни успехи. Това е чудесно и мисля, че е хубаво да се радваме на успехите на хората около нас. Понякога ми се струва, че България е доста тесногръда в това отношение. Колкото по-малки са държавите, толкова повече като че ли са клюките и припирните между хората.

А е хубаво да сме по-широкоскроени, да се радваме на нещата, които другите правят, да виждаме в тях вдъхновение, а не повод за завист. Има различни стилове и вкусове, хората пишат по-различен начин. Чудесно е да има многообразие, както в книгите, така и в живота.